Притеснявам се понякога, че не съм достатъчно шумен. Защото професията ми е такава, че ми налага да произвеждам шум. В музиката шумът започва там, където тя свършва. В журналистиката – напротив. В журналистиката шумът и звуковият спектър се припокриват, съвпадат. Което не е шумно, просто не се чува. Няма да играя повече, обиждайки ви, със семантичния кръг на разшумяването, шуменето и шумоленето. Ще се опитам да не увеличавам шума, а да говоря по същество.
Не, преди това ще отворя една скоба! (Знам, че журналистиката може да бъде и тонална, а не само просто шумна. Но, съгласете се, тонът на журналиста винаги е част от някаква ладова система, а ладовете по необходимост са зададени предварително отвън. Така че, да не се лъжем, журналистиката не може да надскочи ладовите си ограничения.)
Та така, мисълта ми тук е за шума. Слушам и виждам, че най-акустични (звучни) са журналистите, които запазват достатъчно място за шума. Ако интервюиращите журналисти от звуковите медии и техните събеседници не говорят един през друг и не се надвикват, ако не създават шум, нещата не им се получават. Скучно и монотонно е. А журналистиката по дефиниция трябва да бъде полифонична и разнообразна, нали. Многозвучието не е шумотевица, ще кажете. Да, но аз ви казвам съвсем направо: пристрастили сме към надприказването. Налага ми се да интервюирам регулярно, защото това работя. Когато оставям хората да говорят (като на водещ ми е дадена тази власт), ставам особено, необичайно чувствителен към хода на времето. Слушам гостите си и ги чувам, а в същото време съм нервен и притеснен. Осъзнавам, че ме изнервя недостигът на шум. Защото, като ги оставям да говорят, губя вниманието на публиката. Аудиторията слуша с интерес тогава, когато някой говори върху другия и става шумно. Никой в наши дни не иска да следи и толерира монолози. Монологът прави другите тихи, монологът на другия умълчава, смълчава и те прави слушател. И на мен затова нерядко ми избива пот, докато водя разговорите. Все си представям отегчението на слушащите от индивидуалното говорене, което допускам. Друго си е да е накуп, да е живо, както биха казали някои. Когато това се получи, когато се насложат едно върху друго моето и говоренето на останалите, аз започвам да се успокоявам и да водя с удоволствие. Даже се чувствам значим в такива мигове, тъй като усещам, че съм постигнал нещо. Увеличил съм шума, а точно в това е смисълът на моята работа. И си ги представям хората пред телевизорите – шумно разговарящи, шумно хранещи се или шумно боядисващи стени. Към този шум се прибавя и шумът от моите разговори.
Откъде идва привързаността на нашето време към шума? Откъде се е взела тази наркотична зависимост на епохата от него? Отговорът е като че ли в това, че шумът е константен и даже структуроопределящ елемент на естествената среда, в която е потопено днес човешкото съществуване. Не, по-точно ще е да се каже, че шумът е грундът, основата, върху която се полага и разполага нашата действителност. Шумът е канавата на човешкото ни битието…
Едва ли има съмнение, че никога по-рано в историята не е било така шумно. С индустриалната революция шумът нахлува в света експлозивно и експанзията му става неконтролируема, но и желана явно. И ето, в наше време тишината вече е нещо необичайно, нещо извънредно, нещо нечовешко. А оттук и нещо и плашещо. Поради което ние, днешните, възприемаме отсъствието на шумове като предвестник на катаклизъм, като знак за приближаването на страховито бедствие, като знак за свършека. Тишината преди бурята са я познавали и древните, това го знаем, но съвременната шумова абстиненция няма аналог назад във времето.
Нека се върна на акустичната журналистика обаче, понеже съм ви длъжник. Не съм ви казал защо мисля, че в нашия век от нея се очаква да създава и предизвиква шум. Защото, споменах го мимоходом, в-слушването предполага уважение към монолога на говорещия. А това ни връща към културата на катедрата, култура чужда нам. Ако някой от телевизионното студио ни говори сам, от себе си, то той не бива да го прави дълго. Водещият е задължен да го прекъсне или над-говори. В противен случай се усещаме като паство…
Тишината е неестествена и даже противна на естеството.
А може би сме се наслушали. На всичко, но най-вече на мисли и на думи. Тази, вижда ми се, е причината за това, че ни се слушат само шумове. Имаме нужда от това фоново жужене, имаме нужда от шума. Защото шумоленето около нас пресича страховете ни. Няма да ви изненадам, като кажа, че самотата е тишина.
И шумим. Също като малките момиченца, които пеят в тъмното на тавана, за да не ги е страх. Нали и ние, големите, затова оставяме често радиото или телевизора да работят, докато се занимаваме с нещо друго – за да ни шумят и да ни подкрепят. В среднощния лес пътниците си пеят…
Иначе в теорията на информацията шумът е нарушение на сигнала, смущение. Увеличаването на шума означавана увеличаване на ентропията. Но светът не е само на теория.
