Ситуацията стана доста объркана. Събитията носят двойствен смисъл и дават поле за коренно противоположни интерпретации, съобразени с конюнктурните интереси на отделните политически субекти. Ниската избирателна активност може да се тълкува както с традиционната незаинтересованост на избирателите към европейската тема, така и с отвращението им от действията на целия политически елит, включващ и управляващите, и опозицията. За едни е удобно да твърдят, че евроизборите касаят наднационалната проблематика и резултатите от тях в никакъв случай не налагат промяна на статуквото, а за други, че те предполагат предсрочен парламентарен вот. Питането „Какво ни казва избирателят?” става лайтмотив в следизборните анализи на партийните централи и отговорите на отделните страни са различни, макар че резултатът е един. Аритметиката нищо не ни показва, ако тръгнем чрез нея да търсим решението. ГЕРБ, уж спечелилата партия, и Реформаторският блок имат общо 7 евродепутати, БСП и ДПС – 8, т.е. с един повече в условията на тотален отлив на гласове от социалистите, ББЦ – 2. Николай Бареков се самоопределя като отявлен противник на Бойко Борисов и склонен да прави коалиция с БСП без Станишев, който пък няма намерение да се оттегля от поста си и може би вече си мечтае да стане еврокомисар. ГЕРБ иска да управлява със сините, но е очевидно, че няма да му стигнат гласове. Популистката ниша вече се поема от ББЦ, партията се очертава като поредния успешен проект от тази парадигма. Успехът на манипулацията с разкритата костинбродска афера стана възможен чрез телевизията на Пеевски и оттогава няма съмнение по кой път е тръгнал Бареков. Не е за подценяване и представянето на АБВ. То отключва опцията Първанов да вкара десетина депутати в Народното събрание. Независимо от конфликта с бившите му съпартийци, няма как да очакваме да се коалира с десните. Конфигурацията предвещава трудно сформиране на стабилно управляващо мнозинство, или казано с прости думи, батакът е пълен. Изказванията на политиците и експертите изглеждат малко прибързани, защото уравнението съдържа доста неизвестни.
Сигурно бе, че правителството няма да падне с помощта на „Атака”. Проф. Станилов обясни формулата. Партията не подкрепя кабинета, а иска парламентът да работи. Т.е. тя щеше да крепи кворума в НС, да не гласува във вотовете на недоверие и така да поддържа на изкуствено дишане политическия живот на депутатите и на оцелелите министри.
След изявлението на Лютви Местан стана ясно, че ДПС държи диригентската палка. Вече няма съмнение, че избори ще има и кабинетът няма да изкара своя мандат. Премиерът не демонстрира особено желание да се раздели с властта, но ще устиска кокала само докато друг му дава тази възможност. БСП няма интерес от избори, тъй като рискува най-малкото да редуцира политическото си представителство и да пропусне възможността да излъчи еврокомисар. Решението на ИБ да не се иска вот на доверие и да не се свиква конгрес показва възприетия курс. В следващия парламент вероятно би й се наложило да увеличи броя на партньорите си, за да успее да сформира правителство. Големите въпросителни идват от необходимостта да предефинира взаимоотношенията си с ДПС. Така БСП е изправена пред две неудовлетворителни алтернативи – да изкара мандата, докъдето това е изгодно на Местан, или сама да се откаже от властта. В първия случай тя ще бере негативите от взаимодействието с партньора си, ще се съобразява с неговите желания и ще намалява властовите си ресурси. Във втория, ще спечели твърде малко мандати, рискува да има близък резултат с ДПС и дори да се подложи на унижението да се коалира с АБВ. Като прибавим и евентуалното участие на ББЦ, се очертава твърде сложен баланс на интереси, в който БСП би се лишила от доминиращата си роля.
След евроизборите се появи потенциал Местан да увеличи цената на ДПС в управлението и той веднага реши да го капитализира. Първо спомена мимоходом идеята за предсрочни избори само като някаква далечна опция, а после побърза да изтъкне ролята си на „коректен, лоялен и предвидим коалиционен партньор”. Последното твърдение не му попречи да поиска промени в кабинета – нещо, което е сравнимо с лек вторичен трус след голямото земетресение. Сеизмичната активност обаче беше непредвидима. Упражненията по прогнозиране на вот през есента се базират на историческия опит, метафорично дефиниран с термина „депесарски шут”. Но малко по-различен – бавен, елегантен, премислен, може би леко колеблив и със сигурност твърде потаен. Вероятно именно изборите са развръзката на пъзела. Така, притеснен от смесването между европейския и вътрешния контекст, лидерът на БСП бе притиснат в ъгъла – една доста удобна позиция, за да му бъдат извити ръцете. Събитията бяха динамични, а информацията оскъдна. БСП с неспособността си да получи самостоятелно парламентарно мнозинство след провала на Виденов даде съществен принос, за да се превърне партията на Доган в сериозен и незаобиколим политически фактор. Този модел е продукт на лидерството на Станишев, той проработи в рамките на премиерския му мандат, а сега даде и нови плодове. Социалистите са на ход, макар че общо взето не могат да направят нищо. Динамиката на събитията затруднява прогнозирането. За столетницата е въпрос на чест, как ще се измъкне от капана на ДПС. Орешарски, както вече отбелязахме, е политически и емоционално индиферентен към въпроса за оставката, действа като изпълнител, а не като политик. Ако вярваме на максимата, че в България е възможен и най-абсурдният сценарий, в крайна сметка не е изключено и той сам да се оттегли, макар и това да изглежда абсолютно невъзможно. Вече е модерно да не се изключва нито една опция. По-интересното е докога ще издържат нервите на Станишев. Ще видим. БСП се озова в позицията да бъде изнудвана да играе по свирката на ДПС. Докато Местан върлува, на „Позитано“ умуват. Не знаем какво се случва зад завесите. Забъркалата се институционална каша е удар върху авторитета на кабинета и на подкрепящите го партии. Точно когато левицата поиска да назначи силни политически лица за нови министри, дойде големият отбой, който стесни хоризонта на Орешарски. Не са изключени и другите две опции, посочени от Местан. Необходимо е да се съобразяваме все по-внимателно с тази дума от политическия новговор и затова наблягам върху нея. Плурализмът на опциите може да се оприличи на врата към политическия лобизъм. Или, ако принизим нещата до стилистиката на Бойко Борисов, бихме могли да прогнозираме и нова „уйдурма”. Посланието на лидера на ДПС е твърде сложно за разбиране въпреки дълбоката си вътрешна простота. Не бива да подценяваме и задаващия се външен заем. Нито е разумно, нито е политически коректно той да се взима от падащо правителство. Нали парите трябва да се изхарчат или поне да не се оставя такъв тежък товар на следващия кабинет. Интересно е какво мисли Лютви Местан по въпроса.
Политическата криза неизбежно поставя въпроса дали е дошъл часът на десните. Борисов имаше всички основания да поддържа тезата, че предсрочните избори са легитимният изход от нея поради недоверието към управляващите, но той не разполагаше с ресурса да ги реализира. Вотовете срещу кабинета създаваха усещането за продължителна агония и не предвещаваха скорошен летален изход. Самият Местан, с чиято прозорливост и политическа словоохотливост вече ще се съобразяваме все по-често, отбеляза, че те никога не са били инструмент за сваляне на правителството. След евроизборите опитите да се съживят протестите изглеждаха твърде плахи и придобиха маргинално значение. За ГЕРБ останаха само превърналите се в традиционни средства за действие – да бойкотира кворума, да упражнява тактиката „вот след вот”, да засили парламентарния контрол и да иска оставки на ръководството на Народното събрание – стратегически стъпки, които консолидираха управляващите, за да дадат отпор на опозицията.
Дебатите за енергетиката бяха скучни за публиката, не допринесоха ползи за опозицията, а само помогнаха на председателя на ДПС да се представи като умел рекетьор. Потенциалът на Борисов се изчерпва с експресивна реторика, с голяма група депутати, която е в състояние да провали някое и друго пленарно заседание, с експерти, успешно напипващи болните теми на управлението. Той подкопава доверието в институциите на законодателната и изпълнителната власт, функциониращи в настоящия си персонален състав, но няма как да предизвика оставката на правителството и разпускането на парламента. Мисли си, че ще дестабилизира управляващите и те ще паднат с негова помощ, за да отиде на избори. С тези вотове той консолидира управляващите, отнема ябълката на раздора от собствените им ръце, предизвиква обратен на желания от него ефект. Неспособен е да погледне по-далече от падането на кабинета. Сякаш не забелязва, че подадените гласове за ГЕРБ далеч не са достатъчни. Сините показаха съживяване на евроизборите, имат амбицията да се възползват от набраната инерция, за да продължат във възходяща посока. Върху тях, обаче, тегнат няколко основни проблема. Присъствието на Меглена Кунева разколебава симпатизантите на коалицията, както пролича и от преференциалния вот. РБ претендира да бъде алтернатива на ГЕРБ, неговите симпатизанти не харесват Бойко Борисов, а единственият начин да влезе във властта е в коалиция. Борисов винаги се е дистанцирал от традиционната десница, подчертавал е пренебрежимото влияние на нейните субекти, изолира я от собственото си управление. Сега вижда, че е спаднало електоралното влияние и на неговата партия, че се нуждае от реформаторите и дори диаметрално преобърна позицията си, като ги покани в бъдещото си правителство. Разделителните линии между двете формации съществуват отдавна в публичното пространство, те дълго време са рефлектирали върху мисленето на десния избирател и няма да е лесно той да промени създаденото си мнение. Митът за провалената десница продължава упорито да се поддържа от някои медии и в името на целта работят ресорни журналисти. Лидерът на ГЕРБ дълго беше най-яркият политически изразител на тази тенденция. Неговата преориентация естествено е продиктувана от конюнктурни съображения. Не може с лека ръка да се забрави какво е говорил до онзи ден, за да се мобилизира необходимата за бъдещото управление съвкупност от гласове. С оглед на всичко казано дотук е резонно питането дали той наистина желае предсрочни избори сега, или разиграва театър, за да печели подкрепа. Борисов вижда параметрите на кризата, прикрита зад подкрепяното от „Атака” мнозинство, и успява да се възползва от нея. Какво ще стане, когато се разпусне парламентът, никой не може да каже. Силата на ДПС и слабостта на останалите партии предвещава нестабилност.
