На 27 април тази година дойде новина, която поля мнозина като студен душ: Чешкият център в София, най-старата чуждестранна културна институция в България, ще затвори врати съвсем скоро. И то след 77 години съществуване! Впрочем това е и най-старият чешки културен център зад граница.
Забележете, че институцията официално отваря врати в една толкова тежка и за двете страни година, каквато е 1949 – в разгара на сталинизма, в най-трудното време на Студената война. При това този Чешки (чехословашки) център изобщо не идва на празно място: той надгражда огромна и плодотворна традиция, чието начало е поставено веднага след Освобождението на България.
Внимателно прочетете „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев и ще видите колко важен е приносът на чехите за изграждането на новата българска държава. Огромен брой от първите служители в българските учреждения са чехи (в ход те научават български език, без да имат в ръце дори граматика). Младият професор Константин Иречек, автор на първата българска научна история, оставя катедрата си в Карловия университет в Прага, за да стане главен секретар на нашето Министерство на народното просвещение. Впоследствие за две години е дори министър на просвещението, тогава създава и първите учебни планове. И ни оставя изключително проницателни редове за родните политически нрави, сред които и следното предупреждение:
Населението има схващането, че една добре уредена държава трябва да изглежда със здрав ред, добра сигурност, безпартийно правосъдие, цветуща търговия и общо благосъстояние; обаче тези невинни хора доста често са подвеждани, особено с тълкуването на конституционните им права, с тях най-безсрамно се е злоупотребявало.
По същия начин Ян (Иван) Мърквичка, Йозеф Питер и Ярослав Вешин се „побългаряват“, полагайки основата на българското изобразително изкуство. Да не говорим за българската археология и историческа наука, където приносът на братята Шкорпил или на Вацлав Добруски е огромен. Ами музиката? Първият български военен духов оркестър е съставен само от чехи и пак от тях тръгват симфоничната музика и оперното дело в България.
За братята Прошек напоследък се сещаме сякаш по-често. Не само заради приноса им в Освободителната война – Георги (Иржи) Прошек демонтира част от релсовия път на Хиршовата железница и така забавя пристигането на османски подкрепления на Шипченския проход… Но и заради създаването на Орловия и Лъвовия мост (идеята е на Георги и Богдан (Теодор) Прошек), заради изграждането на пристанището във Варна и разбира се, на Прошековата фабрика в София, открила на българите тайните на чешкото пиво.
Хиляди са чешките майстори пивовари, сладкари, занаятчии, агрономи, учители, които избират нова България като своя родина. Без да забравяме и архитекти като Антонин Колар, комуто дължим построяването на Военния клуб в София и на хотел „България“, или Йосиф Шнитер, автор на съвременния облик на Пловдив. Съответно голям брой българи учат в Чехия и се връщат в родината си, за да приложат тук наученото.
Ето защо дори в годините зад Желязната завеса Чехословашкият културен център си остава важно място и „островче на свободата“. Особено покрай „Пражката пролет“ и събитията през 1968 г. Тогава сградата на ул. „Раковски“ 100 е истински магнит за млади и стари. Там звучи чешки джаз, гледат се филми на автори от „чешкото чудо (Иржи Менцел, Вера Хитилова), има напълно свободни дискусии за съвременната култура. Тогавашните български власти реагират остро. В официозния печат термина „чешко“ започва да звучи като идеологическо клеймо. Дори Георги Марков бива обвинен, че е написал „чешка пиеса“ („Аз бях той“), заради което скоро след това е принуден да напусне България.
Темата за българо-чешкия културен диалог е дълга и интересна, но целта на тези редове е съвсем конкретна: както казах в началото, наскоро стана ясно, че Външното министерство на Чешката република е решило за преустанови дейността на Чешкия център в София. И по този начин да сложи кръст на една вековна и плодотворна културна традиция.
Новината породи негодувание и бурни реакции в социалните мрежи. Последваха няколко подписки, подкрепени от няколко хиляди души. На 4 май, понеделник, в градинката на „Кристал“ (точно срещу Чешкия център) се състоя протест, на който дойдоха стотици хора. Повечето от тях студенти в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ или в Националната художествена академия. Съвсем млади хора бяха и организаторите на протеста – студентките Мая Петкова и Биляна Петкова, както и правозащитничката Евгения Бернщайн, която живее между Прага и София.
Бях на този протест, видях болката и негодуванието на хора от различни поколения. Професор Амелия Личева, декан на Факултета по славянски филологии в СУ, говори в словото си за „свързващите звена“, каквото е и Чешкият център, в културния диалог между двете страни. На някои от плакатите на протеста прочетох и следната констатация: „Културата е символ“.
Мира Сталева от името на София Филм Фест разказа за съвместните проекти, някои от които явно няма да се осъществят. Невъзможно е обаче да си представим световното кино без фигури като покойния Иржи Менцел или Ян Сверак, един от най-интересните съвременни режисьори. А срещите с тях винаги ставаха в емблематичната културна институция на улица „Раковски“ 100. Съпътствани от фотографски изложби, джаз и съвременна музика, и толкова много дискусии…
Докато слушах словата в градинката на „Кристал“, превъртях из паметта си с какво свързвам този център през 80-те годни. С много любимите ми филми на Менцел от годините на „чешкото чудо“, с постановки по Чапек и Хашек. Бил съм там и на незабравима среща с Рангел Вълчанов върху чешко-българския му филм „Езоп“ (1970), добре си спомням и кино-ретроспективата на легендарната Вера Хитилова, която се превърна в огромно културно събитие.
До мен преводачи от чешки като проф. Йорданка Трифонова разказваха как дори при „стария режим“ книги на Милан Кундера като „Шегата“, инкриминирани в ЧССР, са били на свободен режим в библиотеката на центъра.
А дългогодишният председател на Дружеството на българските бохемисти проф. Владимир Пенчев определи ситуацията като „парадоксална“. Чешката държава (дори в период на свиване на бюджета) има достатъчно възможности да издържа своя културен център в София. Сградата е чешка собственост – няма разходи по наема. Служителите са трима на брой, а „културният ефект“ от съществуването на този Чешки център е огромен, той се умножава в пъти като културен и символен капитал.
Политическата ситуация в Чехия обаче силно напомня тази в България. На власт отново е милиардерът популист Андрей Бабиш, а външен министър е Петер Мацинка, представител на Партията на мотористите (партия, силно напомняща ИТН на Слави Трифонов).
Евгения Бернщайн, една от организаторите на протеста, съобщи, че е писала в „уотсап“ на премиера Бабиш, който учудено ѝ отговорил, че не е запознат със случая. Дали от този отговор ще последва някакво действие? Трудно е да се прогнозира. Служебният външен министър Надежда Нейнски е поела ангажимент да реагира по случая пред своя чешки колега г-н Мацинка. Как ще постъпи следващият български външен министър е съществен въпрос.
В момента на ход е гражданското общество. А че от подписките и гражданските инициативи има ефект, се вижда от последния пост във Фейсбук на проф. Амелия Личева. Тя публикува отговора на отдела за връзки с обществеността към чешкото Министерство на външните работи във връзка с декларацията на Академичния съвет на СУ „Св. Климент Охридски“ по повод закриването на Чешкия център в София.
В тази дипломатическа позиция се изказва благодарност за „ангажираната позиция“ и удовлетворение, че дейността на Центъра в София „има толкова силен отзвук и че за толкова много хора той представлява важно място в чешко-българския културен диалог“.
От което не следва нито „да“, нито „не“! В края на позицията мъгляво се споменава, че „текущо се оценява функционирането на центровете във връзка с намаленото финансиране“. И че трябва „да се запази тяхната роля в представянето на Чешката република в чужбина“.
Така че подписките и индивидуалните писма в защита на сърцето на чешката култура в София трябва да продължат.
Затова написах и тази своя статия. Следвайки друг един „завет“ на големия българофил проф. Константин Иречек:
Необходимо е от страна на българите повече истинско родолюбие, малко повече искрени и самопожертвователни грижи за общите работи, а по-малко страстна лична политика на интереси.
