0
6239

Шилер за подпалки

Софийски истории (10)

Излизам по здрач и попадам в една необичайно тъжна София. Карантинирана, но все пак предколедна София. Неонова София. Не знам замисляли ли сте се колко лъжовно нещо е флуоресцентната светлина на коледните украси, ако го няма истинското рождественско настроение, което единствено дава живец на сърцата. Какво да говорим, щом хората по улиците си обръщат гръб в опит да се разминат с най-страшното.

На този фон процентите здрач в синкавия оттенък на мъглата изобщо не са проблем. Омотан в шала си се спускам по улица „Париж“. Оглеждам разсеяно осветените фасади на масивните здания в това ъгълче на града, по чудо пощадено от времето. Вече съм на „Врабча“, а трепкащите светлини на уличните лампи маркират едно от най-странните съчетания. Кажете, моля ви се, какво е общото между Стамболийски и Операта, Комисията по досиетата и атакистите? Нищо общо, но за беда сбрано под един покрив.

В знак на мълчалив протест свървам вдясно. Отминавам буржоазните фамилни къщи на Тодор Бурмов и Димитър Савов, след което неясно защо се спирам пред следващата пететажна жилищна сграда. „Врабча“ 11. Едното крило на кованата желязна врата е гостоприемно открехнато. Другото, чиито стилни орнаменти са издължени под формата на буквата „Т“, обаче привлича вниманието ми. Горната част на „Т“-то силно напомня емблемата на Телевизионния театър, който закратко се завърна по БНТ, за да изчезне наново. Правя няколко крачки навътре в двора и се озовавам пред бяла пластмасова караулка, която в момента пустее. Кого ли са охранявали тук? След кратък размисъл у мен изниква догадката за неуравновесен белокос политик, за щастие поизчезнал от обществения живот, чиито изяви в стил „котарака Бегемот с два револвера в ръце“ направо не се търпяха. И докато из съзнанието ми се въртят препратки от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, продължавам навътре в двора и най-ненадейно се озовавам на „11 август“. Истински софийски потайности.

После се връщам обратно пред желязната врата, но непонятно защо „Майстора и Маргарита“ не ми излиза от ума. Споменът за романа се наслагва върху нещо чуто отдавна и то на същото това място, докато в съзнанието ми не изниква думата „ръкопис“. Сещате ли се за оня прочут диалог в книгата, когато Воланд произнася знаменитата си фраза „ръкописите не горят“? Майсторът има слабостта да си признае, че е написал роман, по-точно роман за Пилат Понтийски. Тогава пламъчетата на свещите заподскачат и чашите задрънчават. Воланд избухва в гръмогласен смях, а котаракът Бегемот изръкоплясква:   

– За какво, за какво? За кого? попита Воланд и спря да се смее. – В наше време? Невероятно! Не можахте ли да намерите друга тема? Дайте да го видя – протегна ръката си той с дланта нагоре.

За жалост не мога – отговори майсторът, – изгорих го в печката.

– Извинете, но не вярвам – отговори Воланд. – Не е възможно. Ръкописите не горят. – Той се обърна към котарака и каза: – Хайде, Бегемот, дай ми романа.

Котаракът мигом скочи от стола и всички видяха, че е седял върху дебела пачка ръкописи. Той се поклони и подаде на Воланд първия екземпляр. Маргарита се разтрепери и отново развълнувана до сълзи, извика:

– Ето го ръкописа! Ето го!

(превод Татяна Балова)

В историята, която тази „булгаковска разходка“ измъкна от дебрите на паметта ми, подредбата на елементите изобщо не е в същата последователност. В нашия случай котаракът Бегемот комай е обсебил мястото, засядайки върху дебели пачки с ценни книжа. А безценен ръкопис в тази сграда е имало, наистина е имало, но това не е бил ръкопис на роман.

Накратко, ето какво изникна в спомена ми. В средата на 90-те години, в самия разгар на Виденовата инфлация, случайно попаднах в кафенето на Софийския университет на бивш мой преподавател по психология, чудак и невероятно добър човек. Заприказвахме се за книги. Оказа се, че му е попаднала френска философска книга, която търсех отдавна. Допихме мътилката, която ни бяха пробутали като кафе, и той ми предложи да мина през тях, за да ми я даде. В момента живеел на две крачки от Университета, в дома на някакви далечни лели на неговата жена.

Навън зимата бе отчайващо неприветлива. По ледените пъртини заобиколихме „Св. Александър Невски“, спуснахме се по „Дунав“ и се озовахме пред същата тази сграда на улица „Врабча“, където стоя и в момента. Странно как бях забравил всичко това… Влязохме, качихме се на четвъртия етаж и се озовахме в огромен апартамент, поолющен отвсякъде, но носещ белезите на някогашно величие. „Апартаментът на режисьора Хрисан Цанков“, тържествено обяви моят домакин. „Братът на Александър Цанков. Преките наследници живеят в Париж, ние го ползваме в кризата“.

След което отиде да направи истинско кафе, а аз продължих да съзерцавам интериора. И може би защото беше доста студено, вниманието ми веднага привлече огромната камина в хола, изработена в немски стил, с опушените си кахлени плочи и с ръжена, усукан като монограм. „Камината работила ли е някога?“ – запитах аз любопитно, щом той се появи с кафетата.

„И още как…“, някак загадъчно проточи той. Направи леко театрална пауза и допълни: „Знаеш ли, че в тази камина е изгорял ръкопис на Шилер?!“…

След което, доволен от слисания ми вид, ми разказа цялата тази семейна история, която, уви, не е легенда.

Хрисан Цанков е най-малкият брат на проф. Александър Цанков, обявен от политическите си противници (комунисти и земеделци) за „кръволока Цанков“ – заради кръвопролитията при потушаването на септемврийските метежи през 1923 г. Семейството се състои от четирима братя и две сестри. Най-големият Петър се занимава с търговия, вторият – Асен, е адвокат и социалдемократ, какъвто впрочем е бил и самият Александър Цанков. Като ученици братята Александър и Асен са изключени от Русенската гимназия, тъй като проповядвали марксизъм и пълнели главите на съучениците си с противодържавни идеи. Имало опасност да не завършат средното си образование. Добре че бащата, богатият оряховски търговец Цало Цанков, имал добри политически връзки в Либералната партия, та отървал двете момчета чрез намесата на тогавашния министър на Народното просвещение. Много помогнал със застъпничеството си и техният учител в гимназията – писателят Антон Страшимиров, който по-късно ще напише романа „Хоро“ – кървава алегория, изобличаваща управлението на неговия бивш ученик. А пък самият Александър Цанков, който великолепно познава Маркс, цял живот е професор по политикономия – дисциплината, която завършва с докторат в Бреслау. Историята е изтъкана от парадокси.

За Хрисан Цанков се знае, че изобщо не се е интересувал от политика. От студент се запалва по сцената, приет е в трупата на Русенския театър, ръководена от актрисата Роза Попова. През 1911 г. заминава да учи в Москва, но не успява да постъпи в школата на знаменития МХАТ. Завръща се като доброволец в Балканската война и се сражава на фронта. По-късно завършва школата за запасни офицери в Княжево, участва в Първата световна война. След края на войната става театрален наблюдател на в. „Заря“, следи отблизо театралния живот. И мечтае за сцената. Така се запознава с актрисата Елена Полевицка и с режисьора Иван Шмит при техния гастрол в София.

По покана на Иван Шмит заминава за Берлин, където през 1921 г. е приет като асистент-режисьор в школата на прочутия Макс Райнхард. Берлинският му дневник, воден на немски, свидетелства, че в периода 1921–1924 г. той наистина е асистент на знаменития режисьор, чак докато Райнхард не заминава за Съединените щати.

При завръщането си през 1924 г. в България Хрисан Цанков е назначен за артистичен секретар и драматург на Народния театър. Тогава прави първите се авангардни постановки, каквито преди това не е имало на българска сцена – „Кориолан“ на Шекспир (декори на Макс Мецгер), „Кавказкият тебеширен кръг“ на Кабунд (декори на Иван Пенков), „Андрокъл и лъвът“ на Бърнард Шоу, „Опиянение“ на Август Стриндберг. За тези си постановки отнася немалко остри критики, но все по-отчетливо се чуват гласове, които признават, че той полага основите на модерния театър в България.

„Според семейните спомени, продължава моят домакин, Хрисан Цанков не се задържа по-дълго в Германия, тъй като остава без пукната пара. Целият дял от бащиното наследство, изплатен му от братята в злато, се стапя в един миг през 1923 г., когато в Германия бушува хиперинфлацията“. „Като Виденовата“, казвам си аз на ум и питам: „А защо? Да не е проиграл парите си на комар?“

„Нищо подобно! Участва в търг за един ръкопис на Шилер, обявен за продан от наследниците на някакъв граф. Купува го, плаща една астрономическа сума и с малкото си останали пари се връща в България“.

„Ръкопис на Шилер? – недоверчиво питам аз. Никога не съм чувал в България да има такова богатство“.

„Няма и да чуеш!“, троснато отсича моят събеседник, продължавайки разказа си. „Става дума за непубликуван Шилеров текст върху театъра, дори не за чернова на някоя от пиесите му.

Хрисан Цанков направо обезумява, щом узнава за съществуването на манускрипта. Не спи цели нощи и хвърля за него всичките си пари. Всичко, с което е смятал да остане няколко години в Германия и да се утвърди на немската сцена.

Увива ръкописа като бебе в някаква марокенена подплата, не го изпуска от ръце през цялото пътуване с влака. След като се връща, най-големият брат Петър му изплаща още някаква малка част от наследството. С тези пари и с един заем купува апартамента на „Врабча“, където ръкописът на Шилер е изложен на показ в специална кошница над камината. Атракция за гостите в този артистичен дом“.

Германистът проф. Константин Гълъбов прави опити да разчете ръкописа. Но почеркът на Шилер е ужасяващо нечетлив, въобще той е бил изключително немарлив към ръкописите си, от които се е съхранило съвсем малко. Търсени са консултации и с изследователи в Германия, но междувременно Хитлер идва на власт, а някои от тях, които са с еврейски корени, са принудени да напуснат родината си. Както и Макс Райнхард, който никога повече не стъпва в Германия.

Шилер е голямата любов на Хрисан Цанков. Дълги години той работи над „Коварство и любов“ и даже дръзва да покаже тази постановка на Народния театър през 1941 г. в Германия  – в „Шаушпилхаус“ (Франкфурт на Майн) и в „Шилертеатер“ – Берлин. Гастролът има голям успех, но след 1944 г. това му изяжда главата – провъзгласен е за „нацистки режисьор“, разказват небивалици как едва ли не Гьоринг плакал и го прегръщал след постановките му.

През декември 1943 г. той за последен път поставя Шилер – „Орлеанската дева“, която е и последната му постановка в Народния театър.

Идва есента на 1944 г. и всичко изведнъж се променя. Животът на Хрисан Цанков бележи главоломен обрат. Дотогава той минава за аполитичен човек, в сложни отношения е с брат си Александър. След тази дата той е само „брат на Кръволока“, който пък на всичкото отгоре тогава организира някакво прохитлеристко Задгранично правителство във Виена, съществуващо единствено по вълните на радио „Донау“.

На 16 януари 1945 г. Хрисан Цанков е официално уволнен от Народния театър, но месеци преди това е отстранен от работа. През февруари е въдворен в Трудово възпитателно общежитие (ТВО) в Дупница. И там, без никакво обвинение, е държан до края на годината. А пък семейството му е изселено в пловдивския край. В апартамента на улица „Врабча“ се нанася съветски генерал от свитата на маршал Бирюзов заедно с адютантите си. Роднини и приятели не знаят как да реагират. Кой смее да се застъпи за брата на Александър Цанков? Накрая някакъв близък на семейството се престрашава и звънва на вратата на апартамента на улица „Врабча“, за да измоли поне малко топли дрехи, необходими на съпругата и децата. След дълго звънене му отваря пиян капитан от Червената армия, който със залитане го кани да влезе вътре. Апартаментът е неузнаваем – пълна свинщина, камара изпити бутилки и огризки, размазани по пода. Но най-страшното, както разказва покъртеният „пратеник“, е че ръкописът на Шилер липсвал на мястото си.

Металната кошничка била захвърлена на пода и от нея се подавало овъглено парче хартия. За сметка на това камината бумтяла на пълни обороти. Всичко подсказвало, че безценният ръкопис на Шилер е отишъл за подпалки по време на запоите. Явно нито на съветския генерал, нито на адютантите им е пукало какво са хвърляли в огъня. Драсканиците на някакъв „фриц“, какво толкова?!

Как Хрисан Цанков приел сполетялото го ново бедствие? За това семейната памет няма спомен. Знае се, че със застъпничеството на прочутия оперетен артист Стефан Македонски той е пуснат на свобода и за кратко работи в Габровския театър. Но бързо е отстранен и пенсиониран.  

И пак с ходатайството на Стефан Македонски е взет в Държавния музикален театър, който е идеологически „по-безвреден“. Но една от постановките му по Парашкев Хаджиев отново е провъзгласена за вредителска и е забранена. Последната му постановка там – оперетата „Бокачо“ на Франц Супе – е през 1957 г.

След което името му тъне в забвение. Спорадично го канят в провинциални театри, за кратко възстановяват знаменитата му постановка по „Хъшове“ на Иван Вазов. Но братът на „Кръволока“ си остава също „кръволок“…

Народната власт все пак милостиво го връща в собственото му жилище и му разрешава да пише теоретични разработки в областта на театъра. С което той с занимава до кончината си през 1971 г.

Дали, вдигайки поглед над камината, често си е мислел за ръкописа на Шилер? Навярно. Но никога не е говорил за това.

Предпочитал е да намери „друга тема“. В един от театралните му текстове, публикуван чак през 2000 г., четем следното: Гдето има угодничене, има и рабство, а гдето има рабство, няма изкуство, защото то е свободно и не знае подчиненост.

Свободата да не угодничиш и да правиш изкуство също си има цена.

И за съжаление в тази софийска история „ръкописите горят“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияТри етажа
Следваща статияЦенности,
раз-два