Тезата, че световният исторически процес е поредица от закономерни, взаимно предпоставящи се и обосноваващи се взаимно събития, не е марксическа – тя само е унаследена и фаворизирана от марксизма. Маркс я заимства (за да не кажа плагиатства) от Хегел, но тя е и от Хегел по-стара. Същевременно е и нова, доколкото има и до днес милиони свои именити и безименни последователи. Тази теза не само не отчита (или поне омаловажава) ролята на случайността, за която ще стане дума впоследствие, в еволюцията на човешкия род – според мене тя е несъстоятелна и защото предполага евентуален край, евентуално приключване на историческия процес. Който, ако наистина е подчинен единствено и само на железни обективни закономерности, би трябвало да има свой завършек. Според основоположника на марксизма този завършек щеше да настъпи с победата на комунизма в световен мащаб, с неговото всемирно тържество. Тази съдбовна за цялото човечество победа бе преследвана ожесточено и от Ленин, за да се превърне поколение след поколение в есенция на ленинизма – както на международна, така и на наша родна земя. Един ленинизъм, на който ни учеха и нас неуморно в уроците по история и в лекциите по „Диамат“, по кръжоци, по лагер-школи, по партийно-политически учебни години. Това са все понятия, нови и непонятни за младия читател – дано идващото време му спести горчивата участ да ги научава от собствен граждански опит. За предпочитане е тези паметни уроци да се учат от учебниците, а не от събитията, теоретично, а не приложно да се учат – така е по-безболезнено.

Хората от моето стареещо поколение знаят и помнят Моралния кодекс на строителя на комунизма, който предричаше, че след пълната и окончателна победа на комунизма във всички страни – победа, която по силата на споменатите обществено-политически закономерности е неминуема – ние, съвременниците, и милионите ни потомци, ще се наслаждаваме на благата и облагите на новия свят и ще спрем да се развиваме, защото ще сме постигнали веднъж завинаги целта на развитието – съвършенството. Новият човек щеше вече да бъде създаден, изобилието от духовни и материални блага – обезпечено за всички ни, всички дореволюционни и революционни идеали щяха да се превърнат в социална действителност и просто нямаше да има за какво още да се воюва. В този безупречен свят всеки гражданин щеше да дава на обществото според способностите си и да получава от него според потребностите си и, веднъж постигната и внедрена, всеобщата хармония щеше да бъде съхранена непокътната – също веднъж завинаги.

Тъкмо затова когато моят курсов ръководител, философът Асен Игнатов, публикува нейде през средата на 60-те есето си „Революция без граници” в единствения си издаден преди да емигрира есеистичен сборник („Тъга и порив на епохата”), книгата начаса бе иззета от всички книжарници и обществени библиотеки и претопена там, където бе отпечатана – в столичния полиграфически комбинат „Димитър Благоев”. А с автора методът на социалистическия реализъм се саморазправи в средновековните традиции на плаща и кинжала. С което партийната грижа за човека целеше да подскаже на обгрижвания човек, че сама по себе си революцията е добро начало, но само ако е марксическа, сиреч побрана в строги граници – както във времето, така и в общественото пространство. Безграничната революция е недопустима, защото е непредсказуема и тъкмо тази ѝ недопустимост прогони революционно и новаторски мислещия Асен зад девет земи в десетата – право в леговището на класовия враг. Нетърпимостта на партийната цензура към безграничността на автора се базираше тъкмо върху хегелианската и марксистко-ленинска концепция за закономерния, причинно-следствен характер на обществено-политическия процес. Следвайки тази концепция, много европейски мислители на ХІХ в. счетоха, че с Наполеон е настъпил краят на историята – така, както в наше време Франсис Фукуяма реши, че този край е белязан от гибелта на световния комунизъм.

Предричаният неведнъж от тези и много други оракули на старите и на новите времена край на историята напомня безчетните шамански прогнози за края на света – един най-често насилствен, апокалиптичен край, който многократно бе предричан и впоследствие, след като не настъпваше според предреканията, биваше съответно отлаган и преотлаган през поколенията – та чак до днешния ни ден, който също е пренаселен с подобни мрачни пророчества.

Ако питате мене, световният исторически процес не е нито щафета от закономерности, нито порой от случайности, а е смесица, симбиоза от двете. Историята се твори от хора, а хората са не само логични, а и алогични, подвластни не само на обективността, а и на субективността си, не само на външни фактори, а и на собствените си разбирания, настроения и капризи. Които са непостоянни и променливи. Тъкмо това прави обществено-политическото битие непредсказуемо като интимното и тъкмо в тази му непредсказуемост се състои според мен неговото очарование.

Коментирайки най-големия провал на Наполеон, в „Клетниците” Юго пише: „Ако в нощта на 17 срещу 18 юни 1815 г. не беше валяло дъжд, съдбата на ХІХ в. щеше да изглежда друга”. А оттам – вероятно и съдбата на последвалите векове. Дъждът обаче вали не толкова закономерно, колкото случайно. Разноликата човешка история прелива от подобни примери. Ако бягайки с антуража си от яростта на преследващата го революционна гвардия, на път към Австрия на Луи ХVІ не му се бяха прияли внезапно свински крачета и не бе спрял на броени километри от спасителната граница във Варен да поглези чревоугодничеството си, последният френски монарх нямаше да бъде разпознат, заловен и впоследствие обезглавен от преследващите го републиканци, а щеше да пристигне жив и здрав в родината на съпругата си Мария-Антоанета, щеше да мобилизира там и емигриралите френски монархисти, и многобройните си европейски съюзници и да смаже революционните вандали в Париж и Марсилия. Подобен сценарий беше поне вероятен. При него съдбата на Франция щеше да бъде друга. А без Франция няма Европа. А без Европа свят няма. Така че участта на всички ни – предци, съвременници и потомци – щеше да бъде съвсем, съвсем различна, ако прословутите свински крачета на Варен не бяха така неустоимо вкусни, а апетитът на Луи ХVІ към тях – така неудържим.

Изкушавам се да дам и един пример от родната история: ако в разгара на битката с настъпващите от север прабългари през лятото на 680 г. край делтата на Дунав Константин ІV Погонат не беше получил пристъп на подагра, не бе напуснал, обезумял от болка, бойното поле, не бе хукнал да се лекува в Несебърските бани, хвърляйки цялата си ромейска армия в несигурност и страх, България може би нямаше да я има изобщо върху глобуса, нямаше да ни има и нас, българите, като българи. Дори само обстоятелството, че владетел с такава мощ и сила, предопределил чрез Шестия вселенски събор и чрез твърдата си съпротива срещу арабските нашественици съдбата на цяла християнизираща се Европа, умира от дизентерия, говори колко съотносими са величествените ни мирски дела и окаяните ни делнични тегоби. А като дизентерията, и пристъпите на подагра (знам го от личен опит) не идват по силата на обективни причинно-следствени исторически закономерности – изневиделица идват.

В разрез с древния принцип, че в историята условно наклонение няма, Блез Паскал установи, че ако носът на Клеопатра беше по-къс, днес и образът на света щеше да бъде по-различен. Така че не само монументални подвизи и падения, революции, контрареволюции, войни и примирия, диктатури и демокрации, национални, политически и религиозни каузи – и една обезсмъртена от летописите на Теофан Изповедник нищо и никаква императорска подагра, един недовидян, един лекомислено подценен от наследниците на Херодот женски нос, вкусът на свинските крачета и изостреният императорски апетит към тях могат да се окажат пълноправни архитекти на човешката история.

За това как съчетанието от подобни попътни случайности детерминира и нашата национална съдба преди трийсетина години и колко подвластни сме ние и до днес на случайността, ще поразсъждавам в следващото си есе.