Хората често се оплакват от усещането за пропилян живот. Като казваме често, не твърдим, че всеки втори разговор започва директно с това признание, но то се спотайва зад почти всичко, за което става дума. Дали някой споделя плановете си, или се ядосва на трудностите по пътя, дали обсъжда резултатите от своите решения и действия, или просто описва някакви ежедневни събития и перипетии – навсякъде дебне сянката на едно дълбоко неудовлетворение, което като че ли накрая ще погълне цялото. Спорадичните успехи, моментните печалби и миговете на щастие могат да разсейват тъмнината, но ефектът е временен. За да запазиш чувството за окончателна сбъднатост, трябва на всяка цена да останеш концентриран върху точката, в която си постигнал исканото от теб, и да не поглеждаш нататък. Защото нататък следва многоточие, което пронизва доволството със съмнение и го превръща в угнетение. Радостта от малките неща е препоръчителна, но тя също се оказва капан – точно защото си се радвал на малкото, си изпуснал голямото, и ето, пропилял си възможността да достигнеш истинското удовлетворение. Капан е и отричането, че има малко и голямо, понеже дори да няма, констатацията не звучи като победа, а като поражение.
Философи, психолози, лечители, артисти, най-различни изследователи и мислители са разглеждали този въпрос. Питали са се дали тревогата, свързана с него, заслужава сериозно внимание, или може да бъде отдадена на интелектуално недоразумение, незначително психическо разстройство, сгрешено възпитание, биохимичен дисбаланс, климатични особености, промени в разположението на планетите, суетна глупост, неоправдана завист, излишна социална възбудимост и други подобни. Според собствената си нагласа, някои са склонни да отдадат уважение на проблема и дори да го посочат като централен за човешкото съществуване – болезнената жажда за смисъл, който изначално отсъства, е определящата ни характеристика като хора. Противоположното мнение е, че няма действителни основания такова разискване да получава привилегирован статут. Тези, с оплакванията, да се запознаят с по-горе изброените причини за тревожното състояние и скромно да си изберат кой от специалистите да им помогне да се вземат в ръце. Да се вземат в ръце, би означавало да се върнат към целостта на творението, да се доверят на неговата всеобхватна хармония и да се впишат в общата картина, вместо да радикализират отчуждеността си, защото откъдето и да се погледне, тя е измамна. Ако логичните доводи не вършат работа, има хапчета.
Така или иначе – след многото изказвания по темата – не можем да се похвалим с някакво трайно разрешение на вътрешния конфликт. Той се появява пак и пак, защото потокът на живота го предизвиква сякаш със самото си протичане. Смъртта се мярва като изход, но пък какъв изход може да е тя – нали именно от нея започва отчаяното питане „и за какво беше всичко“, нали заради нея съграденото рухва. А и нещо да остане, то по-скоро напомня за напразните усилия, тъй като оставането му не носи удовлетворение нито на мъртвия, нито на живите, които не спират да се тревожат, въпреки постигнатото от някой преди тях. Каза се, че подобна позиция не е представителна за всички, че някои я смятат за погрешна и предписват коригиращи средства, но предписанието постига частични успехи, а и не може да е иначе. Всяко предписание поражда естествен скептицизъм – щом се е стигнало до него, значи удовлетворението не е поначало дадено, а се налага някой да измисля манипулативни начини тези, които го нямат, да го получат, като не сме сигурни дали той самият не симулира, криейки собствените си проблеми. И все пак се намират хора, които живеят в мир със себе си и света. Това не означава, че са избегнали тревогите, но проявяват търпение и мъдрост при срещата си с тях. Тази среща е ежедневна и спасението не се състои в обръщането на гръб или затварянето на очи, а в смиреното приемане и разбиране.
Да разбираш – на тази способност и на резултата от нея се гледа като на едно добро начало, като на стъпало, от което да започне изкачването към някаква цел. Така е. Но точно такъв възглед ни води и към опасността целеполагането и последвалото постижение да ни разочароват, доколкото придобиването на постигнатото не утолява жаждата, а я засилва. Тази банална истина е отдавна регистрирана и в художествени творби, и в научни теории, тя се явява и в несподеления публично, но преживян от всеки опит. Тогава кое е онова разбиране, което не предполага бъдещо огорчение? На този въпрос също е отговорено – това е разбирането, което представлява ценност само по себе си. Ако то е дълбоко и вярно, удовлетворението произтича от самото него, без стойността му да се определя от прагматичните му употреби, които са разочароващи. Интелектуалното занимание по етимология се отнася към усилието да разбереш и венецът на това усилие, неговият плод не би трябвало да се търси някъде другаде, а в проясняването, което някои наричат и просветление. Разбира се, веднага някой апострофира – нима може да наречем ценно нещо, което не поражда целенасочени постъпки, носещи конкретна полза, нима можем да се задоволим с пасивното състояние на яснота, при положение че се нуждаем от активни действия?
Упрекът е отново проява на неразбиране, защото не говорим за пасивност или за изключване от живота – участието продължава, но смисълът му престава да зависи от спечеленото и превратностите, които неизбежно го превръщат в загубено. Ако човек остане в играта на гоненица, без да се освободи от пречещите на осъзнаването реактивни решения, тогава се случва фактическото изключване. Обратно – участието с осъзнаване на възможностите, на ограниченията, на завинаги липсващата окончателна развръзка е истинското участие. В него резултатите не се измерват с нетрайния критерий на постигнатите заявени искания, а с разширяването на познанието за същността. Това познание не е статично, то е живо, подвижно и подлежащо на непрекъснато обогатяване. То може да се случва във всяка битийна сфера и да допринася за нейното облагородяване със собственото си съдържание, а не като се превръща в инструмент за вършене на друга работа. Другата работа ще бъде вечно разочароваща, ако надеждите се възлагат на нея. И това не значи, че практически подобрения са невъзможни и всичко остава в областта на абстрактната хармония. Напротив – практическите подобрения могат да се нарекат подобрения само когато в тях е въплътен духът на разбирането.
След написаното дотук изглежда, че заглавието на текста, „Шиши или Копейкин – избирай“, е сбъркано. Какво е общото между него и изложените разсъждения? Но грешка няма. Общото е, че точно политическата криза у нас през последните години ни отчайва с тягостното впечатление за пропиляно време и смисъл. За да му се противопоставим, можем да се опитаме да подходим с разбиране – както на цялостния процес, така и на фрагментите от неговото разгръщане. Един от последните случаи изправи наричащите себе си „добри сили“ пред избора, посочен в заглавието. Надяваме се да се е разбрало, че поговорката „Злото никога не идва само“ трябва да се има предвид, иначе с добро намерение ставаш съучастник на злото.
