Начало Книги Щастието да си избран
Книги

Щастието да си избран

2320

„Татко ме избра“, Анета Дучева, издателство „Сиела“, 2023

Новата книга на Анета Дучева говори на сърцата ни за много важни неща. За щастието да си избран, за шанса да станеш желаното дете, за добротата, обичта и нежността. Но и за агресията и недоброжелателството.

Ще започна този текст с една прелюдия. В книгата си „Каузата за децата“ голямата френска терапевтка Франсоаз Долто, съратничка на Жак Лакан, пише:

„Дори когато не е било „планирано“ и желано от биологичните си родители, всяко същество се ражда, защото е имало желание да се роди. Ето защо трябва да бъде посрещано на този свят с думите: „Ти се раждаш от едно неосъзнато желание… и дори да не си било съзнателно желано от твоите родители, бидейки живо, ти си субект на желание. Ти си много повече субект на собственото си желание да съществуваш, отколкото обект на тяхното очакване по време на любовната игра; зачатието ти е било изненада за твоите родители, но въпреки това те са ти позволили да се появиш на белия свят“.             

Долто обяснява, че когато детето не е планирано, шансовете на майката да го припознае като свое и дa се идентифицира с него са по-малки. Но докато стане ясно, че е заченато, в продължение на няколко седмици това същество има таен живот, защото само то знае за собственото си съществуване. Долто продължава: „Именно неочакваното дете, детето изненада е прототипът на същество с най-силна витална енергия, тъй като то не е било подпомогнато в началото на своето съществуване“.

Този много важен извод на Долто показва, че подобни деца са здраво вкопчени в живота и силно се стремят да се докажат. С всяка своя фибра те сякаш викат: „Аз съм тук, вижте ме!“ Детето се нуждае от признание чрез обичта и езика на родителската нежност. Писателката отбелязва и друг нюанс: „Най-тежката драма в човешката участ е, че във възрастта, когато сме най-креативни и с най-живо въображение, ние сме зависими от възрастните. Парадоксално е, но е факт: физическата незрелост се придружава от изключително преждевременно развитие на природните дарби и на чувствителността“.[1]

Да, в книгата на Анета Дучева „Татко ме избра“ сюжетът е по-друг. Детето Тишо вече е ученик, живее само с майка си и не познава баща си. Общото с писаното от Долто е, че той не е бил желано и планирано дете. Това ни дава някои данни за психофизическото му развитие и както ще видим, обяснява неговата решителност да се заяви и да взема смели решения.

Много чувства ще се откроят в сюжетната канава на книгата, те са предадени умело – на малките и на по-големите читатели. Всъщност Анета Дучева се утвърди като автор, който пише по „трудните теми“. В тази нова книга откриваме и нежната и всеотдайна обич между майка и син, и проблема с агресията в училище, и криворазбраното схващане, че щом си от семейство, в което бащата отсъства, значи си от дисфункционално семейство, и не на последно място – благородството да избереш да станеш баща на дете, което не е твое.

И едно особено деликатно чувство. Това, което Тишо изпитва, когато научава, че някогашният състудент на майка му – Ник, който е бил влюбен в нея още от далечните им студентски години, ѝ предлага да се оженят и приема Тишо като свой син. Страхът на Тишо обаче е, че щом майка му и този мъж заживеят заедно, той може би няма да е така обичан, ако те имат и свое бебе. Дали няма да бъде отново изоставен, или да мине на втори план в чувствата на майката и нейния съпруг. Та тя му е обещавала, че никога няма да го изостави. Тези мисли така го връхлитат, че Тишо се решава на отчаяната постъпка да избяга от къщи.

Има такава поговорка: „Всичко е добре, когато завършва добре!“. И тук този хепиенд идва много естествено психологически в тази толкова талантливо разказана история. Анета Дучева лаконично и пестеливо ни въвежда в най-важните неща от живота – обичта във всичките ѝ нюанси. Това нечакано и нежелано в началото дете ни доказва именно това, към което Франсоаз Долто ни насочва: че е много витално същество, което се бори да се докаже, бори се да спечели обичта на околните, която априори заслужава като дете, което вече се е появило на белия свят.

Агресията сред съучениците му е тема, която изисква специално внимание. Не е лесно в свят, в който безлюбието все повече доминира, да намериш и отстояваш своето място. Това започва още в най-ранното разширяване на социалния „атом“ на детето, при първите крачки към социализацията – детската градина, та дори и по-рано. В училище тези полярни чувства на симпатия и антипатия се изострят все повече. Тишо е принуден да търпи подигравки, задето расте без баща, да го наричат постоянно „щърково дете“. Чрез образите на агресивните съученици на Тишо авторката поставя навременно този изконен, но и актуален невралгичен проблем.

Дълъг емоционален път ще извърви Тишо, докато успее да заяви най-накрая смело: „Татко ме избра!“. А това е дори още по-ценно, когато не става дума за твоя биологичен баща. Този, който навремето, като млад студент се е уплашил от появата на това дете, едва ли щеше да е най-добрият баща. Така Анета Дучева въвежда в книгата образа на благородния човек Ник, който е готов да стане баща на Тишо и да се грижи и за двамата с майка му.

В книгата има и друг интересен и специфичен образ – на въображаемо-реалното човече Божо. Анета Дучева добре познава детската психика, както и в предишна нейна книга, където има такова „джобно човече“, и тук Божо помага психически и емоционално в особено трудните моменти от ежедневието на Тишо. При децата това се случва често. В детството малкият човек (термин на Фройд) има много страхове и фантазии. За да „преработят“ емоционално трудни за тяхната психика преживявания, децата често се обграждат с въображаеми приятелчета. Това е защитна, компенсаторна реакция, която помага на детето да се справи с някаква житейска дисфункция. Тези въображаеми приятели, които идват от несъзнаваното в детските години, трябва да се приемат нормално, като част от порастването на детето и оформянето на неговия крехък „Аз“.

Нима можем да останем безучастни при тази сцена между Тишо и Божо:

Ела приятел, ела тук – и Божо протегна ръце към него. Както беше затворил очи, Тишо усети, че го обгръща нещо много голямо, топло, меко и добро, което отне болката от сърцето и душата му. Стана му леко и спокойно, както някога, когато оставаше сам в тъмното.“

Харесвам премислените, написани с мяра изречения на Анета Дучева. Няма нито една излишна или липсваща дума. Както и пестеливото, но точно предадено психологическо състояние на героите. Малко са писателите, които с една дума могат да пресъздадат така дълбоко психологическите чувствата и състоянията на героите си. С една само дума, с едно изречение е изразена цяла вселена от чувства! Стилът на авторката не се нуждае от украсителни орнаменти и излишна описателност. Истинските чувства са ясни и изразими с малко думи, а акцентът пада върху същинското, истинското, неподправеното. Основните, изконните човешки чувства като обич, привързаност, нежност, уважение, приятелство не се нуждаят от някакви украшения, нито от кой знае колко прилагателни. Затова на тези чувства се крепи светът.

Така деликатно и с много финес новата книга на Анета Дучева ни показва пътя към детското сърце. А той е един – обичта и емпатията. И това, че всъщност ние се учим от децата.

На главната страница: Стив Ханкс, „Баща и син“

[1] Франсоаз Долто, Каузата на децата, изд. „Колибри“, 2018 г., с. 151.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

Свързани статии