Начало Идеи Гледна точка Що е то атеизмът (и а-теизъм ли е)? (ІІ)
Гледна точка

Що е то атеизмът (и а-теизъм ли е)? (ІІ)

874
Антони Тапиес, 1982 г.

Най-силното свидетелство срещу атеизма от описания в края на предишния ми текст тип е в това, че всяко практическо (жизнено) отричане на Бога води задължително до цялостни и всеобхватни последици за живота на човека изобщо.

Ако Бог просто „не съществува“, тъй както не съществуват кентаврите например, би ли могло това Негово „несъществуване“ да отваря такава празнота в битието и в човека. Та тя е съвършено несравнима с празнотата, отваряна от всяко друго „несъществуване“, и това не биха могли да отрекат дори най-яростните антитеисти (а може би най-вече те не биха го отрекли). Щом утвърдиш с цяло същество, че „Бог няма“, ти променяш света по радикален начин. Нека се признае, че светът, оказал се без кентаври, си остава практически все същият, докато този без Бог е нещо решаващо пусто и безответно. Би могло да се каже (и това тъкмо завършекът на войната на антитеистите показва), че всичко в света, което го има, се оказва в него с по-малко значение от онова, което в него „го няма“, т.е. Бога. Има гигантски количества материя, има информация и ентропия, има поколения хора и техните изчезващи дела, но това, което го има, сякаш има по-малко значение от Онзи, Който „Го няма“. Цялото му „значение“ съществува (и не може да не съществува) под знака на това, „което го няма“ в този свят. По-важното е не че всичко това „го има“, а че (макар че го има) „няма Бог“ във всичко това; че всичко, всичко и навсякъде, завинаги е „без Бог“.

Самият факт, че атеизмът – т.е. обсъждането, аргументирането, „доказването“, че „няма Бог“, е незавършваща тема на ума, свидетелства по парадоксален начин, че Този (пререкаем) Бог има страхотно значение за човека, че – ако са прави атеистите – в света не тъкмо няма Бог, ами светът е пълен, пълен до последния си предел с това страшно, изключително значимо, незаобиколимо, необсъдимо докрай „нямане“. Че даже далеч по-скоро не „няма“ Бог, а има, има едно решаващо отсъствие – Неговото. И то е тъкмо Неговото. Което означава, че Бог Го има – с отсъствието Си – и за тези хора.

Атеизмът (и особено антитеизмът) следователно е своеобразен опит за (или опит с) Бога. Опит за едно толкова мощно присъствие, че и най-яростното му отрицаване никога не може да се удовлетвори, да се извърши докрай, да заживее с извършеността си. Самата неизчерпаема „злост“ на Бого-отрицателите свидетелства, че те все не могат и не могат да се преборят с „тази идея“ – че очевидно Нямащия Го очевидно Го има.

Или още веднъж: свидетелство за непреборимото Му присъствие е това, че никога реализираното в живот отрицание на Бога не е минавало без едно напълно реално поразяване, опустошаване на живота в самата му същност. Ако Бог действително Го „нямаше“, утвърждаването на това „нямане“ не би трябвало да променя така драматично и така негативно реалността и душата на извършилите го. Но това никога не е така. Светът, в който е утвърдено, че „няма Бог“, не е просто „свят-без-Бог“, а свят, в който е добавено нещо – добавена е пустота и суета. Това е пуст свят, свят, изпълнен с нищета, свят на всерелативността, без-надежден в предела си свят. Душата, която е отрекла за себе си Бога, не е просто душа без „религиозен обект“, а душа, извършила суицид, душа, живееща своеобразно постсуицидно битие – душа, знаеща, че този живот се живее, без в най-последна сметка да има защо да се живее; душа, която знае, че в нея самата няма нищо за спасяване – само-унищожила се душа.

А всичко това свидетелства (то свидетелства), че Бог има и че атеизмът не е обективна и „научна“ позиция, не е опит за безбожието, а опит за Бога – опит за Бога като „прогонен“, загърбен, отречен.

Трябва да се признае накрая, че освен идейни (произхождащи от идеология) основания за атеизма съществуват и някои дълбинно екзистенциално-епистемологически основания.

На първо място, не би могло да се отрече, че Бог не е (нито би могъл да стане по някакъв начин) „очевидност“. Бог е Deus absconditus (скрит, съкровен Бог) и това в известен смисъл, изглежда, принадлежи на самото Му същество.

Дори невярващите и незамислялите се за Бога някак „априрорно“ знаят, че Бог, ако Го има (или пък Бог, за Когото смятат, че Го няма), не би могъл да бъде обикновено „битие“. Не би могъл дори да е въобще „битие“. Би могъл да бъде само Един свръх-действителен (свръхестествен), ако не и свръх-възможен. В самото понятие „Бог“ (под което вярващите мислят съществуващия Бог, а атеистите – Бог, Който не съществува) се съдържа тази „свръхестественост“. А това означава, че Бог действително не би могъл да бъде утвърден напълно рационално (не би могъл да бъде „доказан“). Доказва се само битие, доказва се онова, което е. Свръхестествеността не може да се докаже, без да престане да бъде свръх-естественост.

Трябва да се признае, че дори вярващият чувства: ако би могъл да бъде изчерпателно „доказан“, ако би могъл да не надхвърля вече възможностите ни да разбираме как така е – Бог не би бил вече Богът.

Следователно има една обща територия, на която се намират и вярващите, и атеистите, и това е територията на терзанието (колкото и слабо да би било то за някои) по отношение на неотвратимия въпрос за Отвъдния. Това е територията, на която вярващите имат вярата си пред бездната на скритостта, а невярващите имат своята невяра в неотвратимото присъствие на онова, което отказват да утвърдят.

Трябва да се вземе предвид, накрай, и онова, което казва Паскал. Християнската религия – казва той – запознава хората едновременно с две истини: че има Бог, Когото са способни да познаят, и че в тях има греховност, която ги прави недостойни да Го имат.

Но това означава, че Бог обективно, в самата вяра (познание за Него) е Онзи, от Когото сме отделени, за Когото сме безсилни, Когото не можем. А щом това е така, то атеизмът – трябва да си дадем сметка за това – има почва в самото ни същество на религиозни креатури. Вярата – дори вярата, трябва да кажем, ако е истинска и вяра именно в Бога, е вяра в Едного, от Когото сме отделени, за Когото сме недостойни – слаби, слепи. Без тази вътрешно присъща за нас „неспособност“ за Бога ние – по думите на Паскал – бихме паднали в изкушението на „гордостта на философите“. Само с тази „неспособност“ пък падаме в „отчаянието на атеистите“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора