0
5794

Ъгълът на кулата

„Има зими, за които никой не е подготвен“, Красимир Терзиев, 2020 г.

„Котката на Шрьодингер“, изложба на Желко Терзиев и Красимир Терзиев, Галерия +359, до 17 април 2021 г.

Отлагания и подновявания, обявени дати, насрочени по-късно отново, разминаване с календара, произтичащо от съображения за сигурност. Това е само щрих от духа, в който съществува визуалната сцена. Няма нужда да се излагат причините, но пък е важно да се посочат промените, които вече осезаемо нормират режимите на подготовка и очакване, посещение или дистанциране, отлагане и търпение. Динамиката на този действителен случай не би могла да бъде такава без ролята на виртуалното в делника и празника на художествения живот. Времето изглежда особено подходящо за преговор до каква степен и по какъв начин реално и виртуално си взаимодействат и „Котката на Шрьодингер“ извежда на преден план някои водещи положения при това съвместяване. Трудно би било да се търси хомогенност в нивата на пространството на Водната кула, тъй като всяко от тях поставя нова тема, а и средствата при Желко Терзиев и Красимир Терзиев са различни.

От една страна, налице е хладният, дистанциран, по-академичен модел, подход към материализиране на виртуалното, изследването му чрез методология, близка до научната, посредством способите на визуалния език при работите на Желко Терзиев. Още на входа са изображения на сегментирани части от човешкото тяло, които регистрират дразнения и ги препращат към таламуса, където импулсите биват обработени и по-късно разпределени. Кратка бележка информира, че благодарение на силните реципрочни връзки между таламуса и мозъчната кора, той играе важна роля и за регулиране на сънното и будното състояния, възбудата, и степента на съзнание. Едно ниво под входа своеобразно гробище за вида ципокрили („Като муха в куфар“) обезсмисля питането дали прословутата котка на Шрьодингер е жива, или не – в стъклен контейнер, една върху друга, се намират множество мухи по гръб и такива, които все още правят опити да отлетят. Капанът има добавени два детектора, които регистрират, когато някоя муха прелети, и включват или изключват свързани към детекторите лампи. Дотук е възможността за развитие на „Като муха в куфар“, която води до абсурд атавистичното в ципокрилия вид, а на зрителя оставя единствено възможността да проведе наблюдение. Видеото „Пустинята на реалното“ затвърждава впечатлението за сегментиране и анализ. Ремикс от разговор върху виртуалните светове на игрите, лекция на Славой Жижек на тема „Реалността на виртуалното“[1] и кадри от игри изграждат наративен колаж върху реалността на виртуалното. Намесата на автора тук е в подбора на видео материалите и структурирането им според подзаглавия. Своеобразният архивен сбор от видео бележки представлява именно преговор на водещи идеи при изграждането на изкуствени светове, импулсът за обвързване в наратив от наблюдателя и ефективността на виртуализацията днес. „Пустинята на реалното“ е добре изградена изходна точка за тепърва навлизащия в белите петна на реалността, които предстои да бъдат въобразени от потенциален наблюдател/разказвач.

„Като муха в куфар“, Желко Терзиев, 2020 г.

Най-високото ниво на кулата, водохранилището, събира звуковата инсталация „Говорих, докосвах, казвах“, аналогична на друга звукова инсталация, говореща в минало свършено време („Не, не“). Допълнително върху масичка са поставени две фотографии на усмихнати старци, а до тях в чаша с вода плуват зъбни протези. Като контрапункт на белия овал по другите нива, тъмният цилиндър на кулата е превърнат в пространство на изповед за направеното. Ако при „Не, не“ говорителят прави отстъпление от ефективното действие и сам отсъства, то при „Говорих, докосвах, казвах“ действието е поставено зад темпоралната граница на отминалото, приключилото, където действащият отново липсва, но при други обстоятелства.

За разлика от дистанцирания формален анализ, при Красимир Терзиев се открива ангажиране с човека, личното му пространство и въпросите, които възникват там. Изолацията през последната година промени при не един автор отношението към личното пространство – апартамент или ателие, в опит то да бъде мислено откъснато от света, обиталище на множество вътрешни светове. Фотограметричният модел на апартамента на автора (I Am in a Room, Different from the One You Are in) пресъздава този частен случай, а хаотичното движение из него и смяната на перспективата допълнително сближава зрителя с погледа на автора. Интересен момент е присъствието на обитателя в цялата композиция, или казано по друг начин, несъвпадането между автора и неговия поглед. Тук възможността за техническо наблюдение работи съзнателно с изобретяването на виртуалното лично пространство, правейки го достъпно за външния наблюдател.

„Има зими, за които никой не е подготвен“ е скулптура от отсечени дънери, чиято вътрешност липсва, наредени в купчина. Тази работа стои встрани от другите по своето техническо изработване. Нейната липса я завършва, стойността ѝ в изложбата е в изпразването ѝ от вътрешност. „Има зими, за които никой не е подготвен“ навява хладен полъх за отсъстваща реалност, отдавна заменена с невидимото въобразено.

„Котката на Шрьодингер“ проблематизира с премерено спокойствие формите на различие между реално и виртуално. Това, което прави тази динамична дихотомия интересна, е възможностите да се припокриват и заличават едно друго. Снемането на двете в нереалното като излишък на реалност е едно от скритите открoвения на изложбата.

[1] Slavoj Zizek, The Reality of the Virtual, 2004, https://www.youtube.com/watch?v=gBRToxGyKZo