Шошана дължеше името си на някаква песен. Баща ѝ много беше харесал тази песен. И когато му се роди дъщеричката, той я кръсти така – Шошана.
Баща ѝ беше весел човек. Умееше да свири на акордеон. Поставяше чашата отгоре върху акордеона, свиреше и не я разливаше. Челото му блестеше, косата му щръкваше от потта, а той свиреше и пееше, сякаш ей сега светът ще свърши.
И май така стана. Замина си млад, Шошана беше на девет. Нямаше го вече татко ѝ. Нямаше кой да коленичи и да разпери ръцете си, а Шошана да се затича и да се хвърли в прегръдката му.
И Шошана започна да се учи да расте без татко. Това не беше лесно. Първо трябваше да се научи да не циври. И тя се научи. Спря да циври. Свикна да спира сълзите преди да влязат в гърлото ѝ и да намокрят очите ѝ. От това очите ѝ малко се подуваха, но никой не забелязваше.
С майка ѝ живееха в малката си къщичка на края на селото. Майка ѝ дълго стоя без работа, най-сетне си намери работа в един цех за преработка на зеленчуци в съседното село. Прибираше се пребита от работа и нямаше сили за нищо. И стана така, че Шошана се превърна в майката, а майка ѝ – в детето. Шошана готвеше, переше и чистеше. Добре че още не закриваха училището в тяхното село, та не се налагаше и тя да пътува. И затова Шошана се размина с игрите и с приятелките.
Но и майка ѝ си отиде. Преумори се и легна на леглото. Нямаха пари за лекари. Майка ѝ стана на свещ и свърши. Добре че Шошана се беше научила вече да не плаче.
Сега обаче трябваше да се научи да живее сама. Научи се. Спря да се стряска при първия шум нощем в двора. Сама започна да цепи дървата за зимата. Чичо Кирчо от горското беше добър, караше ѝ по един-два кубика и не ѝ искаше пари. Той беше приятел на баща ѝ.
Понякога, като докараше дървата, той влизаше в кухнята и сядаше на масата да изпие чаша ракия. Веднъж, след като го почерпи и той си тръгна, Шошана стана да го изпрати, но на вратата той се спря и изведнъж завря небръснатото си лице в ухото ѝ. Шошана така го удари с лакът между очите, че чичо Кирчо залитна. Сетне цяла нощ ѝ беше жал – защо го удари толкова силно.
Той продължи да ѝ кара дърва, но никога повече не стъпи в къщата.
През пролетта в селото се върна синът на Запрян, Рашко. Бил ходил по чужбина, завъртял малко пари. Върна се и стегна къщата на баща си и заживя в нея. Запрян беше един саможив човек, беше касиер на кооперацията, беше най-обикновен човек, с изключение на шахмата. Там беше гениален. Навремето играеше партии с шахматисти от цял свят, кореспондентен шах, пишеха си писма и понякога чакаха поредния ход с месеци. Но към края на живота си се пропи и пиенето го отсече като с нож.
Синът на Запрян беше висок, широкогръд, с дълга до раменете коса, целият татуиран и сигурно затова все ходеше гол до кръста, а надолу с едни войнишки панталони в защитен цвят и ботуши. Приличаше на героите от комиксите, които събираха прах в ъгъла на библиотеката в читалището, натрупани на камари, но Шошана ги беше разглеждала с интерес навремето и още ги помнеше.
Един ден Рашко настигна с колата Шошана на пътя извън селото. Тя беше тръгнала за града, канеше се да хване рейса долу на шосето. Дърветата цъфтяха, лястовичките стрижеха нежните жълти главички на слънчогледа. Синът на Запрян отвори прозореца и я попита закъде е. Тя му каза. Той каза, че ще я закара и тя се качи в колата.
След девет месеца Шошана роди син. Тя го кръсти Рахан, на името на героя от един стар комикс. Синът на Запрян отново беше заминал за чужбина.
Синът на Шошана растеше бързо. На четири приличаше на шестгодишно дете. Сам си намираше занимавки из двора, местеше камъни и клони, но когато Шошана започваше да сече дървата за зимата, заставаше до нея и сам влачеше цепениците под навеса.
Един ден дойде и студът и Шошана се захвана да пали печката. Но скоро разбра, че коминът е запушен. Отиде до читалището и попита библиотекарката Севдалина дали може да ѝ намери коминочистач. Севдалина порови в интернет и се обади на един. Той пристигна на другата сутрин, въоръжен с едно въже на рамото, с топуз и телена четка, настръхнала като таралеж. Но преди да почне работа, поиска да му сипят ракия. Шошана му сипа, но направи грешката да остави шишето на масата и докато се усети, коминочистачът гаврътна една след друга четири чаши. Тръгна да се качва залитащ на покрива, но Шошана го изгони.
Библиотекарката издири и се обади на още един коминочистач. Той пристигна в пълно парадно оперение, с черни кадифени маншети и черни ревери от брилянт и с хармоника на врата. Носеше някаква машина, подобна на прахосмукачка, която щяла да глътне саждите за миг. Но първо наду хармониката и два часа пя песни. В интерес на истината, пееше хубаво. А и по едно време подкара „Шошана”. Но накрая, когато се стигна до работата, като пусна машината, наместо да смуче, тя започна да бълва въздух навън и целият таван почерня от сажди. И Шошана изгони и него.
Беше студено. Рахан стоеше сериозен срещу майка си и я гледаше в очите. После разтвори ръцете си и тя, без да се усети, коленичи и попадна в прегръдката му.
