Начало Музика Личности „Щурците“: портрет на времето
Личности

„Щурците“: портрет на времето

Велислав Д. Иванов
29.12.2024
2301
Кадър от „Щурците – 20 години по-късно“, реж. П. Цанков

Смъртта на Кирил Маричков – основател, глас и навигатор на „Щурците“ – бе трус, чиито трептения не затихват, а извеждат отломки на повърхността. Една от тях е пълнометражният филм на Панчо Цанков „Щурците – 20 години по-късно“. Лентата, несъмнено сред най-правдивите свидетелства за значението на групата, е заснета по време на турнето, ознаменувало двадесетата им годишнина. Запечатала е особен момент за „Щурците“ в особено време за България.

След шестия си албум „Мускетарски марш“ „Щурците“, на върха на своята слава, решават да не свирят повече заедно и да се оттеглят с мащабно прощално турне, заело заглавието от втората част на мускетарската сага. В него участват всички, които през годините са свирили в групата. Те не са бивши членове, тъй като няма бивш щурец.

Българската 1987 г. носи усещане на застой. Разхлабената цензура – отглас на гласността – и палиативните реформи – отбив от перестройката, единствено подчертават неустойчивостта на режима, без обаче да подсказват предстоящия крах. При все това, обстоятелствата позволяват на режисьора както да се възползва от ресурсите на държавната киноиндустрия, така и да третира своеволно засегнатите теми и постулатите на документалното кино, без да губи творчески контрол върху филма.

За да запечата паметното прощално турне, Цанков умело съчетава редица похвати, познати от образцовите филми за рок групи: илюстративен, който интерпретира музиката чрез визуални средства; концертен, който показва как групата свири на живо; документален, в който думата имат самите музиканти; ретроспективен, който проследява творчеството им през годините. Резултатът е цялостна творба, надскочила простия сбор на своите съставни части.

Филмът започва с визуално пресъздаване на заглавната песен (която е по текст на Георги Рупчев). Интерпретацията първоначално изглежда буквална – мускетари водят битка с шпаги на бойно поле, което би могло да бъде Ланс или Ла Рошел. Докато статистите се дуелират, „Щурците“, яхнали коне, обикалят битката в лек тръс. Оригиналният обрат – в пълно съответствие на Рупчевия стих – идва, когато те захвърлят реквизита, снимачната площадка влиза в кадър, а „Щурците“ в цивилни дрехи продължават да гледат заснемането на сражението отстрани. След това се оттеглят по пътя си, разминавайки се с пристигащите подкрепления. Макар да изглежда леко наивно във време, когато клиповете се снимат с прецизно програмирани дронове, а възможностите за обработка са безгранични, този отрязък от лентата отстои на светлинни години пред десетките изцяло еднопланови клипове на групата, дело на БНТ.

Кадър от филма „Щурците – 20 години по-късно“

Кадрите от изпълнения на живо представят изключителния заряд на концертите на „Щурците“. Режисьорът е разполагал с филмов материал от множество ракурси и от различни концерти, които е сглобил в отлични картини. Обективът е прихванал и обожанието на почитателите, припяващи всяка строфа. Заради ограниченото времетраене, често е поместена едва част от песента. Това отнема от музикалната наслада, но позволява на режисьора да вмести по-широк набор от всъщност разноликото творчество на групата. (Наистина ли „Звън“, „Футуролог“ и „Стълбата“ например са дело на един състав?) Концертните кадри са цветни – навярно израз на това, че сценичното присъствие е първостепенно за една рок група. Те контрастират силно с ретроспективните откъси от стари клипове, насложени тук-там върху звука от турнето. Дори през 1987 г. те са изглеждали архивни, далеч не само заради отенъците на сепия; слоевете време, наслагали се до днес, доказват непреходността и добавят глъбина на тълкуването. В монохромни отенъци Цанков е поместил и кадри от самото турне, които инак биха останали скрити за зрителя. Ето, показва ни режисьорът, така репетират „Щурците“, така пътуват от концерт на концерт, така се подготвят да излязат на сцената, вижте и най-искреното им музикално забавление, когато свирят за удоволствие неочакваното съчетание от шлагера „Черен влак се композира“ с Let It Be.

В документалните кадри, поместени с мяра между концертните изпълнения, Цанков оставя самите щурци да говорят. Той дава думата и на предишните членове на групата, разкривайки интригуващия им поглед, едновременно вътрешен и страничен. Слава богу, липсва равният глас зад кадър, съпътстващ българската телевизионна документалистика до ден днешен. Цанков е наясно, че режисьорът говори и изразява отношение с движението на камерата; с подбора на кадри и тяхната съпоставка едни с други; с избора на откъси от разговори с групата; с тяхното разположение във филма. Документалните части са решени в черно-бяло, а някои особено замечтани отрязъци, като преминаващия покрай автобуса заснежен пейзаж и кръжащите над морето ята чайки, са оцветени в синкави нюанси, досущ като в нямото кино.

Какво всъщност казват „Щурците“? И има ли нужда те да говорят, освен с музиката си? Филмът дава недвусмислен утвърдителен отговор. „Щурците“ не се спират върху дребнавото и анекдотичното, а разсъждават зряло и трезво за „големите проблеми на епохата, разгърнатите планове“.

Такава например е темата за индивида и общността, която отеква така силно днес, както и при зрелия социализъм. Нима например са само оттогава опитите за „канализиране [на младия човек] в системи, които нямат общо с живия живот“? Младежите обаче „не искат да бъдат еднакви, стандартизирани, еднотипни“; музиката, която избират да слушат, е само един израз на това. „Щурците“ говорят също за предразсъдъка, скудоумието и забраните, с които са се сблъсквали през годините; а и за това как наложеният вкус и посегателството върху личността нанасят травма и раждат безропотни изпълнители на чужда воля. Георги Марков разказва как е бил подстриган насила и свързва този епизод с насилието, което милицията упражнява върху почитателите на групата по време на концерт. Режисьорът недвусмислено осъжда това явление, поставяйки кадър на милиционерски силует с фуражка, застанал между публиката и сцената, точно при гърленото „Тука има си ред!“ в „ХХ век“. Петър Гюзелев определя това потисничество като причина за прехода от по-жизнерадостните ранни песни на групата към по-натоварените и зрели техни парчета. Разговорът продължава към по-общи мисли за консерватизма и неговата изначална борба с младото, новото, непознатото. Маричков отбелязва и „трогателното единомислие между консерватизма в целия свят“, оттогава насам станало само по-сплотено.

Друга тема, която „Щурците“ разискват, е несъвместимостта между автентичността на изкуството и неговото институционализиране. Недоверчиви са спрямо изкуството „по поръчка“, макар и да оставят колеблива вратичка – ако тя отговаря на вътрешната подребност на твореца. „Изкуството започва там, където завършва принудата.“ Отричат компромиса и зачеркват възможността творбите да се одобряват от чиновници (реалност през 1987 г.), които винаги поддържат посредствеността. Обсъждат Стефан-Цаневото „Късен сняг“ (впрочем, само по себе си претворено в разкошна песен, озвучила „Басейнът“ на Бинка Желязкова) и разсъждават за „най-дръзките“ състави, които няма да цъфнат, нито да родят плод.

В разговор за самобитността Владимир (Валди) Тотев е откровен за подражанието като необходимост при ранните стъпки на твореца (ранния си период „Щурците“ неведнъж са сравнявали с „Бийтълс“). Групата е единодушна, че трябва да има здрава почва, на която да се стъпи и от която след време да израсте нещо авторско. Само истинските творци достигат дози етап, а другите „си остават интерпретатори цял живот“. Справка: всички телевизионни музикални формати днес.

В случая на „Щурците“ авторското е самобитният български рок, еталон за който са последните им албуми. В различни части на филма той е сравняван с класическата музика за това, че не страни от големите въпроси, и с народното творчество заради спонтанното си развитие. В мисията си за български рок „Щурците“ вярват безусловно. Едно от малкото твърдения във филма, които времето е опровергало, е възгледът на Маричков, че ако няма българска рок музика, на нейно място ще се настани чуждата рок музика. (Читателят е наясно какъв ерзац жанр обзе ефира недълго след това.)

Интригуващите документални кадри са свидетелство за светоусещането на „Щурците“ и разкриват как те гледат на своето творчество. Съжденията им достигат същината на въпросите и резонират изцяло с текстовете на песните. Макар групата да прибягва до чужди стихове от поети като Александър Петров, Радой Ралин, Миряна Башева или Волен Николаев, филмът доказва, че в тях „Щурците“ виждат красноречиви изразители на собствените си възгледи, надежди и тревоги.

Това турне впоследствие не се оказва прощално за „Щурците“. То обаче е последното, в което носталгията не взима връх. Оттук насетне проектите на групата и нейните членове единствено добавят бележки под линия. „Щурците“ и тяхното музикално родословно дърво продължават да разпродават зали, ала заради рока в минало, не в сегашно или в бъдеще време.

(Панчо Цанков не придобива масова популярност като режисьор, но има несъмнени творчески достижения. „Дългият сън на крокодила“ например по нищо не отстъпва на документалните филми на Вернер Херцог и се родее с тях по своя обект на ръба на човешкото изживяване.)

„Щурците“

„Щурците – 20 години по-късно“ е устоял отлично на изминалите години. Нещо повече, той представя не просто поглед върху групата в конкретен момент, а е отличен портрет на своето време. Филмът днес обаче е достъпен единствено в Youtube, в нарушение на авторското право. Копията там са снети от видеокасета, с подобаващите на формàта компромисно качество на картината и мътен звук. Този факт повдига по-широки въпроси за творческото наследство на групата. Цялостнатата им дискография следва да бъде преиздадена, както подобава, в съответствие със съвременните стандарти за качество на звука. Немалко от по-ранните записи изобщо не са преиздавани на дигитален носител; никога задълбочените слушатели не са имали възможността да чуят и незавършени или алтернативни версии на техни творби. Неиздавани концертни изпълнения също би следвало да изплуват на повърхността десетилетия по-късно (дали БНТ се грижи подобаващо за своя архив?).

Иде реч не просто за песните на една рок група, а за съхранението и препредаването на златни късове от българската културна история. За тези, които го осъзнават, е въпрос и на идентичност.

Велислав Иванов (София, 1988г.) е фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение. Доктор по политически науки. Автор на сборника с разкази „Образи и отражения“ (2017) и новелата „Средището на лабиринта“ (2023). Негови текстове присъстват по страниците на „Литературен вестник“, „Култура“, „К“, СВЕМА, „Текстил“ и др.

Велислав Д. Иванов
29.12.2024