В 16-а глава от своето Евангелие св. евангелист Лука разказва една като че ли невъзможна за възприемане притча. Един богат човек имал пристойник, тоест управител на своето богатство. Но му доложили, че управителят му краде от богатството. Нищо непознато – и сега не е по-различно. Богатият човек го извикал при себе си и му поискал сметка. Казал му, че го уволнява. Тогава пристойникът извършил следните причудливи действия: привикал длъжниците на господаря си, „всекиго поотделно” и рекъл на първия: „колко дължиш на господаря ми? Той отговори: Сто мери масло. И рече му: вземи си разписката, седни и бърже напиши: петдесет. После рече другиму: а ти какво дължиш? Той му отговори: сто крини пшеница. И му рече: вземи разписката си и напиши: осемдесет”. И тук идва странният момент – господарят вместо да се разгневи още повече за новото мошеничество, похвалил неверният пристойник, задето постъпил досетливо, „защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината.”
Тоест пристойникът най-откровено и още по-дръзко излъгал господаря си, измамил го, а господарят го похвалва! И в следващия стих Христос продължава да ни смайва: „И аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища.”
Христос ни съветва да лъжем, за да придобием вечно живелище? Или поне ни съветва да мамим, за да имаме приятели „кога осиромашеем”?
И за да ни смае и трети път, Христос продължава: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото”.
А тези думи не идват ли именно за да затвърдят нашето недоумение, че този пристойник, измамил господаря с петдесет мери масло, ще измами и небесния си Отец с хиляди мери неправедност. Защо тогава Христос ни го дава за пример?
В следващия стих Христос отново е на страната на нашето тотално объркване, тоест на страната на все по-нарастващото ни недоумение: „И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?”
Ами да, именно, и ние така мислим, това е естественото, пристойникът е излъгал на дребно и това значи, че ще излъже и за едрото, тоест и за небесното, тоест и за вярата, и за любовта, и за ближния, и за всичко, тогава защо господарят го похвалва? Още повече, че пристойникът е главно, положително действащо лице в тази притча, че тя ни е разказана именно заради това негово лукавство, заради тази негова измама на господаря му.
Но защо го похвалва като „досетлив” и казва, че синовете на светлината не са по-досетливи. Пристойникът син на светлината ли е или син на този свят?
В много от Своите притчи Христос си служи с примери от икономическите взаимоотношения между хората, защото те са наше всекидневие – притчите за талантите, за богатия юноша, за безумния богаташ, за длъжника, на когото царят простил. Но всички те са по-ясни, а притчата за пристойника е по-различна и стои странно в контекста на цялото Евангелие. Като че ли Христос преднамерено иска да ни шокира с цел да се замислим по-дълбоко, да не се задоволяваме с лесния отговор, който е на повърхността. Казва се, че Христос похвалил неверния пристойник, но го похвалил не за неговата невярност, тоест не за измамата, а „задето постъпил досетливо”. И веднага след това прави съпоставката между „синовете на тоя век” и „синовете на светлината”.
Богатият човек е Бог и Той похвалил пристойника не за неговата измама, а за неговата досетливост. Но защо все пак Христос ни излага поуката по такъв шокиращ начин? Нали пристойникът е извършил измама!
Тук се включва някакъв исконен човешки рефлекс да разсъждаваме от гледната точка на хора, които никога не са извършвали никаква измама. Това е предпоставката в подтекста, чрез която Христос ни казва да се вгледаме по-честно в себе си – дали наистина никога по никакъв начин не сме мамили? И ако се вгледаме наистина честно, тогава кой може да каже за себе си, че е абсолютно чист от всеки грях? Както когато Христос казва на „праведниците”, наобиколили грешницата – пръв да хвърли камък онзи, който е без грях. И макар всички да стискали в ръката си камък, никой не посмял да го хвърли по блудницата. Христос дойде да ни научи на покаяние, а не как да хвърляме камъни по себеподобните си. За ужас на мнимите праведници през цялото време на Своята земна проповед Христос общува с митари, блудници, разбойници. „Праведните” книжници и фарисеи негодуват – „защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?”, ревнуват, че не е в тяхната компания, че не хвали тяхната праведност. Затова в края на краищата не Му повярват, отхвърлят Го и Го осъждат. И ние ще разберем вярно тази шокираща притча, ако виждаме себе си не като праведници, а като грешници. Нали затова в покайните си молитви се наричаме „най-пръв между грешните”.
Христос прощава всички наши дългове и грехове. Неверният пристойник само намалил дълговете на длъжниците, а Христос прощава изцяло – всички наши дългове. Това е единият пласт от смисъла на притчата, но тя има и друг пласт, който е пряко посочен в евангелския текст – досетливостта.
За пример на досетливост е даден човек от „тоя век”, тоест недуховен човек, но поуката е обърната към духовните. Защото духовните много често робуват на предписания, клишета, формализъм – на буквата на закона или канона и се надяват по този начин да придобият вечните живелища. Такива по времето на Христос са били книжниците и фарисеите, които познавали закона до съвършенство и го изпълнявали до буква, до йота: плащали десятък от гьозум, копър и кимион, ала забравяли най-важното – правосъдие, милост и вяра. И Христос не напразно нарича фарисейството квас, защото външната праведност се предава на поколенията, ала тя не ражда духовен плод. Робуването на мъртвата буква убива духа. Ето защо Христос ни насърчава да бъдем досетливи, тоест изобретателни, мислещи, реагиращи адекватно и ни го казва по този парадоксален и шокиращ начин, като ни дава за пример постъпката на неверния, но досетлив пристойник. И веднага след като приключва сюжета на притчата, обобщава, че не говори само за този неверен пристойник, а за синовете на тоя век, тоест не за този конкретен персонаж, а за нещо принципно, адресирано към нас.
Ако ние считаме себе си за синове на светлината, нека не бъдем самодоволни, нека не бъдем надменни спрямо синовете на тоя век. Това ни казва Иисус на нас, така, както казва на книжниците и фарисеите: „Истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие”. Трябва да понаведем глава и да не се отнасяме високомерно към онзи измамник, защото точно от него можем да се научим на досетливост и как да си придобием приятели с неправедно богатство, та кога осиромашеем, те да ни приемат във вечните живелища.
Фарисеите слушали всичко, което Иисус говорел и се подсмихвали. Мнимата праведност била техният предел, мъртвата буква била техният хоризонт.
