Първото ми сядане в кафене след много време. Бяхме забравили какво е да срещнеш приятел, да седнете за мъничко на кафе, да се разговорите за натрупаните през последните месеци неща и да не ви се разделя. Последното ви виждане е било толкова отдавна, а по телефона не се говори така, както на живо. Приятелката ми беше натъжена, беше починал близък неин човек, който не ѝ беше роднина.
Тя обичаше да ходи в селото на баба си, особено през лятото, най-много обичам да ходя в селото на баба ми, ти знаеш, никъде другаде не си почивам така добре, както там, защото морето ме изморява, задължава ме някак да съм активна, и на екскурзии още повече се изморявам заради дворците и галериите, а на командировки може би е най-уморително, същите проблеми, както и тук, горе-долу същите хора, все едно в студиото само са ти сменили бекграунда, да не говорим пък за симпозиуми и всякакъв род фестивали, добре че напоследък се откриха тези платформи за събиране на хора от цял свят върху екрана на лаптопа, че да не прахосваме времето си в лутане по летища. Та най-добре ми е в селото на баба ми, за никъде не бързам там, мога да гледам реката, равнината и планинските хребети, но мога и да не ги гледам, защото те винаги ще бъдат там и това безкрайно ме успокоява, това отнема от умората ми, дава ми сили, разбираш ли, говореше моята приятелка. И нали се сещаш за Манол, нашия съсед, за когото толкова често съм ти разказвала? Да, сещах се, но нищо конкретно, имам чувството, че си ми разказала за всичките жители на твоето село, отвърнах ѝ. Част от пълното спокойствие и сигурност, които изпитвам на това място, продължи приятелката ми, се дължат на Манол и неговата дребничка жена Василка. Можех да живея дни наред сама в къщата, защото Манол е в съседния двор. Можех да изтичам навън и да крещя с цяло гърло Маноле, Маноле, в кухнята има плъх! Той щеше да дойде, да зареди внимателно ръждясал капан, който само след няколко часа щеше безотказно да щракне, след което да се възстанови спокойствието в душата ми. Веднъж в края на юни се изви буря, една от онези внезапни, полуслепи, унищожителни бури, заради които сигурно Яворов е написал „Градушка”. Не беше дъжд, а потоп. Къщата като че ли беше на дъното на море, а не на върха на планината, гръмотевиците трещяха отвсякъде. Стоях и гледах през прозореца как дърветата се огъват до земята, как клоните им се прекършват. И точно тогава забелязах Манол и Василка да тичат из двора напред и назад, бяха с дъждобрани, навеждаха се и се изправяха, нещо вършеха, не разбирах какво, защото в гъстата пелена от вода едва различавах силуетите им. За секунди ураганът беше преминал в градушка, дворът беше побелял, изтичах навън под навеса и се развиках с все сила, бързо влизайте вътре, опасно е, какво ви е прихванало, за Бога, влизайте, влизайте, крещях във фалцет с неконтролируема паника. Влязоха. Бяха мокри до кости. Трябвало да завият с найлони дървата, дето току що ни ги били стоварили, иначе щели да прогизнат с вода, нямало да изсъхнат, през зимата нямало да горят хубаво, нямало да топлят. Като рукнал дъжда, първо за моите дърва се сетили и се притеснили. Втурнали се под градушката да ги покрият. На мен през ум не ми минава, а те за чуждите дърва се тревожат.
Та така, каза моята приятелка и направи малка пауза. Има и такива хора, каза след малко и пак замълча.
И миналата седмица Манол умря. Престанал да си пие лекарството, отказал. Там така умират. Решават, че вече времето им е дошло. Престават да се хранят или да се движат, или да си пият лекарството. Не драматизират, не ходят по лекари и по болници. Лягат си в леглото. Обръщат се към стената. Молят близките си да не ги безпокоят.
Та така, пак се умълча моята приятелка. Не трябваше да нарушавам с въпроси това, което се случваше в нея. Можех само да го наблюдавам мълчешком.
След дълга пауза продължи. Веднъж дъщеря ѝ събирала плодовете на една ябълка дивачка в техния двор. Било октомври, бил златен, прозрачен есенен ден. Плодовете били червиви, дребни, не ставали за ядене. Не можели да се направят нито на сладко, нито на сок, но пък били богати на витамини, по-богати от другите ябълки. Били био ябълки. Дъщеря ѝ разтърсвала дървото колкото може, брулела го с една никаква пръчка, събирала ябълките в щайга, заедно с тях падали и пожълтелите листа като слънчев дъжд. Моята приятелка извикала към дъщеря си от прозореца да не се занимава, не виждала ли, че за нищо не ставали. През това време Манол минал покрай оградата, видял, че дъщеря ѝ трудно се справя, лека работа, казал ѝ, така се поздравявали там винаги, когато единият работел, а другият минавал покрай него. Дъщеря ѝ му отвърнала нещо весело, Манол дошъл до дървото, разтърсил го из корен, все едно щял да го изтръгне, всичките зрели ябълки изпопадали, земята почервеняла от тях и пожълтяла от окапалите листа, нямало къде да се стъпи. Брей, в безсловесно удивление възкликнала от прозореца моята приятелка. А Манол заедно с дъщеря ѝ се навеждал, оглеждал плодовете, ако не били червиви, ги слагал в щайгата, ако не ставали за ядене, ги мятал настрани.
Та така, пак се умълча събеседничката ми. А аз не задавах въпроси.
Но докато я слушах, се сетих за думите, които Син Човечески ще каже, кога започне както пастир да отлъчва овци от кози.
„… дойдете вие, благословените на Отца Ми… защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте…“
Някак естествено думите на Праведния съдия се допълваха в съзнанието ми: „ябълки събирах, и ми помогнахте…“
Тази асоциация извика в съзнанието ми друга – за лученото перо, с което онази зла старица почти щяла да се спаси. Достоевски е толкова убедителен, той като че дописва Евангелието и ние не се съмняваме, че дори един толкова лош човек може да се спаси с толкова малко, с едно лучено перо.
Нали добрите дела на хората, както и праведния съд на Христос, не се изчерпват само с нахранването, напояването, прибирането, обличането, посещаването и спохождането. А се отнасят за още и още добрини, които някой е сторил на някого безкористно, от сърце и душа. Нали добрите дела не се изчерпват с шестте, изброени в притчата за Страшния съд, която тази неделя чухме в църква. И нали добротата няма край, и всяка човешка добрина ще бъде забелязана и оценена от Праведния съдия, и нали затова именно Той е Праведен.
Така завърши необичайната среща с моята приятелка след дългите месеци на уединение. Дали заради тези мои думи, дали просто заради срещата ни, но моята приятелка се разведри и ние се разделихме с ведра и благодарна усмивка.
