За многото липси в България – от липсата на правосъдие до липсата на ценности; за поезията в киното и за филма „Безбог“, спечелил престижни награди. С режисьорката Ралица Петрова разговаря Катя Атанасова.
Филмът на Ралица Петрова „Безбог“ спечели четири големи награди на престижния кинофестивал в Локарно – един от най-старите в света, провеждащ се от 1946 г. – награда за най-добра актриса на Ирена Иванова, наградата на екуменическото жури, наградата за най-добра режисура на независимата критика и най-голямата – Златен леопард за най-добър филм.
„Безбог“ беше оценен и в Сараево, още като проект, а на тазгодишния фестивал там добави още две награди – специалната награда на журито и Сърцето на Сараево за най-добра актриса на Ирена Иванова.
Предстоят още фестивали, а българският старт ще бъде на тазгодишния фестивал „Златна роза“ във Варна. Ралица е носителка и на Prix UIP за най-добър европейски късометражен филм на Берлинале за филма си „Гнилата ябълка“. Има номинация за Европейските филмови награди EFA в категорията късометражен филм.
Интервюто с Ралица Петрова, дадено специално за Портал Култура, е преди заминаването й за Торонто, за филмовия фестивал, на който „Безбог също беше селектиран.
Да започнем от твоята първа среща с киното. Кога разбра, че ще се занимаваш с това?
В ранните ми години се занимавах с писане на стихове и правене на скулптури. С киното се срещнах сравнително късно. Бях на около двадесет и две. Eдна картина на Масуо Икеда, японски концептуален художник и писател, ме беше впечатлила с идеите и емоциите, които внушаваше. Лисваше й само ритъмът на реалното време. Помислих си, че ако картината беше филм, би била перфектна. Стана ми интересно и експериментирах. Монтирах филма в камерата, тъй като нямах компютър, нито можех да боравя със софтуери за монтаж. На шега реших да го представя за подготвителната година по кинорежисура в London University of the Arts. Срещнах се с един от преподавателите там и той ме посъветва направо да кандидатствам за бакалавърска програма. За моя радост ме приеха. Изкарах там три години. По-късно направих един друг филм, с който пък ме приеха магистър в National Film and Television School във Великобритания. Ако върна лентата още по-назад, в ранните тийнейджърски години, мисля, че „Мухата“ на Кроненбърг беше първият филм, който ме накара да забележа киноезика като изразно средство. Филмът ме беше впечатлил с минимализма на драматургията си. Реално всичко се развиваше в една стая, с един герой. А изследваше големи, екзистенциални теми. Атмосферата беше силно въздействаща. Имаше много малко диалог, но това не ми липсваше. Кинематографията беше много силна, и някак ме потапяше в момента на случващото се. Оттогава и досега ме влече такова кино – като режисьор, но и като зрител.
Разкажи ни повече за средата в Лондон, за подхода в обучението?
Като цяло ученето на правене на кино зависи изцяло от потенциала на човека. Дали го носи у себе си. Нямам предвид само таланта, a да притежаваш определена чувствителност към света, специфичен мироглед. Това е, според мен, което те води като творец.
Киноучилищата са осoбени места. Няма гаранция, че там ще те научат как да правиш стойностно кино. Често могат повече да навредят, като наблягат прекалено на „техничарството“, а не на развитието на твоя собствен творчески глас. Не е като да учиш право или медицина. И училищата в Англия не правят изключение. Aко ученикът не дълбае в своето си нещо и не развива собствените си инстинкти, много често се изгубва. А и киното не е за всеки. Много хора разбират това едва след като са завършили. Но за тези, които продължават да се занимават с кино, най-ценни остават техните съученици. Хората, с които сте се „намерили“ в училище. Хора, с които споделяте едни и същи вкусове и разбиране за киното. Те могат да се превърнат в дългогодишни съмишленици. Най-много се учи от тях и от собствените грешки.
В National Film and Television School се работеше много. Често по 16 часа. От някаква продукция бяха останали две каравани и често спяхме там, особено като имахме срок за предаване на работа. В рамките на двете години се правеха много филми и упрaжнения. Mагистрaтурата беше 90% практика. Там имах късмета да уча от двама безценни учители – Иън Селар (Шотландия) и Ашър Тлалим (Израел). И двамата бяха безпощадно преми в критиката си към нашата работа, но и много конструктивни. Способни бяха да се разграничат от собствения си вкус за кино и да дават съвети спрямо твоята работа. Много e ценно учителят да не са налага, а да откликва на специфичния потенциал на ученика.
Преди „Безбог“ имаш два късометражни филма, които също имат награди – „Гнила ябълка“, 2007 г., и „По божията милост“, 2009 г. Как се чувства един млад режисьор, когато първите му работи са оценени високо, в европейски и световен контекст?
Признанието е важно, защото дава знак, че си на правилния път като творческо мислене. Че работата ти е достатъчно прецизна и различна, и че достига до хората. За мен е важно да комуникирам на универсално ниво. Затова всеки успех пред междунарoднa публика много радва и дава кураж.
Можем ли да ги мислим като някакъв път към „Безбог“ – имам предвид най-вече като стилистика, като кинематографичен език?
Кинематографията и формата в един филм са ми много важни. Аз разказвам най-вече чрез тях. Разбира се, автентичността на актьорската игра е също важна, но в моята работа не тя е водещата. Още на ниво сценарий режисирам и монтирам, като описвам картина и звук. В този смисъл намирам прилика между „Безбог“ и предишните ми филми. Формата трябва да произлиза от дадената история. Да се мисли отвътре навън. Тогава тя превъплъщава основната идея и зрителят не я забелязва, а я приема като органична част от цялото.
Как стигна до идеята за „Безбог“ – като тема, като сюжет?
Израснах в годините на прехода. Емигрирах през 90-те. Mного приятели направиха същото. Заминаха от загуба на вяра във възможността за перспектива. И днес много млади хора избират този път. Имам приятели, които останаха, бориха се, но в един момент се умориха и поеха по утъпканата пътека на оцеляването. „Безбог“ разказва за такъв човек. Eдна обикновена жена, за да оцелее, е принудена да живее срещу човешкото в себе си. Сюжетната линия с личните карти ми беше разказана от една приятелка, която пък имала приятел, който точел ДДС чрез фирми фантоми, регистрирани на имената на бедни хорица. Шокира ме фактът, че това не само ощетява всички нас като данъкоплатци, а се случва на гърба на най-бедните и уязвими хора. Шокира ме гаврата с човека. Шокира ме, че съдебната система, оправдавайки виновниците, оправдава тази гавра. Истории такива много. Знаем и престъпленията, и виновниците. Но за успешен съдебен процес досега не съм чула.
На какво противостои този филм?
На многото липси, с които сме принудени да живеем в България. От липсата на правосъдие до липсата на ценности. Някой беше казал, че „Правосъдието е имунната система на една държава. Работещата съдебна система е гаранция, че всичко останало е въпрос на време да се изчисти“. Недоверието ни в съдебната система, в полицията, в здравеопазването води до апатия. Хората не вярват, че могат да променят нещата. Това от своя страна води до ниско самочувствие. Което пък води до цинизъм, от което не произлиза нищо позитивно. Цинизмът ерозира способността ни да проявяваме кураж. Защото за кураж трябва самочувствие, а за самочувствието трябват ценности.
В „Безбог“ става дума за ценности, за относителност на морала, за загубата на опори, важни за човешкото – какъв е начинът да се говори за това без излишна патетика, без отблъскващия – защото ни напомня за времето на комунизма – дидактизъм?
За мен е важно фокусът да е върху емоционалното преживяване на героите, a не върху сюжета. Старая се да има абсолютна точност в израза на целите и нуждите на героите. Както и да не използвам ирония в тона. Тогава емоцията е чиста и зрителят става съпричастен. Преживяното от героите започва да му въздейства.
Как виждаш днес ситуацията в българското кино? Ти беше заедно с твои млади колеги в Локарно, в Сараево? Как стои нашето кино там и как изглежда българската филмова среда тук, на място.
Радвам се, че има натрупване на маса от талантливи режисьори. Mного харесвам киното на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, както и на Мина Милева и Весела Казакова. Това са режисьори, които нямат страх да атакуват челно проблемите на реалността, в която живеем. Всеки носи собствената си чувствителност, но ги обединява това, че имат творческа визия и интегритет. Как се гледа на нашето кино навън? Мисля, че e в сила поговорката, че никой не е пророк в собствената си държава. Режисьорите на филмите с успех навън сякаш често са неподкрепени и критикувани в България. В този смисъл съм съгласна с моя колега, режисьора Тео Ушев, че e много важно да се подкрепят следващите проекти на тези млади режисьори, за да се помогне на развитието на творческия им потенциал. Само така можем да изградим една солидна творческа киносреда и адекватно зрителско кинообщество.
Ти си и сценарист на филмите си – и на късометражните, и на пълнометражния. Това някакво твое вътрешно „изискване“ към подхода ти за правене на филм ли е, случайност или нещо трето?
Пиша, за да режисирам. В смисъл, че сценариите ми са като гид за това, което се вижда и чува на екран. Често споделям, че за мен езикът на киното е поетичен. Силата му е в монтажа – както в монтажа между два кадъра, така и в съпоставката на различни елементи в композицията на самите кадри. В работата ми с основните членове от екипа е важно да споделяме близък мироглед. Еднакво да усещаме смешното и болезненото в една история. В този смисъл имам интерес да работя със сценарист, стига да сме близки като чувствителност.
Можем ли да говорим за тенденции в световното кино днес, според теб?
Това, което ми прави впечатление е, че все повече се правят филми за продажба. Не се рискува достатъчно. Залага се на псевдопрогнозите на търговските агенти. Имам чувството, че между 60-те и 80-те години киното е било много по-дръзко и новаторско. Може би това в днешно време идва от прекалената корпоративност и консумеризъм.
Кое е най-важното лично за теб като режисьор в правенето на един филм? И още – честно кино, лично кино, поетично кино, реалистично кино, друго кино?
Да изразя нещо истинско, интензивно, провокиращо. Да дам на зрителя усещането за нещо дълбоко преживяно, а не само забавление. Обичам суров реализъм, който съдържа странност, абсурд и шок. Реализъм, който да се превърне в хиперреализъм, алегория, импресионизъм. И да ни кара да видим познатaта реалност по нов начин.
Накъде гледаш сега?
Kъм хората, които съм срещала в живота си. Към страховете си. Към непознатото. Към баналното във всекидневието. Към любовта в различните й форми.
Aко трябва да ми препоръчаш няколко филма, които наистина си заслужават – кои ще са те?
„Самолетна писта“ на Крис Маркър, „Акт на убийство“ на Джошуа Опенхаймър, „Форсмажор“ на Рубен Йостлунд.
