Начало Идеи Юбилейно
Идеи

Юбилейно

Иван Вазов
08.07.2015
2693
1-1
Портрет на Вазов, Александър Божинов, 1920

На 9 юли се навършват 165 години от рождението на Иван Вазов. Предлагаме ви текста на речта на поета пред Народното събрание на 24 септември 1895 г., когато се чества първият му юбилей по случай неговата 25-годишна литературна дейност.

Речта на Иван Вазов в Народното събрание

В 10 часа сутринта на 24 септември 1895 г. залата на Народното събрание е препълнена с хора. В главната ложа е майката на Вазов и семействата на министрите. Самите министри, още рано сутринта, отиват да поздравят Вазов у дома. Юбилейният комитет, начело с председателя Васил Стоянов, чака пред парадния ход на парламента, а отляво е строена военната музика на лейбгвардейския ескадрон. В 10,30 ч. д-р Иван Шишманов, подпредседател на юбилейния комитет, заедно с още четирима негови членове, се отправят към къщата на Вазов, за да го придружат до парламента. В 11 ч. юбилярят тръгва с кола по улица „Раковски”, придружен от д-р Шишманов. Той минава през множеството, стълпило се по „Царя”, което го поздравява с „ура”; в същото време оркестърът свири „Вазов марш”. Народният поет, видимо притеснен, влиза в парламента. На специална маса в пленарната зала лежат отредените за него дарове. Сред тях е и сребърен лавров венец със златни стъбла и гранки, прилепен до сребърна лира със златни струни. На листата на венеца са изрязани имената на най-забележителните Вазови творби.

Сетне Народният поет произнася тази реч, която неговият брат Борис Вазов определя като „изящен къс от българската литература, който свидетелства за нравствената висота на поета”:

Уважаеми приятели и съграждани,

В тоя най-велик на живота ми час аз намирам человешкия език слаб да изрази как искам да изкажа прилива от гореща признателност, която пълни душата ми и която само безмълвните сълзи от радост биха могли донякъде си да изтълкуват.

Дълбоко покъртен, смаян, възхитен от тия бляскави изявления на съчувствие, от това тържествено и гръмливо одобряване моите скромни усилия по полето на народната книжнина; безконечно щастлив съм от всичко това, което чувам, което виждам, което ме заобикаля, което ме вълнува във вашата съгревающа среда – аз съм в състояние да кажа само една дума: Благодаря! И тая дума сега побира цялата ми душа. Благодаря!

Тъкмо преди 25 години, през един облачен ден на септемврия в румънския град Браила, един юноша, сиромашки облечен, с вид нерешителен, боязлив, се спираше със страхопочитание пред вратата на едно високо здание, над която врата се красуваше тоя надпис: „Българско книжовно дружество”.

И тоя беден и смутен момък, който се готвеше да влезе там, изглеждаше плахо и недоверчиво високата стена, голямата порта на тоя дом, магически действующия на него надпис и усещаше трескави тръпки като човек, чийто живот зависеше от онова, което ще намери вътре, чиято съдба щеше да бъде решена след няколко минути. Да, защото тоя момък носеше в душата си една многогодишна жажда – да бъде поет, и в пазвата си – един голям ръкопис, един ръкопис в стихове.

В читалнята на дружеството той завари двама млади господиновци. Те го поканиха учтиво да седне, твърде учудени от печалния смутен вид на момъка, на когото името, неизвестно и тъмно, нищо не им обади… Единият, бледен, с кротка физиономия, с приветлив, ободряващ поглед, с блага дума, с коса, вчесана нагоре, по начина на руските студенти, и с поожулено руско сетре; другият – облечен с модни черни дрехи, с мургаво, енергично лице, внушителен в своя строг и блестящ поглед, черни дебели вежди, самоуверен вид, с глас гръмлив, почти гръмотевичен.

3
Автограф на Вазов, сп. „Българан“

Тия двама души бяха редакторите на Периодическото списание, най-авторитетното тогава българско списание. Сега в техните ръце стоеше съдбата ми, бъдещето ми и аз очаквах, със замирающе от безпокойство сърце, присъдата им над ръкописа ми, присъда безапелационна. Пред моите очи тогава те бяха повече от редактори: съдии, оракули, върховни авторитети. Една дума им стигаше да убият една млада, неукрепнала душа, да обезкуражат един неуверен в себе си юноша, да отрежат крилата на един плашлив, младенчески полет.

Е, харно, те не сториха това лесно нещо. Те посрещнаха благосклонно моя първи труд, намериха в душата си думи топли, насърчителни, за да укрепят вярата ми, терзаема от съмнения и страх. Ръкописът ми се прие! Иска ли казване как щастлив, как пиян от радост и светли надежди излязох от там! След малко Борът се появи в Периодическо списание. Аз пръв път се печатах! Борът се хареса на мнозина! Аз не бях на земята.

Оттогава станах писател.

Това беше преди 25 години, пак през тоя месец, и сладкият спомен на това велико за мен събитие сега се пробужда особено живо в душата ми, заедно с изблик от най-гореща признателност. Нека кажа кому дължа тоя първи благороден тласък, нека назова кои бяха първите ми великодушни насърчители – аз имам това право сега, имам и тоя дълг. Единият беше Васил Друмев – сега Високопреосвещенний Климент – който, при толкова светли качества, е и украшение на нашата литература; другият беше г. Васил Стоянов, много заслужилий наш деец, същият тоя, който сега, пак в благородната роля на насърчител, тъй мило, тъй сърдечно ме приветствува от страна на моите приятели в качеството си на председател на юбилейния комитет и като подпредседател на Българското книжовно дружество.

Моята благодарност!

Господа, ценя късото време, което имаме, и страхувам се да не ви уморя, а то бих разказал великия културен процес на който съм бил внимателен и страстен наблюдател от 25 години насам; бих описал тихата, постепенна, но неудържима еволюция на българския дух към всестранен напредък, растенето на българската мисъл, разширението кръгозорите на литературата под влиянието на толкова нови веяния; бих се докоснал до от голямата важност въпрос – каква задача й се налага днес и как аз я схващам; бих посочил всичките ония доблестни работници, които поднесоха своя труд и талант, и преданост за делото на нашия умствен и духовен издиг през тоя период на създаване на новата ни книжовна реч. Да, бих ви говорил за българския език, скъп и благороден инструмент, днес за изражение на най-тънките изражения на мисълта, гъвкав, звучен, навремени музикален, способен да вдъхнови вдъхновението на поета и да погали слуха на естетика; език, който преди 25 години, пак сладък в песнята на народа, но суров, невдадлив, упорит често под перото на писателя и стихотвореца, и който и днес, под усилията на толкова млади, многообещаващи дарования, следва да се облагородява, чисти и префиня, за да мине в ръцете на бъдещата плеяда писатели едно усъвършенствано оръжие, послушно на всичките нежни съзвучия на музиката и на душата…

Споменах българска книжнина, български език, български напредък. Господа! В тоя миг, когато изговарям тия думи, когато присъствувам на едно тържество, назначено да отбележи успеха на българския дух, неволно ми иде на ума, налага ми се, гърми ми из въздуха едно благородно, едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моят учител и вашият. Най-важният период на нашата история – периодът на борбата ни за духовно освобождение – беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име. Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване; писател, поет даровит, той пръв със своя майсторски чук издяла из грубата скала на българския език статуи с изящни линии и форми, пръв изкара из тоя първобитен, необработен инструмент ония сладки звукове, които са омайвали нашите юношески души и са поронили в тях първите семена от любов към хубавото, към поезията; душа упорита, железна, родена за борба, Славейков пренесе, като твърд гранит, всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушван в неговото сладко и громко слово… Тежък недъг, от няколко години насам, отне тая сила на литературата ни, на отечеството ни; а смъртта вчера грабна го от нашата обич и благоговение. И аз, негов ученик и негов последовател, обсипан тук с почести, хвалби и приветствия – награда, далеко превишаваща скромната ми деятелност – чувствам се някак стеснен пред тоя величавий лик на покойния старец. Да, той, Славейков трябваше да бъде жив сега, та той да стои на това място, достойно за него, за неговата побеляла от заслуги глава и трудове, той имаше най-законно право да приеме лаврите на народната признателност!…

Ако аз приех, при всичко това, тия извънредни почести, бъдете уверени, че не съм забравил нито на миг каква част от тях се пада мене лично, на моята деятелност и способност, и каква – и на мене, като по-стар представител на нашата книжнина. Дълго време аз се колебах дали да посегна към венеца, който ми се поднася тъй щедро. Моите близки най-добре знаят вътрешната борба, която предшествува моето решение; но мене убедиха, че моят юбилей е в същото време един празник на българската литература; че почестите, които се правят мен, са почести на всички ония мирни наши дейци за нашето духовно и политическо възраждане, които воюваха не с меча, а с перото – често по-силно от меча – и най-сетне – че този юбилей е едно насърчение за младите писателски сили.

И аз приех, защото почувствах с душата си това, и се гордея с ролята, която ми се даде. Да, тоя триумф не е мой: пред мене стои цялата оня славна върволица писатели, смели пионери и борци, които предадоха и мен идеалите народни, за да ги предам, от моя страна, на нарастващите поколения. И тия поколения – о, преврат! аз ставам оптимист, колкото повече напредвам в годините – тия поколения аз виждам как те растат, може би с някои нови стремежи, но със стария пламък. Тям половината на днешните почести, другата половина нека бъде на старите дейци, а мене е доста и това, че дадох повод със скромната си деятелност да коленичим днес пред олтара на отечествената Муза.

(Силни, продължителни ръкопляскания)

Текстът на речта се публикува по изданието: Първият юбилей на Иван Вазов (24 септемврий 1895 година), библиотека „Иван Вазов”, под редакцията на Борис Вазов, София, издателство „Факел, 1942, с. 31-39. 

Иван Вазов
08.07.2015

Свързани статии