Експертите наистина считат досието на Юлия Кръстева в тайните служби за автентичен, но пък не особено надежден източник. И все пак то е важен документ от лудницата на ХХ век.
Новината, че една от интелектуалните звезди на Париж с почитатели в цял свят в началото на седемдесетте години е работила за българските тайни служби под псевдоним Сабина, звучи толкова фантастично, сякаш е взета от някой съвременен френски роман. Звучи невероятно, че тъкмо брилянтната парижка авангардистка Юлия Кръстева се е срещала в Париж с придобилите печална известност покрай редица сензационни атентати български тайни агенти, за да посочва „личности и центрове от френските културни среди“, които са извършвали „подривна идеологическа дейност срещу социалистическия лагер и преди всичко срещу България“. Това обаче твърдят български държавни институции. При рутинна проверка те попадат на досие от няколкостотин страници с доклади, които според твърденията се базирали главно на разговори на българската Държавна сигурност с Кръстева.
От този момент нататък цял свят говори за това. Дори на немската страница за Кръстева в Уикипедия вече е написано: „През март 2018 г. стана известно, че през 1971 г. Кръстева е била завербувана от българските тайни служби в чужбина.“ Позоваването е на „Нойе Цюрихер цайтунг“. Последва статия в „Ню Йорк Таймс“. Всичко стана много бързо. Обстоятелството, че тъкмо изключително добросъвестната психоаналитичка и постструктуралистки специалист по семиология Кръстева е попаднала в системата на една от най-бруталните организации за следене в източната империя, изглежда дава право на всички онези, които открай време са хранили съмнения към трудовете на парижкия деконструктивизъм върху разума. Това подхожда твърде добре на клишето за постструктурализма като теоретични главоблъсканици на мисълта на уютно разстояние от отдалечените световни конфликти. В края на краищата Юлия Кръстева беше главната застъпница на едно ново понятие за истина, витаещо в свободната игра на текстовете и изобретателка на „интертекстуалността“, която нехаеше за „еснафското“ различаване между факти и фикции.
В публикуваните от т. нар. „Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия“ досиета на тайните служби се разкрива една откачена и невероятна история. Юлия Кръстева наистина не е писала собственоръчно доклади и никога не е подписвала декларация за съгласие, не е шпионирала нито приятеля си и неин ментор Ролан Барт, нито съпруга си, писателя Филип Солерс. И все пак обемистото досие от три части обхваща 378 страници, включително и многобройни информации, които, твърди се, Юлия Кръстева е предоставяла на нейните лица за контакт в Париж; тук-там се прокрадват дори оценки от централата, която се оплаква, че материалът, предоставен от Кръстева, има твърде общ характер и тъй или иначе е обществено достъпен. Прочутата агентка е разочаровала твърде бързо очакванията. Все по-често, както се твърди, тя не се явявала на уговорените срещи, давайки неоснователни извинения. Ту свекърва ѝ се била разболяла, ту пък просто била забравила за срещата. Иначе разговорите се въртели около лични теми, ваканциите, нейната работа, паспортните въпроси на сестра ѝ, която я била придружила при една от срещите. Обсъждали се и политически теми. „Сабина“ разказва за симпозиум в Кувейт на тема Палестина, в който Юлия Кръстева е взела участие, говори за палестински групи за съпротива, за леви марокански организации във Франция и за все по-отчетливите прокитайски настроения сред парижките автори, които с възторг пътували до Пекин, както и самата Кръстева.
Повечето доклади са на агента Любомиров, зад който вероятно се крие Лука Драганов, агент от тайните служби на българското посолство в Париж. Единственият съдържащ се в досието компрометиращ ръкописен документ, който наистина е от Юлия Кръстева, е една пощенска картичка до Лука Драганов от 13 март 1972 г. „Поздрави от Белгия, след това заминавам направо на ваканция, ще ви се обадя едва след празниците.“
Агентурната кариера на Кръстева уж била договорена още при пристигането ѝ в Париж през декември 1965 г. Обаче е представена на тайния агент Любомиров от техен общ познат в един ресторант на улица „Одеон“ едва на 21 януари 1970 г., когато Кръстева вече от три години е омъжена за Филип Солерс и вече работи върху легендарната си книга „Революцията на поетическия език“. На 18 ноември 1970 г. Любомиров докладва за официална среща с цел вербуване, на която присъствал и някой си Петров, познавал Кръстева още от времето на членството ѝ в комунистическата младежка организация в София. Той срещнал Юлия Кръстева в министерството в София, малко преди тя да напусне страната и тогава тя уж дала съгласието си при необходимост да сътрудничи на министерството за времето, за което ѝ е отпусната стипендията. Било договорено да се съсредоточи върху културните среди във Франция. Тогава Юлия Кръстева настоявала да ѝ се разреши да предава събраната информация изключително устно. През декември 1970 Любомиров тържествува: „Вербуването на Ю. Кръстева може да се разглежда като напълно успешно.“ Следват доклади за различни срещи на място, наречено „явка“ или в кафене „Ла клозери де лила“ на бул. „Монпарнас“. На 14 юни 1972 г. Любомиров пише: „Сабина дойде в явката, за да получи официален документ, покана за родителите ѝ.“ През 1973 г. контактът е бил обявен за безполезен и прекратен.
Достоверността на досието, писано на пишеща машина и снабдено с безбройни номерации, е извън съмнение, но не съдържа еднозначни доказателства за доброволната дейност на прочутия философ в полза на тайните служби. Юлия Кръстева досега никога не е взимала отношение за контактите си с български агенти. Или не е съвсем така?
В нейните наскоро излезли мемоари под заглавие Je me voyage (Себе си пътувам) тя разказва за пристигането си в Париж. Френското посолство в София е отпуснало на 24-годишната жена деветмесечна стипендия, за да пише за „новия роман“. По това време тя вече била успешна журналистка и пишела за малък вестник на БКП. Главният редактор Владимир Костов насочил вниманието ѝ към най-новото парижко литературно течение и след като станал кореспондент в Париж на издание на БКП, я снабдявал с книги на Ролан Барт и Морис Бланшо. Когато младата стипендиантка пристигнала в Париж малко преди Коледа, „на летището трябвало да я посрещне приятел на Костов“, пише тя в мемоарите си. Той обаче не се появил. Не го срещнала и в българското посолство, в което я завела служителка от посолството. Ценителят на литературата се появява отново в досието, сега вече в ролята на лице за контакт на Кръстева, който я подготвил „психологически“ за нейната мисия в услуга на тайните служби, не на последно място като ѝ пращал постструктуралистки книги, в които истина и лъжа са в неразривна симбиоза. Кариерата на Костов като агент също не трае дълго – през 1978 г. той по чудо оцелява при един от прословутите атентати с чадър на българските тайни служби в парижкото метро.
Експертите наистина считат досието на Юлия Кръстева в тайните служби за автентичен, но пък не особено надежден източник. И все пак то е важен документ от лудницата на ХХ век. То ни припомня за смелите разговори на Моника Марон с Щази от седемдесетте години, в които тя поучава водещите си офицери относно проблемите на режима в ГДР. А също и за непринудените, обвити в дим от пури, разговори на Хайнер Мюлер между отявлени антилиберали, които той отрича до края на живота си. Можем ли наистина да причислим Кръстева към левите интелектуалци, сътрудничели на източните служби? Какво казва самата тя за агент „Сабина“?
След публикуването на досието Юлия Кръстева е извън себе си. Отрича всичко. Обръща се за защита към адвокат. Но все още не може да говори за това. Свързваме се с нея в понеделника на Великден. Сега е готова да говори. Не лично, а в кратък разговор по телефона. Но не става бързо. Твърде много има за разказване. Кръстева е прегледала досието. „Още не съм имала възможност да изследвам страниците, а само да ги прегледам“, казва тя.
Но и толкова е било достатъчно, за да събуди спомените. През последните дни в парижкото им жилище Кръстева и съпругът ѝ Филип Солерс се ровят в спомените. Тя многократно изтъква, че спомените на съпруга ѝ съвпадат с нейните. Двамата сключват брак през 1967 г. Солерс е много уважаван литератор във Франция.
Но сега става дума за нея, и то за първи път в живота ѝ в лоша светлина. Кой се интересува още от нейните награди и титли на почетен доктор, когато става дума за шпионаж? Историята е твърде проста и се разпространява със светкавична бързина. Млада, атрактивна българка идва в Париж през 1965 г., бедна като църковна мишка. Не след дълго левите интелектуални среди са в краката ѝ. По-късно жъне възхищението на либерален Ню Йорк. А всъщност е била само една незначителна българска шпионка.
Срещу тези обвинения се налага да заеме позиция сега. Тя предусеща колко трудна ще бъде задачата ѝ. „Досието е пълно с грешки. Лицето в това досие не прилича на мен. Не се чувствам длъжна да взема отношение и все пак съм скандализирана“, казва тя с въздишка по телефона. Звучи така, сякаш иска да прекрати разговора и да затвори слушалката. После изведнъж започва да разказва, в началото колебливо, после все по-забързано. България, годината е 1963 г. или 1964 г., „не си спомням точно“, започва тя. По това време тя пише статия за кореспондента в САЩ на официоза на БКП Алберт Коен (да не се обърква с швейцарския автор със същото име). „Коен беше евреин, комунист и ревизионист“, спомня си Кръстева. Да бъдеш ревизионист по онова време означаваше да критикуваш съветската линия вътре в комунистическата партия. Същевременно имаше надежда за антисталинистко размразяване в Москва. Кръстева споделяла тези настроения. Тя се възхищавала на Коен, защото, така мисли тя днес – „той беше един свободен дух и демократ“, който не се страхуваше да гледа Америка с отворени очи и да разказва оттам и симпатични истории. Други колеги от нейния вестник не се осмелявали да пишат за Коен, но „аз, наивното момиче, го сторих“, разказва Кръстева. Но още на следващия ден, след публикуването на нейната статия, другите медии на БКП започнали да я ругаят като симпатизираща на капитализма и ционистка. Същевременно една американска радиостанция я хвали като „безстрашната българка“. „Баща ми се страхуваше много“, разказва Кръстева и внезапно започва да говори съвсем тихо за „татко“ и „мама“.
А какво се случва после? Тук Кръстева казва нещо съвсем различно от „Сабина“ от досието: „Преди отпътуването ми за Франция не са ме разпитвали. Някой от апарата може би се е застъпил за мен. Никога не съм се опитвала да разбера точно.“
При пристигането ѝ в Париж през 1965 г. за щастие била придружена от служителка на българското посолство, която я взела със себе си в посолството. Там тя срещнала Алберт Коен, който тъкмо бил пристигнал от Ню Йорк в Париж. Коен си спомнил за нейната статия и ѝ осигурил квартира при своята колежка и кореспондент в Париж Мира Тодорова. По-късно попаднала при еврейката с български корени Мели Хаимов, която работела за израелското посолство в Париж. Мели и съпругът и Шабтай се грижели за нея: „Не говорехме за политика, но те ме взимаха със себе си на коледната литургия и се грижеха да напредвам с моите изследвания“, разказва Кръстева. Така тя иска да опровергае наведнъж две обвинения – че е дошла в Париж в ролята на агент и че по-късно се е ангажирала там с палестинското движение. „Винаги съм била приятелски настроена към Израел“, казва тя.
Тя, разбира се, осъзнава, че няма полза да отрича всичко изцяло. И според нея досието изглежда „автентично“. Но категорично се съмнява в неговата достоверност. „Имам един важен въпрос към комисията: Проверила ли е тя дали така наречените факти, за които става дума, не са манипулирани от авторите?“
Сега тя самата иска да изобличи манипулаторите. Но не е детектив, а психоаналитик. Дори и на 75 години все още приема пациенти. Двоуми се дали може да продължи да живее необезпокоявана както досега или ще се наложи да се занимава обстойно с обвиненията. Едно не може да преглътне: „Дали са ми номер! Все едно, че са ми татуирали номер на ръката, като на затворник от лагерите“, възмущава се тя от досието си в тайните служби. „Още тогава комунистите са се занимавали с постфактическа политика.“
Юлия Кръстева отказва да се съгласи с оневиняващото я обяснение, че през седемдесетте години може би наистина е дискутирала с „другарите“ от България, но без да подозира, че от тези разговори ще произлезе досие в тайните служби. На това тя отвръща със собствените си истории. Например за Луи Арагон, прочутия френски комунист и сюрреалист. В българското досие пише, че Кръстева е разказвала на агента за липсата на вярност на Арагон към политическия курс на Москва. „Това е абсурдно, всеки знаеше, че Арагон не беше верен на московската линия“, спомня си Кръстева и започва да говори въодушевено за Арагон – колко начетен е бил и как я въвел в света на ранния френски роман. По този начин тя иска да каже: тогава аз дължах всичко на Арагон, как може някой да си помисли, че съм била способна да го шпионирам?
Не може да си обясни произхода на досието по друг начин, освен че авторите на преписките са си измисляли докладите за нея. Още в края на шейсетте години тя вече е била известна фигура в Париж. Всеки е знаел, че е създала тесни контакти с иконите на френския структурализъм Жак Дерида и Мишел Фуко. Ролан Барт още през 1970 г. публично възхвалява работата на Кръстева върху интертекстуалността. Следователно, смята Кръстева днес, за българските агенти тогава никак не е било трудно да си измислят истории за нея. „Почти всекидневно седяхме заедно на маси по кафенетата“, разказва тя. Всеки е могъл да седне на съседната маса, да подслушва и по-късно да си измисля истории. Не иска и да знае за срещи в „явка“ и уговорени срещи в кафе „Ла клозери де лила“. За агента Лука Драганов, до когото е адресирала картичката от Брюксел, казва: „Не познавам този мъж. Името му не ми говори нищо.“
Още една измислица: в досието пише, че по време на Пражката пролет тя се е солидаризирала с линията на БКП. Глупости, казва Кръстева и назовава свидетел, 94-годишния чешки дисидент Антонин Лим, за когото „Сабина“ уж също била докладвала. Преди 50 години между него, бъдещия издател на интелектуалния вестник Lettre International и Кръстева съществува близко приятелство. „Лим беше ревизионист като мен. Аз бях на негова страна, и то не срещу Пражката пролет, а срещу съветската инвазия“, назовава Кръстева очевидната грешка в досието ѝ в тайните служби. „Те правят от мен човек, какъвто аз не съм“, оплаква се авторката на легендарната книга „Чужденци на самите себе си“.
Разказва още за пътуването си в Кувейт през 1971 г. заедно с френския поет-легенда Жан Жьоне. Емирът ги поздравил с ръкостискане и ги поканил на пропалестински семинар за социалистическото освобождение на жената. Обаче в Кувейт Кръстева не среща жени и се връща обратно силно възмутена. В досието се говори точно обратното, за нейния силен социалистически ангажимент в Кувейт.
„Пълно е с грешки!“, възмущава се Кръстева, но най-много се ядосва, че точно „Ню Йорк таймс“ не дава никаква оценка за достоверността на информацията. „Тези архиви са перфектна илюстрация на полицейските методи в служба на тоталитаризма“, пише тя на сайта си във вторника след Великден[1]. Юлия Кръстева е преминала в контраатака.
Източник: Ди Цайт
Превод от немски Габриела Гаврилова
_____________________________
[1] Великден по католическия календар – 1 април 2018 г. Б.пр.
