2
2153

Ще изучават ли гимназистите Георги Марков?

Тези дни представиха новите учебни програми по литература… И нито дума за Георги Марков. Страхът от името на Георги Марков показва колко е бил прав и прозорлив гласът му в преценките си за съвременна България.

Ясно е, че е нужно грамотно и професионално трансформиране на литературните програми в училище, както и премахване на доста произведения, защото литература не се преподава „на килограм”. Качество се постига и с по-малко, важни са адаптацията и контактът с учениците, както и целите и възможността да се адаптират достатъчно на брой текстове с различна насоченост.

Въпросът за Георги Марков и неговото присъствие в учебните програми на гимназистите е актуален. Този въпрос не е идеологически, но се приема като такъв. От няколко години Солженицин с „Архипелаг Гулаг” (адаптирана версия) се преподава в руските училища и това не предизвиква сензация. У нас доста неща сеят напрежение, неща, които наглед изглеждат безобидни. Никой не се вълнува от програмите по математика и химия. Всички разбират обаче от литература. Причината е проста – години наред литературното е служило на идеологическото, на властта – надписи, лозунги, Лила или Ирина… Извънтекстови модели, които са се приближавали до не един или двама писатели къде насила, къде естествено. Още сме в някаква инерция, носталгия и спомен, че литературата може да манипулира. Да, може, но не това е нейната същност и наклонност в наше време.

Литературата задава и ценности, тя е и спомен, и памет. Но винаги има нещо, което остава само за читателя. Т. нар. „практика” се свързва с докосването на ученика до текста – христоматиен или не. За  да се „обясни” тоталитарният режим (да речем) – могат да се прочетат откъси от конституцията от преди 1989, както и откъси от „Задочните репортажи” на Георги Марков. Христоматийният принцип при ученето е много по-интересен, отколкото егоцентричните сегашни учебници по история и литература, които никой не ни задължава да ползваме. Учителят може да намери начини да излезе от тях или да ги зареже напълно.

Георги Марков е добър есеист и публицист, но е спорно колко добър писател е. Което не означава, че не трябва да се включи в учебниците – напротив. Яна Язова също остава недоразвита като писателски талант. И ми се струва ясно защо: стресът, желанието да излезеш извън общата униформеност, заключените произведения „в чекмедже”… Как да се развиваш като писател чрез „заключени” текстове? А от друга страна, не отговаряш на колективистичния дух. Литература се създава, за да излезе наяве, за да може авторът да направи и своите изводи как да продължи (и дали).

Вежинов има интересен ход. Пише, пише за партизани и антифашисти – утвърждава се и после следват „Бариерата” и „Нощем с белите коне”. Талев, за да оцелее като писател, се обръща към историята (заради това е обвиняван от Вежинов, че се крие от актуалното и съвременността).

Безспорно е, че съдбата на Георги Марков и на Яна Язова, е злочеста, заради което обаче не можем да се държим пристрастно като преподаватели по литература.

Вече преподавам Георги Марков. Правя го на своя глава. По повод Националната кампания през април, свързана с насърчаването на четенето – цял випуск единадесетокласници от една езикова гимназия гледаха филма „Досиетата Скитник” и четоха есетата на нашия дисидент (включих и представяне на някои съвременни и класически балкански автори). Лично аз прочетох на глас писмото на Георги Марков до Любомир Левчев. Рядко е толкова оглушително тихо в клас. Сърцето ми биеше учестено – „туп-туп”, но гласът ми не трепваше. И нито грам патос – истината не се нуждае от това. Приключих с четенето, а всички мълчаха. Добре, че би звънецът.

Как да отговоря на младежите защо МОН години наред не включва в конспекта автор с такова въздействие и автентичност? На моите ученици вече им е ясно, че Георги Марков няма нищо общо със силовака Георги Стоев (така си мислеха) и че криминалната история не е всичко около него… Моята малка стъпка, останала си само моя, защото получих мълчалив отказ от организаторите на кампанията – Асоциация „Българска книга” не включи инициативата ми в официалния си календар. Не че това е от значение.

В конспекта по литература преобладават революционерите поети, което е част от идентичността на една нация, но би трябвало да са налични и „другите”, които изпадат от канона (примерно) по една или друга причина. С удоволствие бих преподавала Николай Райнов, Богомил Райнов, Георги Райчев, Васил Попов, Яна Язова, Георги Марков, Борис Христов… Не може всичко да се върти около бунтовното начало или Елин Пелин и Йовков. Градското пространство принципно липсва в програмите (а май и в класическата българска литература е рядкост), а рецепцията се свежда до първосигналност или клишета, които отблъскват от литературното многообразие.

Добра е идеята „Задочни репортажи”, „Хайка за вълци” на Ивайло Петров и поезията на Борис Христов да са част от програмата в гимназиална степен за матурата. Така ще влезе нещо по-ново и разбираемо, което е свързано с „днешния” ден. Съвременникът ни Борис Христов задава друг тип човешко поведение и авторова нагласа, които не са характерни за нашите ширини. Поезията му е непреднамерeна и ще събуди интерес. Как му отиват само на Борис Христов думите: „Нямам нужда от държавни награди, радвам се на прости неща”.  (Каза това, отказвайки да приеме ордена „Св. св. Кирил и Методий” – първа степен.)

Тези дни представиха новите учебни програми по литература. По проектa в 12-и клас се включва Хр. Фотев – „Колко си хубава” – стихотворение, на което учениците се смеят – това съм го виждала лично. От по-съвременните автори се предвижда едно стихотворение на Борис Христов и „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков – добри идеи, но недостатъчни. И нито дума за Георги Марков.  Отделно, че за пореден път липсват обща визия и перспектива в конспекта. Не се отговаря на простичкия въпрос: „Какво и как искам да постигна чрез…?”. Литературата продължава да е нещо неудобно, сякаш се чудят какво да я правят.

Ако нещо влезе в учебниците – то оцелява, популяризира се. Само младите хора могат да пренесат във времето името на някой писател и поет. Очевидно не е изгодно Георги Марков да попадне в полезрението на учениците, щом години наред по този въпрос се мълчи или темата се измества. Последната учебна програма по литература не прави изключение. С тези темпове следващата ще е след двайсет години! Изпуснахме момента нещо интересно да се случи в училище – позволихме отново на чиновници и мними експерти да наложат своето безхаберие…

С подобна санкция на факти и истини – няма пълноценно бъдеще. Страхът от името на Георги Марков (и инакомислещите) показва колко е бил прав и прозорлив гласът му в преценките си за съвременна България. 

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).
Предишна статияЖивотът, какъвто и колкото го можем
Следваща статияДа не чакаш

2 КОМЕНТАРИ

  1. Добра идея. Над милион българи са имигранти. Тяхния свят бе познат в миналото. Някога и сега четем стихове за арменците имигранти като свои. Поезията на Ботев е тази на имигрант. Ние не можем да продължаваме да живеем откъснати от света. Сега все още като остатък от близкото минало има абсурди в третирането на имигрантите като „невъзвращенци“ и следователно като „врагове“. Нещо отдавна изживяно без основа днес.

    В тая сфера не е само Георги Марков. Би било добре както за българските ученици в чужбина, така и за тези в страната, да се въведе изучването на поезията на Иван Бързаков. Сиела издаде три негови книги с стихове пълни с много остри и силни думи за мъката, която го е прокудиля и за скръбта по родината и изоставения живот. Бях разтърсен от силата на неговото слово, от яроста на неговата мъка. Имах чувството, като че слушам хилядите тръби на един огромен орган с тъжна музика изтръгната от душата.

    Бързаков е от кръга на най ерудираните ни интелктуалци като Свинтила, Атанас Свиленов, Елка Константинова и много други, които го знаят и ценят. Дано нашите литерароведи да скъсат веригите от миналото и да отворят страниците на Бързаков и за нашите деца, за да могат да разберат какво има в сърцата на тези, които поемаха и поемат тежкия и труден път на емигранта.

  2. Още две думи за Бързаков. Всички знаем, че имигранти като българския Канети от Русе, Солженицин от Русия, Херта Мюлер от Румъния още много други са лауреати на Нобеловата награда, но малко знаят, че Бързаков е предлаган ЧЕТИРИ пъти. Не зная колко българи, освен Канети са предлагани до сега. И ако не е получил до сега наградата, за силата на мисълта и думите му, може би се дължи, че твори на малкия български език. Творчествотот му на други езици е сравнително малко. Ако пишеше главно на английски, щеше да бъде добре разбран и оценен в САЩ, Канада и Австралия, защото са страни изтъкани от имигранти. И истината е, че в душата на всеки имигрант тлее това, което Бързаков споделя. То е същото на всички езици. И малко са тези, които стигат до него.