Юлия е с мен през целия ми съзнателен живот в театъра. Разговарям с нея, представям си постоянно дали тя би харесала или одобрила едно или друго в спектаклите ми. Представям си как се радва с мен на постиженията ми или ме гледа мълчаливо и проницателно с бездънните си сиви очи, когато съм се спънал в прекомерната си жажда за успех. Единствено тя можеше само с един поглед да те прониже и да види голата ти зъзнеща душа, но не за да ѝ се присмее или да я опитоми, а да ѝ вдъхне вяра и кураж да следва себе си. Не съм срещал в живота си друг човек като нея, с такова категорично присъствие, съчетала в себе си едновременно майчина грижа и бащина строгост към учениците си. Нейният живот бяхме ние, нейните ученици.
Това, което Юлия ти дава като неин ученик, безспорно, е критерий. Безкомпромисен вътрешен критерий. И ти за нищо на света не можеш да си позволиш да паднеш под него, да посегнеш към театъра „между другото“. Винаги се целиш във високото, неуловимото. Към създаване на спектакъл се пристъпва, когато цялото ти същество гори и иска да сподели нещо с публиката. Юлия не ни учеше на театър, а на отношение към изкуството и към света. Тя искаше от нас да бъдем личности, които имат позиция и имат какво да кажат на хората. Целият ни учебен процес във ВИТИЗ (после НАТФИЗ) беше подчинен на това. В часовете по куклена режисура в нейния дом на „Заимов“, където ни посрещаше с неизменното пиле по японски и грахова супа, нямаше преподаване на теория, а времето от 9 сутринта до 10 вечерта минаваше неусетно в безкрайно дълги монолози и разговори за смисъла на изкуството, за създаването на структури, които са способни да износят твоите идеи и да ги заявяват на публиката ясно и категорично. Разглеждахме албуми на големи художници (Брак ѝ беше любимият) и обсъждахме как художникът е постигнал въздействието. Гледахме филми и ги анализирахме (само хубаво кино, защото тя казваше, че от лошите примери няма какво да се научи, а добрите филми те вдъхновяват).
Още от самото начало ни хвърляше в дълбокото и ни наблюдаваше кой как ще се справи. Тя искаше да измъкне от всеки свой студент неговата неповторима индивидуалност и да му помогне да работи съзнателно с най-важния творчески инструмент – интуицията. От Юлия взех най-вече това – да вярвам и да се осланям на творческата си интуиция, да не се страхувам „да не знам“, да се втурвам безотговорно в дебрите на въображението и всеки път да търся нова форма на спектакъл в зависимост от съдържанието в „моя си“ жанр – визуален физически театър. „Съдържанието само ще си поиска своята форма“. „Към всеки спектакъл да се пристъпва сякаш нищо не знаеш за театъра“. „Произведението ти да е огледален образ твой“. „Обичай публиката и тя ще те обича“. „Понякога самата форма се превръща в съдържание“. Това са нейни мисли, или мисли, които аз приписвам на нея, защото те отразяват нейното верую. Плебейският театър, игровият театър бяха нейната страст и нейната сила.
Може би е абсурдно (и със сигурност – утопично), но според мен съкровената мечта на Юлия беше да види театър без режисьор, театър в който актьорите са съмишленици, вибрират на една и съща честота и заедно сътворяват скелета на спектакъла. Юлия се кълнеше в импровизацията. Но импровизацията е и най-висшата отговорност, защото тогава всички трябва да мислят за цялото, да се съобразяват и да дишат заедно с другите на сцената, а не да гледат единствено собствената си роля. Импровизацията е най-висшият пилотаж за актьора и за жалост не всеки е готов и иска да стигне дотам.
На Юлия дължа всичко. Ако не беше тя, аз най-вероятно никога нямаше да вляза във ВИТИЗ и животът ми щеше да кривне в съвършено друга посока, защото такива „момчета от улицата“ като мен никой освен нея не приемаше по онова време. През 2019 г. изживях най-голямата си творческа радост. Моят спектакъл „Филифьонката, която вярваше в бедствия“, продуциран в ДКТ Бургас, и спектакълът на Иван Пантелеев от нашия режисьорски клас „Неодачници“ в Народния театър спечелиха едновременно наградите Икар за най-добри представления в куклен и в драматичен театър. Това беше и неин триумф. Сигурен бях, че тогава Юлия ни гледа отгоре и ни се усмихва. Ще помня нейното лице завинаги.
В деня на столетието на Юлия Огнянова, 22 февруари 2023 г., в различни театри на страната ще се играят спектакли в нейна памет. Очаквайте следващия, февруарски брой на списание „Култура“, който е посветен на Юлия Огнянова.
Юлия Огнянова е родена във Варна на 22 февруари 1923 г. През 1943 г. е арестувана за агитационна дейност сред офицери от армията и е жестоко измъчвана в Дирекцията на полицията и РО-2 (Разузнавателен отдел) на Министерството на войната. Осъдена е на смърт, но оцелява. През 1953 г. завършва театрознание в ГИТИЗ в Москва. Между 1957 и 1960 г. е режисьор заедно с Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов в Бургаския театър. Трите години на легендарната бургаска четворка предизвикват обновление в театралния език, но четиримата са обявени за „формалисти“, за „проводници на чужди влияния“. След като бургаската група е разбита, Юлия Огнянова работи в театър „Трудов фронт“, Централния куклен театър, по-късно в Кукления театър в Пловдив, поставя в Ямбол, Смолян, Хасково, както и в Латвия, Полша, Италия, Кипър и др. През 1981 г. започва да преподава във ВИТИЗ. Сред учениците ѝ са Стефан Москов, Александър Морфов, Леонард Капон, Велимир Велев, Катя Петрова, Петър Тодоров, Кръстю Лафазанов, Симон Шварц, Мая Новоселска, Мария Сапунджиева, Вяра Коларова, Нина Димитрова, Васил Василев-Зуека, Марий Росен и други. Юлия Огнянова е създала над сто постановки. Тя почина на 29 септември 2016 г.
