Начало Идеи Актуално Ще спечели ли демокрацията в Европа?
Актуално

Ще спечели ли демокрацията в Европа?

Елица Димитрова
07.06.2024
463
Войчех Пшибилски

На 20 и 21 май в София се проведе дискусия, организирана съвместно от The Civics и Visegrad Inside, на тема „Избори за европейски парламент 2024: между реалността и надеждата“. Войчех Пшибилски, главен редактор на изданието Visegrad inside (централноевропейска платформа за дебати и анализи, създадена през 2012 г. от фондация Res Publica, независим тръст във Варшава) и един от участниците в дискусията, се фокусира върху възможните сценарии от изхода на евроизборите и тяхното влияние върху демократичната сигурност. Пшибилски и колегите му от Visegrad Inside са публикували доклад, в който разглеждат четири възможни сценария, които биха променили посоката на развитие на Европейския съюз и неговото бъдеще. Заглавието на доклада звучи парадоксално: „Демокрацията може да спечели, а Европа да изгуби на изборите за Европейски парламент“. В разговор с Елица Димитрова от БНР Войчех Пшибилски разказва как вижда бъдещето на ЕС, какви са хипотезите, възможните минуси и плюсове от промените, както и правилните стъпки пред една демократично развиваща се Европа.

Какво означава, че демокрацията може да спечели, а Европа – да загуби?! Като човек, който вярва в демокрацията, смятам, че когато демокрацията побеждава, то това е победа и за Европа. Какво имате предвид?

Питате как демокрацията може да спечели, а Европа да загуби. Изборите са фестивал на демокрацията, по време на избори демокрацията получава ексклузивно медийно време, новините отразяват как хората отиват до изборните урни и пускат своите бюлетини. Предстои да видим каква ще бъде избирателната активност. Изборите за европейски парламент не са особено популярни в страните членки на ЕС. Само че тези избори могат да доведат до промени, които да попречат на сегашните амбиции на европейския проект за обединена Европа. Погледнато исторически, Европейският съюз е създаден, за да защитава мира на континента. През последните години обаче той се трансформира радикално, особено след Брекзит. Никой не е очаквал това. Амбициите на ЕС са за укрепване на европейската икономика и индустрия, а това изисква смело планиране и сериозно финансиране. Изведнъж в картината влезе войната в Украйна, и Европейският съюз, създаден като проект за мир, започна да спонсорира военните усилия на Украйна, защото вярва, че тя защитава мира на континента. Това е инвестиция от военен характер. Имам предвид, че Европа плаща за оръжия, с които биват убивани хора. Това е напълно нова ситуация, в каквато Европейският съюз не е бил досега. Тези амбициозни начинания идват след десетилетна доминация в Европейския парламент на християнско-консервативни центристки партии, на социалдемократите вляво от центъра, а също на либералите и зелените. По същество те определят дневния ред. На предстоящите избори обаче, в зависимост от това какъв вот ще съберат тези четири основни сили, досегашната комфортна зона за вземане на решения може да бъде поставена под въпрос. Вероятно те ще имат все още мнозинство, но като цяло то ще се свива и тези политически сили няма да имат резултати като досегашните. Тогава възниква въпросът какво ще предприемат радикалните партии, които вероятно ще опитат да се заиграят с бъдещето на Европа. Някои от тях критикуват остро Европейския съюз и изобщо не е сигурно дали ще подкрепят големия европейски проект. Така че след изборите през юни може да се окаже, че европейската политика трябва да се съобразява с хора, които имат напълно различни, може би дори нереалистични идеи, които смятат, че Европа не бива да инвестира в своите големи начинания, както е правила досега, че тя не трябва да се позиционира в световен мащаб и не трябва да заема позиция. Защото тези партии имат други приоритети – например да победят Китай или Русия, освен това те смятат чисто идеологически, че Европейският съюз трябва да се оттегли от всичко, което е правил досега. Затова тези избори се следят толкова внимателно.

Така ли стигнахте до заключението, че по същество демокрацията днес е в състояние на катарзис?

Мисля, че ние поддържаме демократичния си профил във всички области. Интересно е, че дори Китай и китайците смятат себе си за демократични. А демокрацията, тоест гласуването и зачитането на общественото мнение, което насочва политическите лидери, това вече не е ли глобално явление? Същността на тази демокрация обаче е промяната.

Това не е ли нещо нормално – да се случват промени във времето?

Да, адаптиране със сигурност, а може би и промяна. Но ако говорим за радикални промени, а знаем, че тези радикални промени често са спонсорирани или от Китай, или от Русия, които са наши конкуренти и врагове, то тогава имаме проблем. Това е да си ритаме глезените по време на футболен мач. Това е нечестна игра и в рамките на тази демократична надпревара или мач, ако щете, на терена може да се появят играчи, които не играят чисто и които искат да попречат на европейския проект. В изследването представяме четири сценария, които картографираме. Два от тях са по-вероятни. Според единия крайната десница или тези, които най-често критикуват Европа – например Орбан и Джорджа Мелони в Италия, ще имат определящ глас за налагането на дневния ред в Европейския съюз. Това означава, че разширяването на ЕС ще отпадне от дневния ред в името на запазване на политическата сплотеност. Този път може да се нарече адаптация, но погледнете каква е цената, която Унгария плаща за този вид адаптация. От съображения за сигурност, когато Орбан пое управлението, унгарците се отказаха от някои свои свободи. При такъв сценарий може да последва стабилизиране на крайната десница в Европейския съюз. Това ще бъде трудно за преглъщане от онези, които вярват в индивидуалните свободи. Демокрацията, както и Зелената сделка ще бъдат застрашени.

Другият сценарий, бих казал желаният сценарий, е Европа да успее да запази досегашната си позиция на глобалната сцена, помагайки на Украйна, и същевременно да продължи амбициозно своите зелени политики. Това означава също да се опази от автократичните сили и да бъде в състояние да инвестира в развитие на гражданското общество, за преодоляване на поляризацията… Тогава Европейският парламент ще може по-спокойно да решава какъв да бъде бъдещият му бюджет и кои да са водещите приоритети. В противен случай тези приоритети може да отпаднат от дневния ред. Орбан вероятно ще поиска съкращаване на бюджета за зеления преход, прехвърляйки паричните средства към нещо друго, например за отбрана или индустрия, той би казал: „Намалихме бюджета за тези елементи, които ни вредят“, защото те биха навредили на неговия режим. Орбан не би допуснал гласуването на бюджет за развитие на гражданското общество или на медиите например, това не е нещо, което той би поискал. По същия начин биха действали и много други участници, които не биха избрали амбициозен европейски дневен ред, а биха следвали само полезното за вътрешните си политики.

Значи управлява страхът, а не стремежът към разширяване? Европейският съюз още в самото си начало се базира на принципа за взаимопомощ.

В основата е френско-немският съюз за справяне след войната, от която и двете страни са загубили твърде много. Никоя от тях не е наистина победител. Да, Франция се отървава от нацистката окупация, но на каква цена? Да не говорим за други райони на Европа. Тогава те искат да предотвратят каквато и да е война на континента в бъдеще. Затова се сближават икономически и започват процес на интеграция, към който постепенно се присъединяват и други страни, защото този съюз предлага сътрудничество, сигурност и демокрация.

Европейският съюз се превръща в голяма икономическа сила и днес все още е една от водещите световни сили в икономиката. Но винаги е липсвало усещането за обща политическа насоченост. Затова до този момент Европейският съюз не е мислил себе си като голяма политическа сила. Едва наскоро Европа започна да се усеща като голям играч в глобалната политика.

Повечето критици на ЕС у нас твърдят, че в момента Украйна, която не е нито в ЕС, нито в НАТО, получава голяма част от бюджета на съюза. Не е ли твърде висока помощта за нея, както смятат тези критици?

Технически погледнато е така, въпреки че Украйна е на пътя за членство в ЕС. Тя е подписала споразумение за асоцииране и сега се движи в тази посока, а от икономическа гледна точка тя е европейска държава. Но в случая с Украйна мисля, че сме изправени пред много ясен избор, и той е свързан с нашата сигурност. Тук не става дума за някакви абстрактни идеи, защото ако Украйна се провали, три от държавите членки на ЕС ще се изправят пред агресивната руска сила на своите граници. Това са Румъния, Словакия и Полша, които ще трябва да вложат много повече инвестиции за отбрана, опазване на границите и пр. Просперитетът и икономическото бъдеще на всяка от тези страни зависят от отворените граници със съседите. Ако затворим границите с Украйна, всички останали страни също ще пострадат. Например всички немски инвестиции по този коридор, или вероятно и български такива, които са насочени към Украйна или минават през Украйна. Тази ситуация изисква да направим повече заради нас самите. Освен това тя има и морално измерение. ЕС не иска нито една държава в света да нарушава принципите, на които се основава нашият мир. А нашият мир е изграден на принципа на ненарушаване на границите, или поне без добър претекст и съответно надлежно искане от ООН, при което да се получи подкрепата на мнозинството. Русия няма такива основания, тя не е търсила подобно съдействие за преначертаване на границите от ООН. Тя пропусна тази стъпка и премина направо към нарушаване на основите на международния правов ред, като нападна Украйна физически. Ако Русия успее, то тогава европейският проект би бил в опасност, защото хората няма как да поддържат вярването, че той ще има сили да продължи. Ето защо подкрепата за Украйна е толкова важна. Заради нашия собствен интерес.

Тогава това може ли да бъде краят на ЕС? Сега много хора твърдят, че ЕС става все по-слаб заради войната.

Ако Украйна загуби войната, което винаги трябва да се разглежда като вариант, тогава Европа ще се сблъска с различните национални стратегии за справяне с несигурността. Отделните държави ще търсят различен вид гаранции и може би различни спонсори на своята сигурност, а това няма да е полезно за вътрешните процеси в ЕС. Но вероятно няма да означава и край на Европейския съюз. По-скоро би означавало той да се сведе до базисните неща, а именно икономиката, което значи връщане към началото.

Това ли е най-лошият възможен сценарий?

Да, това е най-лошият сценарий. Не бих казал, че европейският проект ще бъде застрашен, но редица постижения ще бъдат загубени, а държавите ще бъдат много по-зависими от различни глобални тенденции. Например Зелената сделка е важна не само заради световния климат, но и за да бъдем независими от тези, които осигуряват петрол или газ от чужбина и които обикновено не са добри хора. Така че ние плащаме много пари на не толкова добри хора, които превръщат държавите си в мафиотски структури и едновременно с това се намесват в нашите демокрации с користни  подбуди. Нашата планета страда по този начин, хората страдат. Европа би загубила своята власт и своята способност да решава съдбата си. И това не е добра новина, но няма да е краят на сътрудничеството, защото ние сме длъжници един другиму. Икономиките ни са силно преплетени една с друга, както и финансовите задължения, които имаме един към друг, защото европейският дълг, който всички трябва да изплатим, е общ. Това е като в един брак – може да не ви харесва, но ако имате заем, ще ви бъде по-трудно да се разделите.

А по отношение на Украйна, част от подкрепата за нея идва като дълг, който Украйна ще трябва да изплати на Европа, нещо като „предбрачен договор“. Защото за Украйна няма да има друг начин, освен да се интегрира, за да изплати този дълг. Това е нещо, което сме виждали и в миналото – преди падането на комунизма например, когато комунистическите страни в Европа са били силно задлъжнели. Полша например е имала огромен дълг към Белгия, Съединените щати, Франция, Великобритания, които са давали средства за функциониране на комунистическата икономика, докато комунистическите икономики не фалират и се оказва, че единствената посока, в която може да се търси икономическа помощ, е на Запад. Така че, ако Украйна спечели, това ще означава засилване на европейския проект, защото тя ще бъде насочена и свързана най-вече с нас.

А съществува ли вариант, в който да се поддържа баланс между опазване на границите на ЕС и икономическия растеж?

Има примери за това. Например, когато имаше задължителна служба в отбраната. Но знаете ли къде работи това? В най-красивата демокрация в сърцето на Европа, в Швейцария, където, за да защитят своята република, гражданите минават през задължителни военни обучения. Без значение дали ни харесва, или не, като демокрации се нуждаем от мощен, военно организиран ресурс от хора, а в идеалния случай от всички нас, които да се изправим и притечем на помощ, ако е необходимо да защитим страната си. Това, което ще се промени в близкото бъдеще, е, че участието във военните действия ще бъде общо. По този начин ще се изгради нова солидарност в Европа. Надявам се, не в степента, която виждаме например в Израел, където всички служат. Но, ако погледнете икономическия аспект, тази служба не би пречила на икономиката. Всъщност би помагала, защото хората ще са по-силно свързани и по-добре организирани, ще има и инвестиции в технологиите.

Но не е ли това крачка назад? Защото също е война, макар и не проактивна.

Основният проблем е как да го направим без да изграждаме национализъм, а по европейски начин. Изграждайки такава сила, да поддържаме същевременно добри отношения и връзки. А как можем да го направим? Може би трябва военното обучение на мъже и жени в отделните държави да се осъществява чрез военната програма „Еразъм“ например.

Но дори да го направим по възможно най-съвременния начин, по същество ще останем в контекста на войната. Не трябва ли да вървим в обратната посока – към създаване, поддържане и интегриране на мира?

Да, съгласен съм. Аз вероятно няма да дам удовлетворителен отговор на въпроса ви, но за да има мир, трябва да се подготвим за война. Няма друг начин и това не е защото искаме да се готвим за война. А защото чужди хора чукат на вратите ни и носят война. Ако не е Русия, ще е Иран. Ако не е Иран, ще е ИДИЛ. Ако не е ИДИЛ, ще са разни радикали. Погледнете Югославия, войната там беше точно преди 30 години. Това може да се случи в Европа и за да се избегне кръвопролитие, понякога трябва да има някой с пръчка. Това обаче трябва да е добре проектирано, за да не се превръща в националистически процес.

Очевидно не говорим за Моисей, защото пръчката би могла да има различна функция, например да удариш с нея по морето и да проправиш път сред водата… А как бихме могли да убедим младите поколения, че това е добра идея или да им обясним, че военната служба е всъщност функция на мира?

Не бива да го правим както през XIX век – чрез налагане, колкото и да е необходимо. Подготовката на съвременните армии е свързана с груповите учения и двигателната активност. В света на умните устройства това е и начин за свързване с хората, с които често не бихте се свързали. Ако говорим за задължителната военна служба, ползите от нея в една демокрация са свързани с изграждането на доверие и солидарност в едно поколение, което се нуждае от солидарност в света без война. Можем да мислим за това като за дълг към страната, към демокрацията и към Европа. Това може да увеличи потенциала ни от индивидуален към по-колективен, защото, за да защитим свободата си, трябва да се организираме и понякога да се изпотим.

Да, солидарността е важна за по-младите поколения, защото, доколкото виждам, те наистина не искат да вземат участие и странят от темите на деня, даже умишлено ги избягват. Изборите наближават, така че какво да изберем, за да спасим демокрацията, и коя демокрация всъщност ще изберем?

Избираме нашата собствена демокрация, а не китайската или руската „демокрация“, при която изборният резултат се знае преди изборите. В нашия случай елементът на  изненада, който може да се случи при всеки избор, е нещото, за което гласуваме. Гласуваш, без да знаеш какво ще ти донесе това. Тук не става дума за купуване на продукт – смартчасовник или телефон. Не знаем какво има в кутията. Именно това го прави толкова вълнуващо или пък разочароващо. Изборите, които предстоят, са за това – дали хората, които ги е грижа, ще са повече от тези, които казват: „Не ме интересува“. Колко хора ще отидат до урните – това трябва да бъде нашата основна грижа, защото вярвам, че мнозинството от хората не са радикално леви или радикално десни. Около 70% имат индивидуални предпочитания и мислене и е наистина жалко, че често не достигаме дори до половината от тях. Така че, за да оцелее тази демокрация, едно от най-важните неща е колкото се може повече хора да отидат и да направят своя избор, защото по същество ние сме господари на нашето бъдеще, а то чука на вратата, и дори да го игнорираме, то идва. Затова трябва да оформим своите виждания и да бъдем част от Европейския съюз.

Как можем да обясним важността на тези избори, особено на по-младите поколения, които приемат демокрацията за даденост?

С гледане на хубави филми, които разказват как е било преди да можем да избираме. Лесно е да загубим демокрацията, но каква ще бъде цената? Има нови спектакли, книги, мюзикъли или филми, които разказват тези истории на езика на поколението Z и неговите културни кодове. Трябва да се фокусираме върху аспекта на разказване на историята, но по нов начин, не чрез старомодни и скучни музейни експозиции, а с истински разкази за нашата човешка история. В Полша наскоро излезе един прекрасен мюзикъл, нарича се „1989-а“ и разказва историята на семействата на трима известни политически лидери. Песните са с рап звучене. В началото това изглеждаше шокиращо, но всъщност е адекватно, този мюзикъл предизвиква любопитството на младите към историята, които иначе са твърде отегчени от учебниците. Затова трябва да потърсим нещо емоционално, което ни свързва и за което можем да си представим, че е част от житейския ни път.

Въпросите зададе Елица Димитрова, стажант в сутрешни предавания на програма „Хоризонт“ на БНР. Интервюто е излъчено по БНР.

Елица Димитрова
07.06.2024

Свързани статии