На 22 февруари се навършват 100 години от рождението на незабравимата режисьорка, възпитала няколко поколения театрали
„Той се появи в съвременната българска литература неочаквано, като дива фиданка, непосадена и неполивана от никого. Като предизвикателство срещу вековните представи за писателско майсторство…“ Думите са на Юлия Огнянова за Йордан Радичков по повод постановката на неговата пиеса „Опит за летене“, 1982, в Никозия, Кипър (сп. „Култура“, 02/2023). Опитайте да опишете нея самата в две изречения и ако сте затруднени, просто заменете думата „литература“ с „театър“, а „писателско“ с „режисьорско“ и вероятно ще получите точно това, което търсите – Юлия Огнянова в две изречения, така, както тя самата описва Радичков.
Нямах нито честта, нито журналистическия шанс да я познавам лично, но много често в интервюта с театрали (предимно нейни ученици, но и колеги от нейното поколение) разговаряхме за тази изключителна жена. И сега, когато предстои честването на 100-годишнината от рождението на Юлия Огнянова, си припомням разговора с актрисата Златина Тодева. До сетния си дъх тя беше признателна на режисьорката за това, че успява да я измъкне от тежък емоционален срив в може би най-трудния момент от нейния живот. Годината е 1991, Мама Злата (така театралите наричаха актрисата) остава вдовица след смъртта на актьора Никола Тодев, а скоро след това и без работа в любимия на двамата Пловдивски драматичен театър. Покрусена, но себеуважаваща се, тя не се бунтува срещу внезапното ѝ пенсиониране, не търси обяснения, а тихо понася тъгата си далеч от хорското любопитство в малката семейна вила в село Солища. Докато един ден на прага не се появява самата Юлия Огнянова.
Запазила съм автентичния разказ на Златина Тодева: „Не съм се кланяла на никого, на никого не съм се молила, даже когато съм била много зле. Няма и да го направя. Не го направих и когато на 29 март 1991 г. почина Коля, а накрая на сезона, на 20 юни, получих предупреждение, че ще бъда пенсионирана. Самата аз нямах абсолютно никакво намерение да остана в театъра. Щях тежко да го понеса… там, където сме били двамата… Не им се сърдя, дори не отидох да кажа, чакайте бе, хора, но… Така става понякога. Дотук беше, каквото беше – благодарих на Бога, че е било. Минаха три години и един ден в къщата ни в Солища, горе в планината, пристигна Юлия Огнянова. Дойде и ме покани за „Забравените от небето“ – големия спектакъл, който тя направи в Родопския драматичен театър в Смолян. Аз най-напред не исках, но тя каза: „Няма да мръдна оттук, ако не се съгласиш“. И наистина стоя три дни, не си отива, накрая дъщеря ми Гергана ме помоли: „Мамо, кажи „да“, защото жената не бива да виси тук и да те чака“. Съгласих се с условието, че ако ми тръгне – ще остана. Защото трябваше да уча родопски диалект. Не че не го разбирам, но умишлено не го говорех, за да не разваля правоговора си. Ударенията са по-други, много по-меко говорят… Но стъпих на сцената и явно, човек като помирише праха там – край. И започнах да работя отново“…
Не само че започва да работи отново, но след като я приобщава към „Забравените от небето“ по Екатерина Томова, Юлия Огнянова продължава да работи със Златина Тодева и в последвалия моноспектакъл „Забравени от небето“ (копродукция на Сдружение „Летен театрален университет“ и Театрална работилница „Сфумато“).
По този повод Юлия Огнянова пише: „Моноспектакълът на Златина Тодева подготвя втора среща на театъра със столетниците от документалната повест на Екатерина Томова „Забравени от небето“. Взривният ѝ артистичен талант получи наградата Аскеер през 1995 г. за най-добра поддържаща женска роля за изпълнението на Гривня от едноименния спектакъл на Родопския драматичен театър. Зрителите се солидаризираха с тази оценка във финала на всяко представление. Сценарият на „Забравени от небето“ е изграден върху пет автентични съдби на хора от Родопския край. Петте откровения – пет покъртителни автопортрета – ще въведат зрителя в един уникален по мъдрост и изумителен по чистота душевен свят. Пет човешки същества – все още реално съществуващи, но и реално застрашени от изчезване в нашия прагматичен, антихуманен, „цивилизован“ век. Интересът към изкуството на този изчезващ човешки вид го превръща в своеобразен резерват на духовни добродетели. Съприкосновението с тези чудати създания, макар и само от сцената, притежава пречистващо въздействие“.
През 2000 г. моноспектакълът носи на Златина Тодева и номинация за Аскеер за най-добра водеща женска роля. „Забравени от небето“ е ярко събитие в културния ни живот на предела между стария и новия век. Екатерина Томова събира историите на неколцина родопски старци, които сякаш носят цялата човешка мъдрост. С Юлия Огнянова и Златина Тодева обаче тъгите и радостите им се превръщат в жива, автентична изповед за неизтляващия дух, въпреки немощта на изтляващото тяло. Очевидно режисьорският нюх е бил точен, а актьорският талант – готов да научи десетки страници на диалект с надеждата, че все още има у нас хора, които да се вслушат в онова:
Колко се е тегло тьоглило по ей сая пуста земя…
Колко са е корв льело…
На човек затова му е дадена душата!
Душата му е дадена за добро! За хубаво!
И да го извида нависоко и нашироко!
(Из „Забравени от небето“)
Юлия Огнянова е не само вдъхновител, тя е може би идеалният учител по изкуството на импровизацията. Учениците ѝ няма как да забравят „нейния метод“, чрез който ги приковава часове наред (много често в собствения си дом), увлечени в разговори за изкуство, но и за морала, за честта, за свободата, за импровизацията. Няма как да забравят как тяхната „втора майка“ успява да прави театър дори с две порцеланови фигурки, поставяйки ги в различни позиции. Веднъж в разговор с Мая Новоселска ми хрумна да проверя как тя, излязлата вече изпод крилото на своята учителка, ще демонстрира подобна игра. Подадох ѝ две батерийки и я помолих да направи с тях кратко представление. В същата секунда Мая ги взе и сякаш ги съживи. Постави ги на масата като изправени човечета на известно разстояние и започна да импровизира: „Има няколко варианта. Примерно едната батерийка отива към другата, но когато се приближава, втората ѝ обръща гръб и хуква да бяга (показва). Ето и нов вариант: Едната батерийка върви към другата, приближава се, качва се на главата ѝ и я събаря на земята. При третия вариант първата се приближава, втората се притеснява и се отмества, първата се отдалечава обратно, после втората приближава, а после се връща. И така до безкрайност, докато един ден тръгнат уж една към друга и… се разминат. Има и четвърти вариант: тръгват една към друга, срещат се, целуват се и… продължават заедно напред. Изберете сами (смее се)“. Бях смаяна – това беше методът на Юлия Огнянова. След което Мая допълни: „Нейните уроци са безценни“.
Днес, на 100-годишнината от рождението на Юлия Огнянова, учениците ѝ вероятно ще усетят сълзата в очите, но и топлината при спомена за тази невероятна личност, на която сп. „Култура“ посвети февруарския си брой. За Теди Москов тя е „педагогически гейзер“, за Велимир Велев е „извънземна, но същевременно така простичко устроена“, за Катя Петрова „тя има впечатляваща интелектуална мощ, лудост, чувство за хумор, които събрани в едно зареждат и вдъхновяват всички с желание за работа без компромиси“. А Нина Димитрова обобщава: „Юлия Огнянова е съвкупност от всичко градивно, което започва с НЕ – непримирима, непокорна, неочаквана, нестандартна, непоколебима, неподкупна. Тя е несравнима“…
„За да си свободен, трябва да си независим от три неща: слава, пари и власт“, обича да казва Юлия Огнянова. Явно тогава може да се роди и свободното изкуство, на което тя посвещава живота си.
