На вратата в кухнята висяха две парцалени кукли. Висяха там отдавна, от години, и по всички личеше, че бяха забравени от хората. В пристъп на ентусиазъм дъщерята ги беше кръстила Шкембо и Шкембла, но тя първа ги забрави, а после отиде да учи в чужбина и вече съвсем нямаше кой да се сети за тях.
Но това не им пречеше да живеят своя живот. Той не беше, разбира се, кой знае колко разнообразен и богат на преживявания. Сутрин се поздравяваха с добро утро, вечер си казваха лека нощ. Понеже се намираха високо на вратата, можеха да виждат през прозореца какво става отвън на улицата. На улицата винаги беше интересно. На ъгъла понякога заставаше един латернаджия, който навиваше своята латерна и от нея се разнасяше песен. Латерната сигурно беше счупена, защото песента беше само една, но куклите харесваха тази песен. Когато я чуеха, Шкембла срамежливо поглеждаше към Шкембо, а той се правеше на суров мъжага и гледаше само напред, за да не познае Шкембла колко е разчувстван. В тези мигове му се искаше да има подръка стрък цвете, за да може да ѝ го подари.
В телата и на двете кукли имаше по един джоб, където можеха да се поставят дребни кухненски вещи, които винаги трябва да са под ръка – кибрит, тирбушон, коркова тапа за недопита бутилка вино. Но тях просто ги закачиха на вратата и ги забравиха.
Един ден стопаните на къщата решиха да правят ремонт и започнаха да опаковат дребната покъщнина в кашони. Стигнаха и до куклите.
– Тези ще ги хвърлим – каза мъжът. – Само събират прах.
– Откъде ги купихме? – помъчи се да изпадне в носталгия жената.
– Забравил съм.
– Те май имаха имена. Нали нашата Ани… – каза жената.
– Така е, имаха. Но съм ги забравил.
– Бяха някакви смешни имена. Но и аз съм ги забравила.
Откачиха ги от вратата и ги пуснаха в големия найлонов чувал, в който събираха боклуците за изхвърляне. В чувала беше тъмно и страшно миришеше на лук. На лук, впрочем, миришел дъхът на палачите според запознати. Но Шкембо и Шкембла за пръв път се докосваха един до друг. Шкембо притвори очи от вълнение, а Шкембла на свой ред задиша учестено.
– Така и не успях цял живот да ти подаря цвете – искаше да ѝ каже Шкембо, но не се осмели.
Вдигнаха чувала и го изхвърлиха отвън на улицата, до кофите за боклук. Понеже беше препълнен, той се изсипа и куклите се озоваха на тротоара. Те се огледаха и първо видяха латернаджията, който тъкмо заемаше своето място. Единият му крак беше дървен. Той завъртя ръчката и се разнесе тяхната песен. В този момент Шкембо видя до себе си на земята стрък изсъхнали цветя. Той погледна Шкембла.
– Шкембла, заповядай! – говореха очите му. – Цветята са за теб!
– Благодаря ти – отвърнаха пак така мълчаливо очите на Шкембла.
– Малко са изсъхнали…
– Нищо!
Пролетта още не беше дошла, да, не беше дошла. Но в голите клони на дърветата от двете страни на улицата, надраскани сякаш от палката на диригент върху сивото небе, хълбоците на вятъра се отъркваха все по-гальовно.
– Виж сега – каза наум Шкембо на латернаджията. – Ние имаме кибрит, тирбушон и една малко нащърбена коркова тапа в джобовете си. Мисля, че това ще е достатъчно да си платим наема, ако ни прибереш в кутията на латерната. Че тук, на паважа, Шкембла няма да изкара дълго…
Латернаджията извади един голям като топуз на кантар джобен часовник и погледна в него. Трябваше да си обира крушите. Скоро щяха да пуснат от високоговорителите маршове. Вече беше тръгнал, когато се обърна и погледна двете кукли. Отиде до тях с патериците, наведе се и ги взе.Така де. В кутията на латерната има място колкото щеш, там има само една песен.
А и кибритът, тирбушонът и корковата тапа винаги ще свършат работа на един стар пияница.
