В края на есента, като добавим и карантината, всичко в София замира по-рано, даже сградите тъгуват в тъмното. Усещане за студ и леко давеща мъгла, подсилвана от процеждащото се улично осветление. В такова време, дори скитайки из уличките в центъра на града, човек най-добре чува собствените си стъпки. Идеално начало за шпионски роман, особено ако търсиш сюжет за поредната „софийска история“.
„Хайде да видим можеш ли да разгърнеш един шпионски сюжет? Ама истински!“, предизвиква ме мой приятел, с когото случайно се засичаме край шадравана в градската градина. „И не от памтивека, нещо ала-бала за атентата в Градското казино, дето всички са го забравили, а да е по-„отсега“. Джеймс Бонд срещу Емил Боев!“ Приемам хвърлената на раздяла ръкавица и вдигам демонстративно яката на якето си, досущ като в шпионските романи, потапяйки се в мрака. Дърветата в парка тъмнеят неясно редом с масивната снага на Военното министерство и пропитото с неонови отблясъци небе. Военното министерство е добър ориентир за сюжети и крие немалко тайни, но вътре в себе си решавам да не се занимавам с армията, нито да вадя някоя „македонска история“, току-виж съм създал нов проблем на смесената историческа комисия. Тъй че не остава друго, освен да избера по-сумрачната улица „Аксаков“ в търсене на истории. Пусто е. Вдигам маската и вдишвам с наслада студения въздух с аромат на мокри листа. И щом се изравнявам с потъналата в мрак зала „България“, забавям стъпки, утешавайки се с мисълта, че ако далечното минало е забранена тема, можем да се задоволим с близкото. Все от някоя завъртулка на делника ще изскочи заекът на моята история.
Примерно: музика и шпионаж. Защо не, ама туй не ме подсеща за нищо. Освен за детските спомени от последната серия на „На всеки километър“, където социалистическите контраразузнавачи ловяха невидими „микроточки“ от петолинията на музикални списания. Шантава работа. С такива немного ведри мисли в главата, пъхнал ръце в джобовете на якето, бавно продължавам по „Аксаков“, надявайки се да се случи нещо или пък да срещна някого. Никакъв шанс. Тогава сменям тактиката, залагайки на търпението, затова сядам на една от стоманените пейки пред сградата на някогашния „Машиноекспорт“, днес част от Министерство на правосъдието, решен да следвам едно от златните правила в жанра: „стоиш и чакаш“. Никой не обича да чака в студа, което е подтик да започнеш да се терзаеш с истории или да си въобразиш разни работи.
Защо не и да се научиш да осмисляш езика на сградите? Зад всеки от осветените прозорци на Военното министерство витае усещането за истории. Забранена тема. Добре, тогава да опитаме с вратата отсреща, на ъгъла на „Бенковски“ и „Аксаков“, която, стори ми се, за миг се открехна, пропускайки някакъв женски силует. Закъснях да го разгледам добре под смътното улично осветление, разполовило зданието на две части, но една открехнала се врата е винаги покана за размисъл, особено ако… Усетих учестено сърцебиене и нещо просветна в съзнанието ми, сякаш човек с горяща факла в ръка пребяга по улица „Аксаков“ в тази най-пуста нощ на късната есен.
В други времена други хора са викали в подобни случаи: „Еврика“. Ала в моя случай ми се струва най-разумно да започна разказа си, задавайки няколко въпроса. Чували ли сте за д-р Радан Сарафов? Не? А за Иван-Асен Георгиев? Също не? Или не сте съвсем сигурни? Няма проблем, ще започна историята отначало. Подреждайки междувременно в главата си чутото някога и онова, което четох преди време в разсекретените документи на Комисията по досиетата, без да забравям наученото от мой познат, „вътрешен човек“ от мястото на събитието.
И тъй, развръзката на тази шпионска история идва в един юлски ден на 1968 г. в София. Именно в сградата, срещу която съм седнал в момента – ул. „Бенковски“ 4 А. Запомнете мястото, най-вече този адрес, тук ще се връщаме нееднократно. И неслучайно споменавам „развръзката“, тъй като всяка история, над която витае думата шпионаж, има поне няколко заплетени предисловия. Ала не по-малко важно в случая е и времето, защото то не е „фон“, а задава контекста на случилото се. На 28 юли в София започва Деветия световен фестивал на младежта, истински кошмар за комунистическата власт, която се готви за него почти като за „военна операция“, подобна на навлизането на войските на Варшавския договор в Прага месец по-късно – 20 август 1968 г. Трябва да се „овладее“ и „възпре“ разложителното западно влияние и „чуждопоклонничеството“, да се обуздае рок и контракултурата (говори се, че „Бийтълс“ искали да идват в София, но ги отрязали, представяте ли си какъв фурор щяха да предизвикат навремето). От разсекретените документи узнаваме за небивала мобилизация на службите, които за броени дни изселват от София „неблагонадеждните елементи“ („бивши хора“, просяци, пияници, момичета с леко поведение), профилактират масово домакини и гости, вербуват стотици преводачи в качеството им на „доверени лица“, изолират чехите, тези „яростни дисиденти“, запушват устата на холандците, които искали нещо си да „обсъждат“… В същото време режимът трябва да демонстрира и „либералното си лице“ пред Запада: внасят американски цигари и френски шоколади, по „Ръкси“ (сиреч по „Раковски“) и „Шести септември“ изникват барове и младежки клубове, в Парка на свободата (Борисовата градина) стотици младежи свободно общуват с чуждестранните гости и сядат до тях по поляните, на естрадите пеят с китари…
На този фон две седмици по-рано в центъра на София се разиграва една „шпионска история“, която има навремето огромен отзвук и дълго всява страх в столицата. И тя е напълно съпоставима с делото срещу Иван-Асен Георгиев, българския представител в ООН и директор на Международния институт по космическо право, разобличен като американски шпионин, осъден на смърт и разстрелян през 1964 г.
Лекият хлад ме изважда от историческия размисъл и внезапно се сещам, че със смартфона си бих могъл да изтегля някои от разсекретните документи. Историята онлайн: има цял „разбор на МВР по Следствено дело номер 196 от 1968 г. на френския и американски шпионин д-р Радан Ангелов Сарафов“. С доста идеологически пълнеж за „деветосептемврийската социалистическа революция, която смъкна управляващата в нашата страна буржоазна върхушка и установи истинската народно-демократична власт… в интерес на освободилата се от капиталистическа власт Родина…“ (и т.н., и т.н.), докато стигнем до поантата: „някои от остатъците на съборената капиталистическа класа взеха открит курс в поведението си против установилата се в нашата страна народна власт. Някои от тези остатъци са били завербувани от чуждото разузнаване още преди установяването на народо-демократичната власт. Тяхната шпионска дейност придоби обаче чувствителна активност след завземането на властта от народа и слагане началото на изграждане на социалистическото строителство и социалистическото общество“…
Дрън-дрън… Прелиствам с курсора по-надолу и все пак попадам на някакво по-конкретно описание на обстоятелствата – за ареста и цялата „шпионска афера“.
От прочетеното успявам да сглобя картината. На 15 юли 1968 г. един елегантен и прошарен мъж около шейсетте паркира привечер своето „Пежо“ 403 на улица „Аксаков“. Въпросният юлски ден се пада събота, прозорците са широко отворени и оттам, където има налични телевизори „Опера“, се разнася сигнала на новото информационно предаване „Панорама“, което точно в този момент дебютира в ефира с водещ Радослав Велев. Обстановката в света е напрегната. В директно включване от Париж Павел Писарев коментира смяната на Жорж Помпиду като министър-председател и разсъждава над шансовете на генерал Дьо Гол да овладее ситуацията; от Ню Йорк Георги Тодорчев анализира американската политика след убийството на Робърт Кенеди; а синоптикът Кирил Дончев съобщава на зрителите, че температурата в София е 21 градуса, има топъл атмосферен фронт, а температурата на водата във Варна е достигнала цели 22 градуса. На героя на нашата история – д-р Радан Сарафов – едва ли му е до гледането на телевизия, защото бърза. С набързо стегнат куфар в ръка той излиза от кооперацията си и тръгва пеша към Градската градина. На ъгъла на Народния театър свърва към Централна поща и пуска някакви писма в една от кутиите. Оглежда се, прави още няколко крачки, но на самия ъгъл на улиците „Дякон Игнатий“ и „Стефан Караджа“ е спряла кола. Двама младежи се суетят наоколо, други двама са вътре в колата. Когато се изравнява с тях, единият реагира изненадано, сякаш го разпознава. Казва, че му е бивш пациент и моли доктора да прегледа негов близък. Д-р Сарафов бърза, настоява да го доведат в понеделник в Първа градска за преглед. Единият младеж обаче го прегръща свойски през рамото, уж продължава да го убеждава, докато другият бързо отваря вратата и го набутват вътре в колата. Всичко става за миг, случайните минувачи така и не разбират нищо. Сякаш известният софийски кардиолог и началник на вътрешното отделение в Първа градска болница отива по спешност при поредния болен. В същото време колата го откарва в следствения арест на Комитета за Държавна сигурност (КДС).
След около час коли на КДС блокират подстъпите към кооперацията на „Бенковски“ 4 А. Безапелационно звънят по вратите на апартаментите и нареждат никой да не си показва носа навън, докато не получат разрешение. Сетне тежки стъпки отекват до втория етаж. Подсилена група от оперативни работници нахлува вътре и започва обиск, продължил до малките часове на неделния ден. В присъствието на Рада Сарафова (по баща Стоянова) и на тъщата на доктора от първия брак (баба Калиопа) сантиметър по сантиметър претърсват жилището. Къртят дюшемето от пода, разглобяват мебели, обръщат цялата библиотека и всяко кътче на частния лекарски кабинет (намиращ се точно над входа) надолу с главата. В протокола е отбелязано, че са иззети списания и книги, 17 тефтерчета с телефони и адреси (д-р Сарафов е елитен лекар, който преглежда почти целия дипломатически корпус в България), индига, лупи, 45 писма и други вещи. Из София плъзват какви ли не слухове… Радан Сарафов е сред най-добрите български кардиолози, преглежда не само дипломати, но и членове на Политбюро, а на процеса заявява, че е лекувал дори Тодор Живков. Освен това е потомък на знаменита македонска фамилия – пряк племенник е на актьора Кръстьо Сарафов, чието име носи ВИТИЗ, както и на войводата Борис Сарафов. Едно от лицата на столичния „бомонд“, оцелял и при социализма: голям бриджор и поклонник на дамите (неслучайно делото му за външно наблюдение е озаглавено „Галантния“).
Интересното е, че поне според документите първият разпит на Радан Сарафов е проведен чак на другия петък – 21 юли. Защо КДС бави топката? Искат да го пречупят в килията? Или наистина търсят в какво да го обвинят? От материалите по делото става ясно, че санкция за ареста му дава лично заместник-вътрешният министър Григор Шопов, на когото докладват, че д-р Сарафов е доказан шпионин, но не било ясно на кое разузнаване. На което генералът, прочут с басовия си глас, авторитетно заявява: „Вие го арестувайте, пък после ще стане ясно за кого шпионира“.
Без да се усетя, съм станал от пейката и се разхождам из импровизираната градинка пред стъклената сграда на министерството. Изведнъж забелязвам, че съм привлякъл вниманието на охраната вътре, човек с униформа изниква на светло и с жест ме пита какво има. Махвам му, за да разбере, че няма нищо, друго ме вълнува.
Докато се разхождам с телефон в ръка и чета документи по делото „Двойник“, чувам как недалеч се хлопва врата. Възрастна жена излиза от съседната кооперация на „Аксаков“, но вместо към „Раковски“, тръгва в моята посока. Не знам защо, но решавам, че няма как да не е познавала доктор Сарафов. Нормално е да е било така. Дори майка ми си спомняше как я е преглеждал като дете, установявайки сърдечен проблем. Търпеливо изчаквам възрастната госпожа да се изравни с мен, след което съвсем бавно, за да не я стресна, я питам: „Извинявайте, виждам, че живеете тук… Спомняте ли си случайно д-р Сарафов, живял е отсреща?…“. Тя учудено ме поглежда, свива рамене и отсича: „Черна котка му мина пътя на д-р Сарафов…“ И си продължава по пътя.
Сега пък черна котка… Внезапно се разсмивам, спомняйки си делото на Иван-Асен Георгиев, където една котка наистина се превръща в главно действащо лице. Тя присъства и в учебния филм на Държавна сигурност, правен от Костадин Кюлюмов, можете да го гледате в You tube. Историята е следната. Следеният от органите висш дипломат заминава в задгранична командировка, след което две оперативни групи започват да работят по проникването в жилището му. Да не си помислите само, че той е живял в някакъв Форт Нокс? Нищо подобно. Става дума за високия жилищен блок в края на парка „Заимов“, дето стърчи срещу Английската гимназия. На техническите сътрудници на Второ главно управление им е потребна цяла седмица, за да направят дубликат на ключ, донесен от САЩ, напълно идентичен със секретните ключове на днешните ни брави. Явно не са виждали такова нещо. За целта групата работи три дни над проекторите, използва галванични вани и накрая дълго доизпилва ключове на поразия в апартамента на долния етаж. Дотук добре, но изниква ново препятствие. В банята на апартамента е затворена домашната котка на Иван-Асен Георгиев. И докато едната оперативна команда се качва на горния етаж за поредните указания от висшето ръководство, котката се шмугва по стълбите и побягва през парка. В учебния филм тя е заловена още в жилището и върната в банята. Софийската мълва обаче помни как вдигнати на пожар милиционери и цивилни лица с часове гонят котки по канала на „Евлоги Георгиев“. Чувал съм го от очевидци. Накрая злите езици разказват, че уловили напосоки някаква котка и я затворили в банята. Странно ли е тогава защо след завръщането си Иван-Асен Георгиев преустановява контактите си, а след тайния му арест американски дипломати пропускат да се видят с него в уречения час на ъгъла на „Руски“ и „Бенковски“. При една толкова брилянтно проведена операция!
Но да се върнем пак на другия ъгъл на улица „Бенковски“, където се разиграва нашата шпионска история. Решавам, че е крайно време да звънна на моя познат, който от дете помни историята. Не е чак толкова късно, а той явно не си е вкъщи, щом прозорците му са тъмни. Звънвам и след няколко сигнала чувам бодрия му глас в телефона, който ме пита как съм и жив ли съм още. Казвам му, че съм точно под неговите прозорци, но ме интересува съседа от втория етаж. Но не сегашният, а онзи от 1968 г. – доктор Сарафов.
Усещам кратко замисляне от другата страна, след което спомените нахлуват. Възпроизвеждам чутото по неговия разказ, спомен на едно 8–9-годишно дете. Докторът много обичал децата. В хола, обзаведен със стара мебел, имало цял скрин с шоколади и американски цигари (време на недоимък, друго е да си лекар на дипломатическия корпус!). Със съседите си инак дистанцираният, дори леко надменен доктор бил много открит и сърдечен. Най-вече с онези, с които заедно през 1928 г. вдигнали тази кооперация върху имота на старата Сарафова къща. Годината е изписана и на мозайката във входа. Което ме подсеща, че легендарното писателско кафене „Цар Освободител“ до Руската църква (съборено през соца) е известно преди това като „клиниката на д-р Сарафов“. Дали не става дума за баща му или за неговия чичо, те също са били лекари? Моят познат не знаеше. Във всеки случай си спомняше, че важни персони, включително и министри, често изкачвали за преглед стъпалата на жилищния им дом. Сети си и нещо друго. По разказ на баща му през лятото на 1947 г. кордон от автоматчици завардили зданието. Оказало се, че Енвер Ходжа, състудент по медицина и приятел от Париж на доктора, идва да се види с Радан Сарафов. Свързвала ги и играта на карти, може и да са направили едно раздаване в домашна обстановка. Навярно по тази причина д-р Сарафов бива обвинен, между другото, че е бил и албански шпионин. Един шпионаж в повече, какво чак толкова…
На следствието Радан Сарафов признава какво ли не, шпионаж след шпионаж… През 1939 г. бил вербуван от британското разузнаване, защото, като френски възпитаник, не приемал пронацисткия курс на България. През 1948 г. приел да дава информация на френския военен аташе Марсел Сима, воден от антикомунистическите си убеждения. От 1956 г. работел за ЦРУ. Това пък защо, не става ясно. Може да не е повярвал в „размразяването“ и Априлския пленум на др. Живков особено като се има предвид, че е лекувал и познавал отблизо комунистическата върхушка. Признанията му в шпионаж са шаблонни, с езика на монтираните комунистически процеси от 50-те. И докато ги чета, започвам да се съмнявам: с каква ли шпионска информация всъщност е разполагал докторът кардиолог? На зададените от следователя подполковник Райков въпроси, той отговаря с видимо заучени отговори: „събирах и предавах шпионска информация от стопанско, военно и политическо естество“. Пациентите сами му разказвали всичко, не било нужно да ги подпитва дълго. И може би са му носели секретните сводки на прегледите в кабинета, за да снеме нужната информация? Още една от прашасалите загадки на Студената война, преизобилстваща със сенките на шпиони с вдигнати яки и шифри в джоба. Започнах да се питам и друго: защо изобщо е било необходимо да му изпращат указания с „микроточки“ в медицински списания, идващи по пощата от Западна Европа, щом лекарят на дипломатическия корпус е имал свободен достъп до всички „резиденти“ в София? Не е ли било по-лесно това да става зад дебелите стени на посолствата, където той е могъл да долага „сводките си“ устно?
Или цялата история е доста по-различна? От протоколите на следствието прави впечатление, че „пречупват“ доктора по следния начин. Следователят Миладинов издебва момента и пита: „Ама как не ви беше грях да поставите в служба на чуждото разузнаване и дъщеря си?“. Доктор Сарафов болезнено реагира: „Не! Дъщеря ми няма никаква вина! Тя нищо не знае!“ Както би реагирал впрочем всеки един баща.
Държавна сигурност е убедена, че тъкмо дъщерята е разковничето към „костеливия орех“, какъвто се оказва кардиологът. Името на Христина Сарафова нееднократно се появява в документите. Службите решават да я подмамят и отвлекат от чужбина, тъй като тя от години следва в престижното Училище за преводачи в Женева и стажува в централата на ООН в Швейцария.
За целта е разработена сложна многоходова комбинация. За да не стане международен скандал, ако я отвлекат от Женева, обмислят как да я примамят в трета (приятелска държава), оттам да я прехвърлят в София, да ѝ направят очна ставка с „Двойника“ и така окончателно да сломят съпротивата на бащата. Ала се получава сериозен „гаф“, много по-голям от този с котката на Иван-Асен Георгиев. От документите на КДС се вижда, че лично вътрешният министър Ангел Солаков е принуден да дава обяснения пред Политбюро и това е една от причините скоро да се раздели с поста си. Историята става известна като „гафа в Дамаск“ и дълго време виси като обица на ухото на родните Емил-Боевци.
Пак от телефона си, изписвайки Radan Sarafov на латиница, ненадейно попадам на разсекретен швейцарски дипломатически документ от онова време, писан на френски език. Направо невероятно е как можем да четем тайните на Студената война онлайн. Документът носи датата 30 април 1969 г. и е „строго поверителен“. А тема на „паметната записка“ е именно съдбата на българката Христина Сарафова, родена на 12 юли 1941 г. в София. Тоест имала е рожден ден малко преди ареста на баща си. Може би той е бързал към Централна поща, за да ѝ пусне поздравителна картичка?…
Документът е изключително интересен и ще го цитирам накратко: Г-ца Христина Сарафова учи за преводач в Женева от 1962 г. Тя е дъщеря на доктор Радан Сарафов, лекар консултант на повечето западни посолства в българската столица. Обвинен в шпионаж в полза на Франция и САЩ, последният е бил арестуван на 15 юли 1968 г. и осъден на смърт на 10 декември 1968 г. Молбата му за помилване е била отхвърлена от Президиума на Народното събрание на 13 март 1969 г. Съгласно съобщението на нашето посолство от София, процесът срещу д-р Сарафов има политически характер; целта му е да се тероризират (!) някои кръгове от българската интелигенция и така да се сломи опозицията срещу режима.
Лаконично и наистина впечатляващо като внушение. А ето какво четем по нататък: на 12 юли 1968 г. г-ца Сарафова била извикана в българската делегация към ООН в Женева от посланик Попов, който я помолил „да окаже услуга“, като замине за няколко дни в Дамаск, където да превежда по време на сирийско-българските преговори. При пристигането си в Дамаск, където не я чакала никаква българска делегация, г-ца Сарафова била затворена в българското посолство и подложена на разпит от българските тайни служби за дейността на нейния баща. На 16 юли г-ца Сарафова успява да избяга през прозорчето на тоалетната от българското посолство и намира убежище в посолството на Италия, което е в близост. Без да разполага с документи за самоличност, третирана от сирийците като шпионка, г-ца Сарафова успява да напусне Сирия едва на 24 януари 1969 г., след като преминава сирийско-ливанската граница в багажника на дипломатическата кола на посланика на Италия. На 18 април 1969 г. ѝ бива дадено политическо убежище в Швейцария под охраната на федералната полиция.
Потресаваща история. Следва, уви, зачеркнат пасаж от половин страница, за чието съдържание можем само да гадаем. Явно не всички детайли от Студената война все още подлежат на оповестяване.
В нашите разсекретени протоколи от процеса следователи по делото пък се хвалят как сломили „костеливия доктор“, предавайки му куфара с вещи на дъщеря му и нейната дамска чантичка с въпроса знае ли чии са тези неща… Явно затова са се бавели с първите разпити. Отвратителна работа. И д-р Радан Сарафов наистина признава всичко, което искат от него. Българските служби са повече от категорични, че той наистина е получавал „шпионски указания“ чрез медицински списания, пуснати по пощата от дъщеря му в Женева, в които имало „микроточки“. (Ето откъде се е появила историята в „На всеки километър“, иди после, че не вярвай в случайности!) Нещо повече: десетилетия в музея на МВР (зад Съдебната палата) имаше щанд на „разобличените шпиони“, където на д-р Сарафов беше отделено специално място. Защото в неговото дело българските служби за първи път използвали „микрокамера“, купена нелегално от Запад. За целта, когато семейство Сарафови отсъствали от дома си, пробили стената на частния му лекарски кабинет, използвайки квартирата на „доверено лице“, живеещо в съседство (функционерка на ОФ-то). Така, ден след ден, филмирали прегледите на доктора (представяте ли си само!), както и шпионските му занимания, изразяващи се в писането на донесения със симпатично мастило (снимките, които публикувам, са приложени в делото).
Развръзката е трагична. Доктор Радан Сарафов е осъден на смърт за шпионаж и същевременно бива признат за виновен в това, че е нарушавал „разпоредбите на закона за валутните ценности и валутния контрол“, за което му добавят три години и половина затвор, които очевидно е нямало как да излежи. Цялото му имущество е конфискувано в полза на държавата. Съпругата му Рада Сарафова, дъщеря на известния опозиционен деец проф. Петко Стоянов, е изхвърлена от жилището, заедно с престарялата баба Калиопа, като скоро след това и двете си отиват от този свят. Мълвата разказва как Рада Сарафова, подобно на Виола Хербст, в пристъп на умопомрачение спирала познати и непознати в градинката пред Народния театър, питайки ги не са ли виждали мъжа ѝ, лекаря д-р Сарафов…
Дъщерята, Христина Сарафова, никога не се завръща в България и намира сетен покой през 1996 г. в Ню Йорк, където дълги години работи като ръководител на департамента за преводи в ООН. От финала на „швейцарския документ“ научваме, че властите в конфедерацията не са си оставили „магаренцето в калта“. Те бавят дипломатическата си реакция, защото не искат да навредят на съдбата на д-р Сарафов. Дълго време няма категорични доказателства, че смъртната му присъда е била изпълнена, кръжат най-различни слухове. След което на 17 април 1969 г. извикват българския посланик Попов и го молят (неофициално) в най-бърз порядък да напусне страната.
С това – поне документално – приключва тази „шпионска история“ от улица „Бенковски“. Скоро апартаментът е продаден и зает от други лица. Децата в кооперацията, по спомена на моя познат, в началото на пролетта били стреснати от ново нахлуване на разузнавачите, които този път претърсват с металотърсачи мазето. Явно родните Авакум-Заховци така и не са намерили нужните им улики. Внезапно металотърсачите изписукват. Започват да къртят в мазето в търсене на скрити тайници. Оказва се, че са попаднали на някакъв железен елемент, вграден за по-голямата устойчивост на сградата.
С което, поне от гледна точка на службите, случаят е приключен и скоро бива шумно разгласен на обществеността с пропагандна цел. Семейството на доктор Сарафов така и не получава смъртния му акт, сякаш умишлено, за да подхранват надеждите им, че присъдата може би не е била изпълнена. Рада Сарафова продължава да чака съпруга си. И стари софиянци помнят фигурата на тази висока и стройна жена, която се рее като сянка по централните улици. Дъщерята Христина навярно дълги години сънува чудодейното си „избавление в Дамаск“. Една тъжна „война на спомени“ от Студената война, която все повече се смалява с времето. Като „микроточка“, заснета от микрокамера.
