Откъс от романа на словенския писател, режисьор и сценарист, издаден от ICU, преводът от словенски е на Лилия Мързликар.

Идиличното детство на 11-годишния Владан свършва с внезапното преместване на баща му, офицер от Югославската народна армия, от Пула в Белград. Момчето и майка му, подобно на семействата на още много военни, са настанени в мизерен хотел. В Белград, където християни и мюсюлмани живеят заедно от 50 години, семейството на Владан се разпада, в унисон с разпада на цялата страна. Седемнайсет години по-късно Владан, все още студент в Любляна, случайно открива в интернет, че баща му, сърбинът Неделко, когото мисли за мъртъв, всъщност е дезертьор в изгнание, изправен пред Трибунала в Хага…

„Югославия, моя страна“ е вторият роман на младия словенски режисьор, сценарист, колумнист, поет и писател Горан Войнович. Книгата се различава от получилия огромно признание негов хумористичен дебют в прозата „Южняците – вън!“. Горан Войнович е първият словенски писател, който печели три пъти наградата Кресник за роман на годината.

Романът е включен в поредицата „По пътя“ на издателство ICU – колекция от творби на съвременни писатели от близо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят.

„Югославия, моя страна“, Горан Войнович, изд. ICU, 2019 г., превод от словенски Лилия Мързликар

… Беше вече късно, когато се довлякох до нас, като все пак погледнах към трите ни прозореца с надеждата, че поне един от тях все още свети, а това щеше да значи, че Надя все още е будна. Особено тази нощ нямах никакво желание да вляза в мрачния и тих апартамент, понеже бях наясно, че там ще ме посрещне гневът на Надя. Очаквах дълъг и изтощителен разговор, в който трябваше да кажа неща, които не бях казвал никому досега. Искаше ми се тази нощ на Надя да ѝ е жал за мен и да ме посрещне, изпълнена със съжаление, но когато се обърна към мен в полусън, докато стоях на вратата, просто замълчах. Исках да ѝ кажа нещо за Неделко, но усетих, че след всичките тези години може отново да се разплача, и съвсем инстинктивно се оттеглих от сълзите си и от Надя в кухнята.
– Какво става? Ей! Ела тук! Мамка му, Владане!
Въоръжена с убийствен поглед, тя се довлече от леглото и изглеждаше така, сякаш не е готова да приеме ролята на изпълненото с разбиране гадже. Поне не и без обяснение.
– Какво ти става? Луд ли си? Идиот смахнат!
Никъде не пише как трябва да се държи човек, когато половинката му се появи посред нощ след двудневно мистериозно изчезване и не е способна да промълви и една-единствена дума. Никъде не пише, че хората трябва да умеят да четат мислите ни, въпреки че тази вечер желаех това повече от всичко.
– Може ли да ми обясниш?
– Баща… ми…
– Какво той?
– …не е мъртъв.
– Какво? Как така не е мъртъв? Баща ти?
– Да.
– А къде е?
– Не знам. Укрива се.
– Как така се укрива?
– Като Караджич. И Младич.
– Чакай малко… Искаш да кажеш, че е…
– Да.
– И откъде ти дойде това наум?
– Пише го.
– Къде го пише?
– В интернет.
– И ти просто му вярваш…
– Да.
– Окей. И къде беше през последните два дни, ако мога да попитам?
– Отидох да го търся.
– Да го търсиш? Къде?
– В Босна. И в Сърбия.
Лека-полека с помощта на огорчението, изписано върху лицето ѝ, започнах да осъзнавам мащаба на поведението си. Очаквах всеки миг Надя да напусне стаята в знак на протест или да изпадне в пристъп на истерия, но тази нощ пред мен не стоеше онова палаво момиче, което преди време грабна вниманието ми с очарователния си момичешки смях и стегнатото си дупе. Пред мен стоеше момиче, което беше станало зряло, без да забележа. Надя, която възприемах за още една даденост в живота си, с лекота прозря играта ми и не допусна да се превърне в част от нея.
– Мога да почакам.
– Какво?
– Да ми кажеш. Всичко. Когато бъдеш готов.
По-силно беше и от най-силния шамар. Надя открай време знаеше какво трябва да каже и как трябва да се държи и в най-невъзможната от най-невъзможните ситуации. Изглеждаше така, сякаш е готова да ми помогне да се взема в ръце и да ме отрезви. Нямаше намерение да котка гнева ми и да гали ранената ми душа със сълзливи излияния на съжаление. Искаше да се бори и за пръв път от много години за известно време ме обзе отново онова удивително чувство, че някой стои на моята страна, усещане, което отдавна бях забравил. Отначало дори се изплаших от него, но присъствието ѝ ми носеше утеха и ми беше приятно да седя до нея в тъмнината. Въпреки това думите все още бяха твърде далече.

Кой знае колко дълго сме седели така и след почти тригодишна връзка Надя чакаше неподвижно да започна най-накрая да ѝ разказвам историята на живота си. Чакаше най-накрая да ѝ се представя с истинското си име. Но докато се опитвах да ѝ обясня кой съм в действителност, осъзнах, че дори и сам не знам това. Търсех правилните думи, които биха ме определили, или поне описали, но колкото повече навлизахме в историята на живота ми, толкова по-далеч бяхме от самия мен. Всяка нова глава отваряше пред нас още повече въпроси, а аз се превръщах пред очите ѝ в още по-голям непознат.
Въпреки това Надя ми кимаше и се стараеше да разбере. Никога не бях казвал на никого, че го обичам, а и нямах представа как звучат тези думи или какво е чувството да ги произнасяш. Но тази вечер, докато разказвах на Надя за Неделко и Душа, за Милутин и за Агнес, за Жилице, Вишничи и за Пула, за Белград и за Нови Сад, докато ѝ говорех за пръв път за себе си, в действителност ѝ казах само това. Че я обичам. Всичко останало беше само думи, неразбираеми и лишени от смисъл, думи, зад които можех да продължа да се крия, ако не съдържаха и тези, неизречените. Именно те казаха на Надя единственото нещо, което наистина искаше да узнае за мен.

Тази нощ надвих мълчанието, в което Милутин и Неделко бяха хванати в капан, мълчанието, в което спомените спрели младото сърце на Милутин и в което Неделко бавно се превръщаше в роб на собствената си болка. Проговорих и ѝ казах историята, която дядо ми и баща ми се страхували да разкажат. Разказах я от единственото начало, което знаех, до последното ѝ изречение – и с всяка изречена дума чувствах, че тази история е все по-малко моя. И ми се струваше, че единствено така е правилно.

А Надя просто ме слушаше. Не ме разпитваше, не въздишаше и не ме потупваше покровителски по рамото с поглед. Само ме слушаше, грижеше се за това трудно изговорените от мен думи да не застинат в пространството и животът ми да не се разсее из въздуха. И макар да не го показваше, знаех, че страхът в нея нараства полека-лека с всяка една глава от разказа ми и че все по-изплашена размишлява какво може да ѝ донесе – а още повече да ѝ отнеме – моята история.
– Мислиш ли, че баща ти е виновен?
Тъкмо се канех да ѝ кажа, че не знам, но като я наблюдавах как седи срещу мен в пижамата си на ягодки, ми стана ясно, че мога да ѝ отговоря каквото си искам. Повече нямаше нужда да се защитавам с малки невинни лъжи. Можех да кимна утвърдително.

***
– А мъжът на майка ти?
– Драган?
– Да.
Лежахме в леглото, решени да се опитаме да заспим. А навън вече се развиделяваше.
– Какво за него?
– Нищо не ми каза за него.
– Няма какво да се каже.
– Как така? Сигурно не ти е било все едно, че си е намерила някого?
– Ами намери си. Майната му, по-добре, отколкото да остане сама цял живот.
– Сега мислиш така. А тогава сигурно не си.
– Просто типът шепне.
– Какво прави?
– Шепне.
Надя усети, че не мога повече и няма смисъл да се опитва да изкопчи от мен историята за Драган. Историята, която даже не беше история, или поне аз не я възприемах като такава.
Само си помислих за тъмното, високо момче с малко мътен поглед, което ми изглеждаше толкова тъпо, че спокойно можеше да е охранител на училищните танци в ОУ Фужине и там да намигва на тринайсетгодишните ми съученички. И който веднъж ни донесе нова съдомиялна машина. Той не позволи на Душа да му помага, въпреки че видимо се мъчеше, а на мен, след като най-накрая остави миялната насред кухнята и избърса мръсните си, мокри ръце в панталоните, ми стисна здраво ръката и каза Чирич! Прозвуча като някакъв архаичен начин на поздравяване, актуален сред неговото поколение във Фужине. Помислих си, че времето го е смачкало, и за момент дори го съжалих, а той просто стоеше там насред стаята, пристъпваше неловко от крак на крак и гледаше ту към мен, ту към Душа. След това измънка своето: Мда… нищо, тогава… мисла… до скоро… или… нещо такова… да, и си тръгна. Душа отиде да го изпрати и го чух как се опитва да довърши започнатото изречение в коридора, но ми се стори, че не се справи кой знае колко по-добре отпреди.

Следващия път, когато го видях, с Душа седяха на кафе в Борсалино и си беше чиста случайност, че се натъкнах на тях на връщане от Даниел. И тримата се преструвахме, че подобна ситуация е нещо напълно нормално, и известно време дори седяхме на една и съща маса, като се гледахме един другиго, без никой поне да опита да завърже разговор. Всъщност и тримата чакахме да си изпия питието и да си тръгна. В един момент Драган се наведе към Душа и ѝ прошепна нещо в ухото, което ми се стори изключително безочливо и неприемливо. Като дете винаги когато прошепнех нещо на маса, на която седяха много хора, баща ми ми се караше, понеже в компания не се шепти. Когато беше пиян, можеше и да изкрещи, че само най-долните хора шепнат. Затова, обиден, че Душа отгоре на всичко дружи с подобни хора, станах, казах само Тръгвам!, и си отидох, а когато онази вечер Душа ме попита предпазливо как ми се струва Драган, гневът ми, за щастие, се беше поуталожил и задържах мнението за себе си.

Въпреки това Душа никога не ми съобщи официално, че тя и Драган са двойка, а просто очакваше сам да стигна до това заключение. За тази цел започна да го споменава все по-често, след което редовно споделяше за това как са били на кафе с Драган, че отиват на кино, че е дошъл да я види в работата, че я е поканил да гледат баскетболен мач. Особено се стараеше да подчертае случаите, в които Драган ѝ беше помогнал с нещо, вероятно с желанието той да ми допадне по този начин. Но от момента, в който се беше навел към нея в Борсалино и ѝ прошепна нещо на ухото, за мен той беше просто кретен и колкото и хубаво да говореше Душа за него, за мен това нямаше кой знае какво значение.
По-късно Драган започна да ни посещава все по-често и за все по-продължително време. Като цяло седеше с нас пред телевизора, държеше се любезно и правеше всевъзможни напъни да осъществи приятелски контакт с мен.
За тази цел слушаше внимателно и с огромен интерес всичко, което имах да кажа, и по някаква странна случайност се интересуваше от същите предавания и филми като мен. В общи линии той правеше всичко по силите си, за да ми стане симпатичен, но единственото, което успя да постигне, беше да се издигне от кретен до онзи, който шепне. И това си и остана…