Тя беше извън клишетата, стоеше над всичко, дори над суетата, която някак ѝ отиваше. Тя бе Стоянка Мутафова, незабравима и обичана; актриса, за която винаги ще има място в сърцата на зрителите. Тя е явлението в българската култура. Работохоличка и аристократка, еднакво добре ѝ стояха неизменните във всекидневието перли и сценичната неугледност на баба Гицка. Можеше да се надсмее над себе си, но не криеше и кривиците на другите.
Никой вероятно не си дава сметка какво означаваше да бъдеш Стоянка Мутафова. Колко усилия, колко себепреодоляване, колко посвещаване отдаваше на онова, което цял живот я държеше жива – на театъра и на смеха. И някак сме свикнали нея винаги да я има. Сякаш ще ни е чоглаво, ако на 2 февруари няма празнично представление на „Г-жа Стихийно бедствие“ или „Столетие мое“ по повод поредния ѝ рожден ден; сякаш ще ни е по-празно, ако не чуваме и не четем медийните ѝ откровения; ако не разберем за поредното ѝ турне из България… ако Стояна я няма. Тя е част от живота на поколения българи. Почти столетие.
Питала съм я не чувства ли умора, а тя: Не. Абсолютно никаква! Има дни, в които почва да ми става неудобно. Викам си, чакай сега, на колко съм години, какво търся по сцените, да не би да ми се подиграват хората? Ей, такива едни съмнения ме нападат, защото не съм самонадеян човек. Винаги се подценявам, но то е по-добре, отколкото да се надценяваш. Не обичам хора, които лягат на славата си, чуждо ми е. Така че понякога си казвам абе, защо не взема да се прибера вече вкъщи. Ама прибера ли се и… нещо не мога.
Преди време имах журналистическия късмет точно на 90-ия си рожден ден Стоянка Мутафова да ми разкаже живота си, разгръщайки личния си фотоархив. От старите черно-бели снимки ме гледаха и тя, и други всенародни любимци, които нямаха нейното завидно дълголетие. Цял живот, събран като пъзел от животи на герои от театъра, киното и телевизията.
Всички я свързват само с комедията, със смеха и Сатиричния театър. Но тя си има собствена философия за ролите, които я привличат: Аз само комичните роли не ги обичам. Трябва да е на ръба, като в живота. Комедия се пише много трудно и много трудно се играе. Това трябва да го носиш. А на Стояна това ѝ бе природата.
Навремето баща ѝ, интелектуалецът Константин Мутафов, е твърдо против дъщеря му да става артистка: Борбата беше голяма. Баща ми казваше, че докато не си взема хляба в ръцете, за никаква друга професия да не мисля, защото ако ще ставам артистка, трябва да съм №1. Отвръщах му: „Ама, татко, аз ще бъда №1.“ А той се изсмя: „Какъв №1?! Дори не си красавица. Виж какви жени са модерни, а ти какво – едно момиченце.“ Борбата беше голяма, но имаше една баба, която казваше: „Вижте, има едно птиче, дето лети и казва „амин, амин, амин“. И ако ти кажеш някоя дума, когато то казва „амин“, това се сбъдва.“ Та когато станах артистка, се шегувах: „Лелеее, когато съм казвала №1, това птиче е минавало и „амин“ е повтаряло.“ Но да ме разберете погрешно – не се имам за №1. Никога не може само един да е №1. Имаме много №1 артисти у нас. Аз съм в една област, други – в друга.
Театърът – нейната любов
В крайна сметка Стояна сбъдва и бащината си, и собствената си мечта. Завършва класическа филология в Софийския университет, после посещава Държавна театрална школа към Народния театър „Иван Вазов“, след което заминава за Чехословакия и през 1949 г. се дипломира в театралния отдел на Академията за изкуства в Прага. Там я отвежда бракът ѝ с чешкия режисьор Роберт Роснер. В Прага започва и артистичната ѝ кариера – в театрите DISK и Alhambra, но птичето, изглежда, е казало „амин“ и при други нейни думи.
Любовта ѝ с Роснер е краткотрайна, развеждат се, в живота ѝ влиза журналистът Леонид Грубешлиев. Отново в родината, втори брак, първо дете – единствената ѝ дъщеря Мария, пет–шест сезона в трупата на Народния театър и превъплъщения в „Брониран влак 14-69“, „В навечерието“, „Дванайсета нощ“, „Три сестри“, „Големанов“, „Таланти и поклонници“, „Салемските вещици“, „Волпоне“ и работа с именити режисьори като Боян Дановски, Кръстьо Мирски, Николай Масалитинов, Филип Филипов, Стефан Сърчаджиев и Моис Бениеш. И тогава идва 1956 – повратната година в живота и кариерата на Мутафова.
Тя имаше късмета да е сред основателите на Сатиричния театър – мястото, където през годините на социализма най-лесно, през смеха, могат да се правят намеци за живота на обикновените хора и властимащите. Първата ѝ роля в новата трупа – в „Баня“ от Маяковски, реж. Стефан Сърчаджиев – е и първата стъпка към любовта на живота ѝ.
Играех г-жа Мезалянсова – спомня си Мутафова. – С този спектакъл открихме новия театър, но тогава още играехме на сцената на „Сълза и смях“. Там се залюбихме с Нейчо. Аз нямах и хабер в началото. Държах в едната си ръка цигаре и преди да излезем, той винаги ми запалваше цигарата. Излизахме, аз в едната ръка с цигара, а с другата се държа за него заради танца. Мислех си, че той така, като колега, а то било… От една цигара и един танц тръгна всичко между нас.
Нейчо Попов е мъжът, на когото актрисата не измени докрай, въпреки ранната му смърт през 1974 г.
Трудно, но оцелява, защото не са малко и „ударите под кръста“, които получава в най-трудните си години. До нея обаче винаги има и приятелски рамене, на които да се опре. Повечето от колегите ѝ, с които най-много си партнира, отдавна не са на този свят, но за нея са незабравими. Наричаше Георги Калоянчев „велик актьор – толкова интуитивен, че хваща ролята от първия момент“. Георги Парцалев за нея бе „цяла академия – самобитен артист, много надарен, доста образован, въпреки че играе повече простак на сцената“. Трудно понесе раздялата с приятели като режисьора Методи Андонов и актьора Коста Цонев, но като че ли най-тежко прие смъртта на Невена Коканова, най-близката ѝ приятелка. Всички те пишат голяма част от историята на българския театър с постановки като „Дървеница“, „Чичовци“, „Импровизация“, „Михал Мишкоед“, „Смъртта на Тарелкин“, „Ревизор“, „Големанов“, „Суматоха“, „Щръклица“, „Старчето и стрелата“, „Енергични хора“, „Игра на котки“, „Трупът фантом“, „Вчерашни целувки“…
След 1989-а Стояна играеше и на сцените на Театър „Възраждане“, и в Бургаския театър. Макар на преклонна възраст, непрекъснато пътуваше из страната със спектакъла „Госпожа Стихийно бедствие“. А напоследък се срещаше със зрителите и по повод биографичната книга „Добър вечер, столетие мое“, написана от дъщеря ѝ Мария Грубешлиева.
Екранът я обичаше, тя него – не
Голяма популярност ѝ носят скечовете в някогашните празнични концерти на БНТ и ролите в нашумели тв постановки и сериали – от „Вражалец“, „Женско царство“ и „Коледна песен“ през 70-те и 80-те до „Столичани в повече“, в който се снима цели осем години. Незабравима е нейната баба Цоцолана в „Патиланско царство“, играе и в „Нечиста сила“, „Бягство в Ропотамо“, „Кит“, „Топло“ и т.н. Изиграла е безброй неголеми роли на баби, врачки, циганки, фризьорки, сватовници… Не съм много по киното, не съм се снимала много, признава Стояна. Но има интересен спомен от снимките на „Езоп“ на режисьора Рангел Вълчанов в Чехословакия:
Ролята ми трябваше да е много голяма, но я изрязаха защото филмът съвпадна със събитията в Прага през 1968 г. и чехите бяха настръхнали срещу нас, българите. В съседната стая в хотел „Амбасадор“ беше Жана Моро, разхождаше се с един дакел, всички ходеха подир нея като след кралица, а на мен дори ключа не ми подаваха от рецепцията. Вземете си го, казваха. Трябваше да вляза до таблото, да си взема ключа, за да си вляза в стаята. Същото се случи и когато отидох да се запозная с актьора, с когото трябваше да снимам. Той само каза „да“ и ми обърна гръб! Разбрах, че сцената няма да я бъде. Така и стана, окастриха я. Не за друго, а заради политическите събития през 1968-а. Чехите са страшни шовинисти, уважават си държавата, имат страшно самочувствие като нация, не са като нас. Продажници сме ние – лекичко се даваме на тоя, на оня.
Житейската ѝ философия
„Животът какво е – вечно търсене“, казваше актрисата. Може би затова трудно спираше, непрекъснато търсеше нови представления, нови срещи, нови пътувания. Имаше всички възможни големи отличия у нас – Стара планина, Златен век, Св. св. Кирил и Методий, Аскеер и др., но най-голямата ѝ награда бе любовта на публиката. А житейската ѝ философия бе желязна:
Никога не съм доволна от себе си. В която и област да работи, човек трябва да гледа на себе си в развитие. Не само в изкуството. Една обувка да направиш, ако не я харесваш – хвърли я и започни отново. Аз не обичам да вървя по отъпкани пътеки, никак. По магистрали, по равни пътища. Обичам си своите пътеки, с храсталаци, с дупки, къпини да ме дерат… по този начин излиза по добре. Тръгна ли по равния път – не, не се получава. Не мога така.
Така извървя Стояна, почти 98 години.