Достигналият бързо до нас филм „Клетниците” (2012) поставя за пореден път въпроса дали има място жанрът мюзикъл сред забавленията, допустими за българската публика? Предостатъчно са през последните 20, та и 30 години примери, заради които надделяват по-скоро въпросите, отколкото утвърждаването.
Никак не ми се иска, но съм склонен да предвидя трудна съдба за зрелищния филм на Том Хупър из салоните в моловете. У нас завладяващата музика на „Клетниците” е слабо позната, макар да стигна до България още в края на 80-те години. А именно музиката е най-привлекателното в това произведение. Тогава амбициозният Пламен Карталов много искаше да постави „Клетниците” в НДК и щеше да разчита на редица отлично пеещи актьори – звезди. Беше запалил Коста Цонев, Николай Бинев, Тодор Колев, Кирил Варийски… Препятствието в онова далечно време се оказа непреодолимо – от чужбина трябваше да бъдат доставени специални скъпи перуки с микрофони. Нямаше кой да ги плати, разбира се… А сигурно е имало и съмнения за интереса на зрителите.
Тази музика, съчетана със сюжета и идеите в класическия роман на Виктор Юго, междувременно завладя света, привлече 60 милиона души публика в 42 държави в продължение на 28 години, стана най-дълго играният на сцена мюзикъл изобщо. Всичко това е триумф само по себе си.
Неуспялата първа постановка в Двореца на спорта в Париж от 1980 г. почти обезкуражила композитора Клод-Мишел Шьонберг и автора на френския текст Ален Бубил. Пет години по-късно обаче, след сериозна подготовка, нов английски текст от родения в Южна Африка британски журналист Хърбърт Крецмер и най-важното – амбицията на продуцента Камерън Макинтош, спектакълът прави сензация в лондонския Уест Енд. С неповторимия си усет Макинтош надминава собствените си рекорди, изглеждащите недостижими мюзикъли на Андрю Лойд Уебър – „Исус Христос Суперзвезда”, „Евита”, „Котки”, „Фантомът на операта”.
И ето че на 28-та година от тази знаменита премиера Макинтош реши да направи и филм. Преди това имаше два твърде успешни „разузнавателни” опита. През 1995 г. отпразнува с гала спектакъл в „Роял Албърт Хол” в Лондон десетата годишнина от премиерата. Като видеопродукт това грандиозно шоу също постави рекорди. На сцената освен оркестъра бяха хор и най-добрите солисти през десетте години в сценични костюми и с минимален, но впечатляващ мизансцен. През 2010 г. шоуто в „Роял Албърт Хол” се състоя отново – за 25-та годишнина от сценичния живот на „Клетниците” – отново с шумен успех и значителни приходи.
Филмът с премиера тези дни в САЩ, в България и постепенно в цяла Европа, изненадва всеки, който не е имал щастието да види мюзикъла на сцена, а особено – тези, които съвсем нищо не знаят предварително. Дори грандиозните юбилейни спектакли представяха хай лайтс, най-доброто, избраното.
Сега, когато човек види „пълния текст” и чуе цялата партитура, научава, че „Клетниците” максимално се доближава до операта. Дори се пее повече, отколкото в редица класически опери. В произведението на Шьонберг се изпява всеки ред поетичен текст. Тоест, първото усещане може да е, че сме поканени да гледаме нещо по-близко до „Трубадур”, „Травиата” и „Кармен”, отколкото до „Котки” и „Фантомът на операта”. Но не е така, разбира се, и това бързо става ясно. Преди всичко, защото пеят актьори, а не певци. В случая с филма „Клетниците” това се оказва твърде съществено. Така е в истинските големи мюзикъли – пеят актьори, специално надарени и специално обучени за изява в това изкуство. Но става дума и за истинско кино. Изпяването на всяка реплика изключва натурализма на филмовото изображение. Том Хупър знае това и по друг начин осигурява богатството на визията, интензивността на действието, дълбоката емоционална сила на преживяването.
Голяма новина за всеки кинематографист, опитвал силите си в музикален филм, но и за нас, редовите киномани, е, че актьорите са записани да пеят на терен, по време на снимките. Помагал им е съпровод само на пиано, а след това е насложен записът на оркестъра. Не се е случвало нищо подобно в киното до този момент. В това актьорско пеене блести Хю Джакман като Жан Валжан, но не остава по-назад и някогашният рокаджия Ръсел Кроу със своята вокална агресия в ролята на „вечния полицай” Жавер. Измършавялата и остригана Ан Хатауей оправдава голямото очакване в много лично и в едър план преживяната трагедия на Фантин. Нейната възлова за мюзикъла ария сигурно би звучала по-убедително с гласа на изпълнителка от лондонска или бродуейска сцена. Но красивата актриса, най-сетне получила задача, каквато несъмнено талантът й заслужава, се справя. Е, един злобар, британски критик, написа, че не бивало умиращата изтерзана проститутка Фантин да има такива красиви бели и здрави зъби… Но капризни зрители има винаги, а мърморещите критиците са значително повече.
Представях си по-колоритна Хелена Бонъм Картър в благодарната роля на мадам Тенардие, а на клоуна карикатура Саша Барън Коен мястото му направо си е в друг цирк, не в този. Козета като малка е прекрасна в изпълнението на Изабел Алън и разочарование като кой знае защо лансираната за пореден път Аманда Сийфрайд, която пак (след провала „Мама миа”) доказва, че просто не става – нито за снимане, нито за пеене. И малкият Гаврош е доста досаден, но това вече си е недостатък още от авторите на сценичното произведение…
Кусурите не са малко. Разочарован ще бъде и всеки, който би очаквал забавен мюзикъл като от епохата на суинга, от времето на Фред Астер и Джинджър Роджърс. Където винаги някой е оглупял от любов, друг си е глупав по рождение, за да прави смешки, обаче има достатъчно прелестни шлагери и виртуозни танци. И в този смисъл „Клетниците” е по-близо до операта. А опера по света и особено у нас се гледа трудно и от малцина.
Но това е могъщата романтична литература, това е Виктор Юго! Това са въстанието срещу монархията и бунтът на мизерстващите срещу тънещите в охолство. То е и химн – в прослава на добродетелите, на състраданието, на милосърдието, на бленуваното в началото на XIX век братство между хората.
Том Хупър можеше да си избере много по-обикновена задача след като триумфира с четирите най-важни статуетки Оскар за „Речта на краля”. Ако погледнем живота му обаче, ще се убедим, че той не прави лесни неща. Хупър започнал да снима филмчета едва 13-годишен, а късометражните му опити били излъчвани по Би Би Си, когато още не бил навършил 16. Роден е през 1972 г., завършил е Юнивърсити Колидж в Оксфорд, прави кариера в телевизионни продукции. Големият му пробив е с минисериала „Елизабет I” (2005) с Хелън Мирън, а изключителен успех му носи друг сериал – „Джон Адамс” (2008), продуциран от Том Ханкс. Режисьор е и на игралния филм с футболен сюжет „Проклетият „Лийдс Юнайтед”. Когато Макинтош го потърсил, не се стреснал, не пренебрегнал огромния риск да прави кино от така използван сюжет – над 20 екранизации има романът от 1909 г. до днес. Преценете – какви актьори са се снимали в „Клетниците”: Жан Габен, Бернар Блие, Даниел Дeлорм и Бурвил (1958), Джино Черви и Валентина Кортезе (1948), Ричард Джордън и Антъни Пъркинс (1978), Лино Вентура и Мишел Буке (1982), Жан-Пол Белмондо (1995), Лиъм Нийсън, Джефри Ръш и Ума Търмън (1998)…
„Клетниците” е вълнуващо филмово преживяване и вълшебна музика, която си пееш или поне подсвиркваш седмица след 158-те минути в салона. Дано българските зрители оценят истински голямото изкуство на мюзикъла, превърнат в голямо кино.
