Съобщението, че Столичната община може да поиска от държавата да ѝ прехвърли собствеността върху прочутата сграда на Лъвов мост (станала известна като „Народен дом на терора“ след документалния филм на режисьора Стойчо Шишков, 2015 г.) разбуни духовете. Засега това е само идея, внесена от председателя на общинския съвет Цветомир Петров (ПП-ДБ), ето защо предстои да видим какво ще бъде гласуването в столичния парламент. Стана ясно, че кметът на София Васил Терзиев иска да придобие и някогашната сграда на Нотариата, което е добър „резервен вариант“ за музей на комунистическото минало (там са били задържани хора през 1944 г., включително бившите премиери Иван Багрянов и Константин Муравиев). Всичко това, при условие че се побърза и ако допуснем, че служебното правителство на Андрей Гюров ще направи решаващата стъпка, която никое от предходните редовни или служебни правителства не се осмели да извърши. Съответно „Новото начало“ на Делян Пеевски, бранейки статуквото, вече остро реагира срещу всякакви подобни идеи.   

Навсякъде в Източна Европа или в Германия подобни мемориали се изграждат в „места на паметта“ – там, където са страдали хора или са били преломявани човешки съдби. За да се помни и знае.

В този смисъл сградата на Лъвов мост е идеалното място. Първо, защото е строена като Народен дом (на комунистическата утопия) през 1913 г. Посетена е тогава от самия Лев Троцки като руски кореспондент по време на Балканската война. При управлението на Стамболийски „домът на комунизма“ изгаря при „неизяснени обстоятелства“, което вдига много шум. С щедра субсидия от Коминтерна (което не е било тайна за никого) се вдига една от най-монументалните сгради в тогавашната столица. Именно там е замислено въстанието през септември 1923 г., довело до братоубийства и хиляди жертви. През 1924 г. сградата е конфискувана по прословутия Закон за защита на държавата (ЗЗД) и се превръща в Дирекция на полицията. Именно оттам, след като са арестувани, „безследно изчезват“ Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов и множество други хора, което е част от „историята на страха“, с който е пропита тази сграда. И това би трябвало да има своето място в една бъдеща експозиция.

За да стигнем до 9 септември 1944 г., когато Лев Главинчев завзема Дирекцията на полицията на Лъвов мост, където първо се разправя с бившите служители, призовани по Радио София да се явят на работа (включително криминалната полиция). Първите наивници изчезват безследно. След което – отново призовани по Радио София – се събират или биват доведени бъдещите жертви на съставите на Народния съд.

След което пак оттук (в периода 1945–1989 г.) минава неспирна върволица от политически противници на режима, превърнати в жертви. Едва ли някога ще узнаем имената на всички, както и пълния размах на репресиите по времето на комунистическия режим. В един доклад на МВР от 50-години, разсекретен от Комисията по досиетата, открих следните данни, от които ми се изправиха косите – около 800 000 души (включително с изселванията) са минали под валяка на „мероприятията на народната власт“. И то в страна, чието население наброява шест милиона и половина души.

С приятели и съмишленици, събрани около организацията „Софийска платформа“, ръководена от Луиза Славкова, от известно време насам правим турове с ретро трамвая „Памет“ – обиколка на бързи обороти по „местата на комунизма“ в София. Като задължително започваме и завършваме със сградата на Лъвов мост, която дори опакована в сегашния си вид (и без помощта на Кристо) е „нáглед“ за онова време. С писателя Александър Шпатов и изследователя на „Белене“ Борислав Скочев задължително споменаваме някои от най-отвратителните деяния, извършени тук. Например зверското убийство на Мара Рачева, 24-годишна идеалистка, помогнала на земеделския лидер Г. М. Димитров (Гемето) да избяга от лапите на милицията на 23 май 1945 г. Два дни по-късно тя е задържана в Дирекцията на милицията на Лъвов мост и бива изтезавана по чудовищен начин. На 28 май съобщават на семейството ѝ, че е „скочила“ от четвъртия етаж и се е самоубила. Техен познат лекар отваря изпратения ковчег и припада… Ето какво братовчедка ѝ – френската журналистка Милка Генадиева, разказва след години пред Румяна Узунова от радио „Свободна Европа“: Ние бяхме… покрили с цветя тялото, но майката на Мара Рачева… изхвърлила цветята (които бяхме турили именно за да не се вижда страхотната инквизиция, на която е била подложена младата девойка)… Тези инквизиции са следните: изтръгнати ноктите на ръцете, горени ръцете от китките до рамото, езикът прехапан или отрязан, лявата гърда носеща дълбока рана, дясната буза насинена и подута. Когато майка ѝ повдигна ръцете, гръбнакът се видя, всички кости бяха изпочупени; а медицинското свидетелство… показа, че роклята, с която беше облечена, нямаше нито една капка кръв, което показва – според свидетелството – че трупът е бил държан в лед…

За да превземе напълно властта по „съветски модел“, БКП се стреми безжалостно да се разправи не само с най-масовите си конкуренти (земеделците), но и със социалдемократите и анархистите, които са еретици „отвътре“. Особено жестока е разправата със социалдемократката Людмила Славова (1913–1948). На изборите за Шестото велико народно събрание тя е кандидат от Новозагорско. В изборния ден е нападната от ремсисти в село Коньово, които я пребиват и изнасилват. Въпреки това тя печели депутатски мандат, но изборът ѝ е касиран. През 1947 г. е арестувана и въдворена в лагера в Ножарево, а през есента на 1948 г. е отведена отново в сградата на „Лъвов мост“. Очевидно присъдата ѝ е била произнесена. Подлагат я на разпити и мъчения, накрая я отвеждат в подземията, уж за да си вземе душ, където е сварена жива! Умира в болницата на Централния затвор от жестоки изгаряния. И най-скръбното е, че в София няма улица, кръстена в памет на тази изключително смела жена, отдала живота си за българската демокрация. Срам, който една бъдеща музейна експозиция би трябвало да поправи.

Обсъждали сме със съмишленици, че тази музейна експозиция е редно да представи историята на комунистическия режим в България във всичките му фасети – с тоталната и монументална пропаганда, всекидневието (дефицитите и опашките), с невъзможността да се пътува свободно зад граница и т.н.

Ето защо сградата на „Лъвов мост“, където десетилетия се помещава и Паспортният отдел в НРБ, е особено подходяща за място на експозицията. За младите хора, които изобщо не си представят за какво иде реч, ще приведа това разтърсващо свидетелство на Георги Марков:

Има няколко спомена, които до ден-днешен ме карат да потръпвам, сякаш зли магии са ме върнали отново в царството на онази студена и мрачна реалност. Като кошмар виждам пред себе си чакалнята на паспортния отдел край Лъвовия мост, виждам опашката, проточила се край гишетата, неестествено притихнала, като че гласовете на хората се боят да не възбудят нечий гняв. Никъде на друго място не съм видял лица, човешки лица, прикрили острото си вътрешно напрежение с нямо, външно покорство… Мнозина не могат да си представят атмосферата на жестока безнадеждност, която смачква човешкото ви самочувствие и за кой ли път ви повтаря, че вие сте нищо. Вие не сте човек, вие не сте българин, вие не сте добър гражданин, добър работник или баща, вие сте парцал, който могат да подритват, както си искат. 

(„Ходенето на българина по мъките“)

***

И накрая няколко думи за това защо и до ден днешен в България (за разлика от други страни) няма Музей на комунистическото минало.  

У нас комунизмът като проект се оказа тотален фризер на колективната памет. Той успя да „смрази“ не само реалността в нейното многообразие, но и да удържи целия ред от минали събития под призмата на своята идеология, превръщайки историята в нещо като бал с маски.

И трябва, уви, да признаем, че той успя. Защото миналото може и да е тиранин, според прочутата формула на Марк Блок, ала отказът от него, както и идеологическото му преформатиране са особено болезнен симптом, който неминуемо минира настоящето с тлеещи конфликти. Нека в този контекст осмислим нестихващата сага от скандали на българския преход: за агентите и за досиетата, за декомунизацията и за лустрацията, за явните и неявни минали и настоящи зависимости от миналото, включително и за съдбата на Паметника на съветската армия.

Става дума за борба за власт, която на практика се оказа борба за паметта. Но да се върнем към паметниците и мемориалите. И към въпроса – наясно ли сме какво „правим“ с тях? С ръка на сърцето трябва да признаем, че „не“. Преходът започна с еуфорията на коригиращата памет: изчезнаха комунистическите символи; петолъчката бе свалена от покрива на Партийния дом; малко по-късно казахме „сбогом на мавзолея“. Само дългосрочният договор с Елцин за газови доставки от Русия „пощади“ Паметника на съветската армия в София, както и „Альоша“ в Пловдив (за който, „в крак с времето“, имаше проекти за най-различни трансформации, включително като… паметник на Альоша Карамазов – фантазмен паметник на един литературен герой на Достоевски).  

Сетне дойде реставрацията: с опитите пак да се вдигне паметник на Георги Димитров или с възхитата от Димитровград като цяло; в Правец, край новоиздигнат монумент в прослава на Тодор Живков, на почетна стража застанаха бъдещият президент Георги Първанов и бъдещият премиер Бойко Борисов. Нека после твърдят, че бъдещето било безотносително към миналото.

Ала най-голям срив в паметта като че ли се очертава днес, близо четири десетилетия след промените. Което, от една страна, е обяснимо: отиват си както „съзидателите“, така и понеслите комунизма, а техните деца и внуци (с малки изключения) предпочитат да не помнят. Българският подход към комунизма изглежда е този – на амнезия (сиреч амнистия към миналото). 

Забравата е трайно състояние на българското общество и от десетилетия тя му носи „равновесие“. Което ме убеждава, че големият полски писател Чеслав Милош е бил наистина прав, безпощадно прав, когато в „Поробеният разум“ (1953) свежда една от основните стратегии на комунизма до метафората на Виткевич за хапчетата на Мурти-Бинг. Чели ли сте пророческия роман „Ненаситност“ (1932) на Станислав Игнаци Виткевич? Ако ли не, ето накратко за какво иде реч: някъде в Европа, по-точно в Полша, в неопределен момент от бъдещето настъпва пълен разпад; всички се чувстват нещастни, тъй като им липсва каквато и да било вяра или усещане за смисъл в заниманията им. Западната цивилизация изглежда обречена, а от Изток се задава заплахата на страшна монголско-китайска армия, овладяла територия от Тихия океан до Балтика. Предчувствия, които се четат със смесени чувства с днешна дата. Ала се оказва, че тайната на източната армия не е в нейната окупационна сила, а в хапчетата, които тя разпространява, изобретение на монголския философ Мурти-Бинг, пренасящо тотален „светоглед“ по органичен път. Всеки, подложил се на „мурти-бингизъм“, както и поколенията след него, престава да помни. Нещо повече, започва да гледа със снизходителна усмивка на всякакви проблеми, измъчващи ни от миналото към настоящето.

„Мурти-бингизмът“ е философия на оцеляването в категориите на принудата и насилието. Ала все пак с ръка на сърцето кажете: не разпознавате ли наследството на „мурти-бингизма“ в днешното ни отношение към паметта и паметниците изобщо? Което в най-чист вид концентрира и проблемите ни в настоящата политика с поредния спасител, дошъл пак да ни връща в „златното минало“.