0
865

Що е Църква? (2)

KYanakiev

В изяснения в предишния текст под това заглавие най-фундаментален смисъл „Божият народ“ е ἐκκλησία – извикано, свикано, събрано от Бога Негово общество – както в старозаветната епоха (когато такова е народът на Израил в неговата цялост), така и в новозаветната, когато пък такова общество става извиканият, събран и изведен из-от „народите“ народ на Месията, на Христос. Базисната разлика между двете „общества“, разбира се е тази, че ἐκκλησία-та на Христос – извиканият и събран от Него от „народите“ Божий народ е свикан и събран за нещо различно от онова, за което е бил събран „първият Израил“ и то е далеч по-възвишено и по същество – окончателно. Както казахме миналия път вместо просто за живот по Божия закон и под Божието управление сред „народите“ , новозаветният лаос, месианският „Израил“ е свикан и събран за пир на Трапезата на Божието царство, за пир с истинския и всеизвеждащ жертвен Агнец, Който, бидейки единосъщен на Отца Син в Отца, прави и събраните на Него събрани вече в Бога и Отца – прави ги ἐκκλησία Божия, по израза на св. ап. Павел „в Христа Иисуса“.

Но именно тук и във връзка с току що казаното, ще трябва да припомним, че в старозаветния текст на Библията думата ἐκκλησία е употребена и в един по-специален, по-тесен смисъл – а именно, отнесена е към пасхалното събрание в Израиля.

Това „събрание“, нека припомним, е изрично заповядано да се събира в дванадесета глава на кн. Изход, където Бог чрез Моисея и Аарона нарежда на народа Си: Кажете пред цялото общество (на синовете) на Израиля: в десетия ден на тоя месец (първия според еврейския календар – месеца „нисан“, б. м.) нека всеки си вземе по едно агне според челядите, по агне на челяд;… и да се пази то у вас до четиринайсетия ден на тоя месец; тогава да го заколи цялото събрание на израилското общество, привечер.… И през тая същата нощ да изядат месото му, изпечено на огън; да го изядат с безквасен хляб и с горчиви треви.… И тоя ден да ви бъде за спомен, и празнувайте го като празник за Господа през (всички) ваши родове; празнувайте го като вечно узаконение. Седем дни яжте безквасен хляб; още от първия ден махнете кваса от къщите си, … В първия ден да имате свещено събрание (κληθήσεται ἁγία), и в седмия ден свещено събрание (κλητἁγία): никаква работа да се не върши в тия дни, …  Да тачите празник Безквасници, защото в тоя ден Аз изведох вашите опълчения от Египетската земя, и да тачите тоя ден в родовете си като вечно узаконение. (Изх. 12:3-17).

Както се вижда от текста, пасхалното събрание (κλητὴ ἁγία) се заповядва от Бога на самия Израил и представлява свикването му – в определен ден от годината на нещо, а именно на вечеря с жертвата, принесена на Господа заради и в памет на извеждането му от Египет. Пасхалното събрание, както се вижда също, е ἐκκλησία, т. е., свикано със заповед на Бога събрание в един вече специален смисъл на тази дума, а именно като тържественото събрание (ἐκκλησία) на народа-ἐκκλησία, който трябва да го прави в чест на самото си конституиране.

Нека следователно си дадем сметка: доколкото Христос (а чрез Него Бог Отец) събира събранието на Тайната вечеря в Сионската горница именно на Пасха, то и новозаветната ἐκκλησία е пасхално събрание – пасхално събрание на един вече нов Израил. То е свикано от Бога чрез Христа в същия ден, който Той го е заповядал на Израил в Изход, 12-та глава, но сега, в Сионската горница, на нещо друго: на великата и окончателно „извеждаща“ есхатологична Жертва, принесена Богу от Самия Му Син.

Ἐκκλησία -та, следователно, събранието на Новия завет, е пак събрание на Пасха, но то е събиране на една нова Пасха – Пасхата, осъществена от Жертвата на истинския пасхален Агнец, „Който взема върху Си греха на света“ (срв. Иоан 1:29).

И ето: доколкото Жертвата на този Агнец е окончателната, извеждащата в „обетованата“ за месианския Израил земя на Царството, то и новозаветният народ Божий е призован да има „κλητὴ ἁγία“ – свещено събрание в памет на тази Жертва, но не веднъж в годината като старозаветния, а въобще, да бъде това „събрание“ – да живее (постоянно) извелата в есхатона Пасха. В края на краищата новозаветният народ Божий, нека повторим, за разлика от старозаветния Израил не е изведен в определена земя в „този свят“, в която, освен всекидневния си живот трябва да има и едно заповядано от Бога тържество. Той е изведен в есхатологичната „земя“, в Царството Божие чрез Тялото и Кръвта на Агнеца-Христос и следователно живее постоянно този извел го в Царството пир. Но ето защо той няма просто „веднъж в годината“ свикано пасхално събрание (ἐκκλησία) в този по-тесен, специален смисъл на думата в Стария завет. Той чисто и просто е пасхално събрание, пасхална ἐκκλησία.

Със сключването на Новия завет, казано с други думи, фундаменталният и специалният (пасхален) смисъл на ἐκκλησία започват да съвпадат.

Ето защо обаче и думите на Христос на Тайната вечеря: „това правете за Мой спомен“ (Лук. 22:19), макар да са аналогични на заповедните думи на Бога за пасхалното събрание на Израил от Стария завет, не казват просто: това пасхално събрание, на което ви свиках днес, правете и имайте тогава и тогава през годината, но това заповядано ви пасхално събрание (ἐκκλησία) бъдете – постоянно, непрекъснато, оттук нататък. Не „имайте“ (веднъж в годината, веднъж в месеца и т. н.) пасхална ἐκκλησία, но бъдете пасхална ἐκκλησία, защото в такова „събрание“ собствено сте и извикани, свикани, събрани като нов и есхатологичен Израил.

Така обаче става ясно, че новозаветното „събрание“, новозаветната ἐκκλησία, Църквата въобще, е вкоренена принципно в Тайната вечеря, на която и е основана, на която и за която тя е въобще „свикана“. Именно Тайната вечеря, нека го повторим, е онази новопасхална трапеза, на която бива събран, в лицето на „дванадесетте“ му родоначалници – апостолите, новият и извикан вече из-от „народите“ Божий народ – народът на есхатологичните времена.

Нека го подчертаем следователно – Църквата в новозаветния смисъл на тази дума е нещо същностно свързано с есхатологичното празнуване на Пасха – с Господнята вечеря, с Евхаристията. Именно Евхаристията е онова, на което въобще е събрана ἐκκλησία-та на Христос, на което тя и е „събранието“.

Но ето защо в новозаветните текстове (особено в онези, обърнати със съвети и предупреждения към самите съставляващи я християни – в посланията на апостолите) „Господнята вечеря“ често заменя като синоним „църквата“.

„Църквата“ – това е обществото на „Господнята вечеря“ и „Господнята вечеря“ – това и е „църквата“. С особена яснота това виждаме в Първото послание на св. ап. Павел до коринтските християни, в което „църква“ и „вечеря“ се заменят едни други. „… Чувам – пише с безпокойство апостолът – че кога се събирате в църква се явявали разцепления помежду ви“ (1 Кор. 11:18). А малко по-късно в същата глава ги съветва: „Затова, братя мои, кога се събирате на вечеря, чакайте се един други“ (1 Кор. 11:33).

Но нека сега си дадем сметка, че щом ἐκκλησία (църква) и в Стария и в Новия завет е „събранието“, на което Бог е призовал, което е заповядал, то самото събиране в това събрание е вече служенето на този призив – службата на заповедта Божия. А щом това пък е така, то основоположната служба на църквата е – самото й събиране като църква, самото „събиране в църква“. Самото й събиране, казвам, защото нали това собствено е и заповядал Бог („да имате свещено събрание“, „това“ – тази Вечеря, това събиране на трапеза – „правете“). И значи, в този базисен смисъл „църква“ и „служба“ (на църквата) действително съвпадат. Самата църква, самото събиране „в църква“ е най-първата служба на църквата.

Казаното сега е видно още от текста на Стария завет, с който се установява (заповядва) ежегодното пасхално събрание на Израил в чест на извеждането му от Египет и в който по характерен начин думите „събрание“ (ἐκκλησία) и „служба“ (λατρεία) се равнопоставят. Припомням отново: „В първия ден – казано е там – да имате свещено събрание (κληθήσεται ἁγία)“ и същевременно: „Кога влезете в земята, която Господ ще ви даде, както бе казал, пазете тая служба (λατρεία)“ (вж. Изх. 12:16-25). Ако следователно ἐκκλησία е самото пасхално събрание, което е заповядано от Божието слово, то събирането му изпълнение на това слово е вече „службата“, която това събрание трябва да извършва.

Но по същия начин самата ἐκκλησία, църквата – събранието на есхатологичната пасхална вечеря на Христос е отговорът, изпъленнието на Христовата заповед от Тайната вечеря и следователно службата на новия есхатологичен Израил. Събирането на църквата е базисната служба на църквата и базисната служба на църквата е самото й „събиране в църква“.

Но пасхалната „служба“ още на старозаветния Израил, онази ежегодна ἐκκλησία в чест на изхода от Египет, извършва неразделно три неща, които дават и облика на „събранието“ й. Първото от тях, което без да е експлицитно указано в текста на установлението е обаче несъмнено е благодаренето – благодарността на Израил за събирането и извеждането му от Египет. Пасхалното събрание (ἐκκλησία) на Израил, по своята същност е благодарствено събрание и „службата“ му, това е благодарението (на гр. εὐχαριστία), то е евхаристийно събрание. Но това събрание, без съмнение и възпоменава онова, за което благодари. Пасхалното събрание на Израил е благодарно възпоменаващо събрание и „службата“ му е именно да възспоменава, да прави възпоменание (на гр. ἀνάμνησις) – то е анамнестично събрание. Накрай, то без съмнение вкусва, благодарно възпоменавайки пасхалната жертва – агнеца, с чиято кръв е „изкупено“ от плена на робството. То е събрание, което се угощава, защото „службата“ му е именно да прави тази трапеза – то е събрание на угощение.

Същите тези неща обаче, извършва, извършвайки „службата“ си на Христовата заповед „това (сиреч, пасхално събрание) правете за Мой спомен“ и събранието, църквата на Новия завет. Разбира се, че то се събира, от онази вечер в Сионската горница, за да благодари на Бога за тази си извиканост, свиканост, събраност от Христа Божий.Сравни в Анафората на литургията на св. Иоан Златоуст: „за всичко това (изредено в началото на молитвата: за сътворението, промишлението, „извеждането в небето“ и даряването на „Твоето бъдещо Царство“ – б. м.) благодарим на Тебе и на Единородния Твой Син и на Твоя Свети Дух… Благодарим Ти за тая служба, която благоволи да приемеш от нашите ръце…“. Сетне: със самото си събиране то постоянно припомня, въз-помня онова, за което благодари, а именно: че „в нощта, в която бе предаден или по-точно Сам Себе си предаваше за живота на света, като взе хляб (Той, Христос, б. м.) в Своите свети, пречисти и непорочни ръце, благодари, благослови, освети, преломи и даде на Своите свети ученици и апостоли като каза: Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощаване на греховете. Взе също и чашата след вечеря като каза: Пийте от нея всички това е Моята кръв на новия завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете“ (пак в същата Анафора, в частта, която се нарича ἀνάμνησις). И накрай, то също се събира, за да вкуси онова, на което благодарно се събира – за да вкуси, за разлика от старозаветното пасхално събрание не просто символа на „извеждането“ си в Царството – всяка година все различното новопринесено пасхално агне – но Самия всеизвеждащ Агнец Иисус Христос – Неговите Тяло и Кръв. То е, сиреч, събрание (ἐκκλησία) на неоскудеваемото пиршество на Царството, угощаващо се, пируващо събрание.

Би могло да се заключи, следователно, че базисната „служба“ на църквата, което е самото й „събиране в църква“ е събиране на благодарно пиршество, а това означава, че в най-голяма дълбочина са напълно прави богословите на т. нар. днес „евхаристийна еклезиология“, когато утвърждават, че Тайнството на евхаристията не е чинопоследование, извършвано в църквата, а извършване, актуализиране на самата църква.

 

Още по темата:

Що е Църква? (1)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия„Пруски нощи“
Следваща статияMembranes: тъмната материя и пънкът