0
4161

Яворов и Македония

pic_21

Македония е доминираща тема не само в творчеството, но и в живота на Пейо К. Яворов , който отдава 13 години на каузата за нейното освобождение. Пространното историческо изследване на доц. д.и.н. Милкана Бошнакова (ИК „Изток-Запад”) разкрива малко известни факти за поета. Ето откъс от него.

За връзката на големия български поет символист и революционер Пейо К. Яворов и Македония се е писало неведнъж, но тя не е била обект на подобен систематичен научен анализ. Отделни важни въпроси от нея са изяснявани през годините в трудно обозримата литература за поета, но повечето от заглавията са част от биографични проучвания и анализи основно на неговото творчество и в повечето случаи са дело на литератори. Историческите изследвания се броят на пръсти и са съсредоточени върху ограничени епизоди от живота му. В изследването „Яворов и Македония” на Милкана Бошнакова обект на анализ са дейността на поета в освободителните организации на македонските и тракийските българи, както и неговите литературни творби, посветени на Македония. Проучването, което обхваща периода 1895–1914 г. , е осъществено на базата преди всичко на оригинални архивни източници – документи, вестниците, издавани от Яворов, както и близо 50 периодични издания, свързани с темата. Революционерът Яворов е често срещан персонаж и в спомените на ръководните дейци на нелегалната Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) и легалната Македоно-Одринска организация (МОО).

picture_1380Трудът е сериозен опит да бъдат изяснени някои сравнително неизвестни аспекти от делото на Яворов: публицистиката по македонския въпрос; идейното израстване на поета в движението; ръководната му роля във ВМОРО през двете Балкански войни (1912–1913) и др.

Пейо К. Яворов е активна фигура в освободителното движение на българите в Македония в периода 1901–1913 г., може би най-силния период в развитието на движението (въпреки непрестанните вътрешни сътресения и многобройните предизвикателства). Пътят на поета през тези години също не е лек – той участва в дейността на двете големи освободителни организации (ВМОРО и МОО) и израства от редови член до ръководител, но преживява и катаклизмите, съпътстващи тяхното развитие. При разцеплението първоначално на легалната, а по-късно и на нелегалната организация Яворов неминуемо взима страна и с перо в ръка води люти битки с идейните си противници. Личните му разбирания относно разрешаването на македонския въпрос също еволюират – от защитник на тезата за „автономна Македония като втора българска държава” той израства до убеден борец за пряко присъединяване на Македония към България.

Изданието включва богат архив със снимки и непознати досега документи, свидетелстващи за участието на твореца в борбата за освобождаване на Македония.

pic_1
Пълномощно на П. Яворов за делегат от Македоно-одринското дружество в Рила на Х конгрес на ВМОК, юли 1902 г.

Уводни думи

 

Уважаеми читателю,

Преди да разтвориш страниците на тази книга, бих желала да споделя с теб причините, предизвикали нейното създаване.

Преди много години, подобно на милиони българи, и аз бях покорена от завладяващата сила на Яворовата поезия още при първия си досег с нея. И днес стиховете на Яворов са мой неизменен спътник – в тях живеят много от собствените ми мисли и чувства, изказани от него по неповторим начин – правдиво, красиво, затрогващо…

Професионалният ми път на архивист и историк отдавна е свързан с Български исторически архив при Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, където се съхранява огромната част от архивите на възрожденските ни дейци и на тези от освободителните борби в Македония и Одринска Тракия след 1878 г. Оригиналните документи пазят истината за българската национална трагедия след Освобождението от турско и за върховните усилия на предците ни тя да бъде избегната.

Изследвайки задълбочено архивните източници по националния въпрос, пред мен постепенно до образа на големия поет Яворов започна да израства друг, недотам познат образ на неговия двойник – големият деец за освобождението на Македония, революционерът Яворов. Той надхвърля многократно изградената до днес обществена представа, че поетът сякаш между другото, за разнообразие, става четник в македонския край през 1903 г. Всъщност с освободителната идея израства едновременно човекът, публицистът и прозаикът Яворов. Този „непознат“ на мнозина Яворов съзнателно се посвещава на борбата на македонските българи и е мотивиран в действията си от любовта, само че в нейното патриотично проявление. Любовта е действената сила, която го свързва с Македония.

Книгата е плод на желанието ми да запозная повече почитатели на любимия поет с другата, по-малко известната страна на богатата му личност. Нейна основа са документалните свидетелства, защото „когато фактите са достоверни, интерпрета­циите са поправими“.

* * *

Обект на анализ в изследването е дейността на Пейо К. Яворов в освободителните организации на македонските и тракийските българи – Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) и Македоно-Одринската организация (МОО) с ръководен орган Върховния Македоно-Одрински комитет (ВМОК), както и неговите поетични, прозаистични и публицистични творби, посветени на Македония. Специално внимание в труда е отделено на публицистиката на Яворов.

Хронологичните граници на труда обхващат времето от 1895 до 1914 г. През 1895 г. младият поет публикува първото си стихотворение, вдъхновено от македонската действителност, чрез което заявява интереса си към съдбата на сънародниците ни оттатък Рила и Родопа, а през 1914 г. той слага край на живота си с последни думи, отправени към Македония. В териториалния обхват на темата попадат териториите на Царство България и на географските области Македония и Одринска Тракия, съществуващи в границите на Османската империя до 1912 г.

Проучването е осъществено преди всичко на основата на оригинални архивни източници – оригинали на документи, на многобройните вестници, издавани от Яворов, както и на свързаните с темата близо 50 периодични издания. Архивът на поета е огромен, но разпръснат в няколко архивохранилища в страната – Български исторически архив при Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ (НБКМ-БИА), Централния държавен архив (ЦДА), Научния архив на Българската академия на науките (НА-БАН), къщата-музей „Пейо К. Яворов“ в гр. Чирпан и къщата-музей „Пейо К. Яворов“ към Националния литературен музей в София. Много документи, свързани с дейността му в освободителното движение, се намират в личните архивни фондове на неговите съратници и приятели Пейо Гарвалов, Тодор Александров, Тома Карайовов и др., както и в архивите на двете главни освободителни организации ВМОРО и ВМОК. Ценни материали за Яворовата дейност в Македония се съхраняват и във фондовете на литературните му приятели Михаил Арнаудов, Александър Паскалев, Иван Шишманов, Пенчо Славейков, Владимир Василев и Боян Пенев. Разбира се, най-широко в труда са използвани всички публикувани до момента документи по темата както на самия Яворов, така и на многобройните дейци на движението, действали в близост до поета и оставили спомени за него.

В осъществяването на това изследване получих безкористната помощ на много колеги, приятели, историци, архивисти, литературни дейци и членове на семейството ми. Помня и ценя и най-малкия добронамерен жест или насърчение, те ме подкрепяха в трудни минути.

Благодаря сърдечно на всички, показали отношение към труда.

февруари, 2014 г.

София                              Доц. д.и.н. Милкана Бошнакова

pic_4
Пейо К. Яворов със сътрудниците на в-к „Дело“ Михаил Герджиков и Георги П. Стаматов. София, 1902 г.

Началото

 

или как Македония става лична съдба на Пейо К. Яворов

Посвещаването на младия Яворов на Македония и на нейната кауза за освобождение не е спонтанен акт, то няма характер на внезапно решение. Шест години, от 1895 до 1901 г., или от момента, когато 17-годишният Пейо Крачолов тръгва към София, за да се включи в Мелнишката акция на ВМОК, до запознанството му с Гоце Делчев и превръщането му в професионален революционер – това е времето, когато освободителната идея малко по малко завладява поета, измествайки всички останали.

Факторите с определящо влияние върху житейския избор на Яворов са обществената обстановка в България в края на XIX и началото на XX в., приятелското обкръжение на поета, личната му вътрешна потребност да се посвети на обществено значима цел и, разбира се, – семейната среда.

От обществените нагласи и настроения в следосвобожденска България зависи в голяма степен начинът, по който се развива освободителното движение като цяло. Те влияят на дейността не само на легалната Македоно-одринската организация (МОО), действаща на територията на Княжеството (от 1908 г. – Царството), но и на нелегалната Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), чиято територия на действие са останалите в Османската империя Македония и Одринско. Важно е да се изясни обществената обстановка, защото с нея пряко е свързано разбирането как Пейо К. Яворов, пък и не само той, а хиляди свободни българи приемат доброволно да служат на идеята за освобождението на сънародниците ни оттатък Рила и Родопите.

Тази идея се ражда и израства сред българите от двете страни на новите граници, заедно с гнева и възмущението от разпокъсването на земята ни, извършено на Берлинския конгрес през 1878 г. Националното обединение става основна грижа и на младата българска държава, но тя оставя изпълнението му напред във времето, когато се надява да настъпят благоприятни международни условия за обезсилване на Берлинския договор.[1] Като проявление на обществената нетърпимост на наложените несправедливи клаузи обаче още през 1878 г. възниква организацията на комитетите „Единство“ в Княжеството и в Източна Румелия, които работят за освобождението и обединението на българските земи, избухва и Кресненско-Разложкото въстание в Македония. И двете очертаващи се партии на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. поставят на челно място в програмите си разрешаването на общенародний въпрос. Стремежът към националното обединение се превръща в съдба на българския народ за дълги десетилетия напред.

След успешния акт на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. обединителният акцент естествено отива към Македония, още повече, че в първоначалните планове на съединистките дейци тя фигурира на първо място. До войните 1912–1918 г. неразрешеният македонски въпрос като част от националния ни въпрос става доминиращ в обществения живот на България – на него са подчинени вътрешната и външната ни политика, военната доктрина, икономиката и културата.

Българската историческа наука отдавна е на единно мнение за периода от Освобождението до Балканската война (1912–1913) в родната ни история като силен, възходящ период на развитие в почти всички сфери. Локомотив на процеса е бурно развиващото се стопанство, където българската държава се налага като основен фактор с протекционистичната си политика. Въпреки многобройните трудности, успешно се извършват индустриализация и модернизация на икономиката.[2] Укрепват и търговските отношения с европейските страни. Неслучайно страната ни предизвиква възхищението на американския президент Теодор Рузвелт[3]:

Никоя нация не е изминавала толкова дълъг път толкова бързо, колкото България през последната третина на XIX в. Дори възходът на Япония не е така поразителен и неочакван, както възходът на България.[4]

Със стопанството пряко е свързано военното дело – всички правителства от Освобождението до 1912 г., независимо от политическата си ориентация, отделят специално внимание на българската армия, на командването, на добрата й въоръженост и боеспособност. От 1892 г. в Княжеството е въведена дивизионна организация – страната е разделена на 9 дивизионни области, всяка от които с една пехотна дивизия. Подготовката на офицерския корпус се извършва във Военното училище в София, а най-добрите офицери след време се изпращат във военни академии в Русия и Западна Европа. Непрекъснато се полагат грижи за внедряване на новите технически изобретения във въоръжението – тежката картечница, магазинната пушка, бездимният барут, самолетът, автомобилът и т.н.[5] Важно е да се подчертае, че въпреки непрекъснатите дрязги и открити борби в българския политически живот, съществува обществено съгласие около идеята да се работи за освобождението на останалите извън пределите на страната българи.

Разбира се, въздействие за налагането на нерешения национален въпрос като приоритет за страната ни през периода оказват и огромният брой бежанци от Македония и Тракия, които намират спасение, подслон и препитание в свободна България. Бежанският поток към свободната част на Отечеството е непрекъснат, но след всяко въстание, афера или атентат в Македония, той се превръща в приливна вълнá. Само в първите няколко месеца след Илинденско-Преображенското въстание до края на 1903 г. в Българското княжество пристигат над 30 000 нови бежанци от Македония и Одринско. Техните желания и стремежи влияят на българското общество и на българското държавно управление, и това съвсем не е за пренебрегване. Бежанците създават свои структури и организации още в първите години след Освобождението, които търпят собствено идейно развитие. За темата е важно обстоятелството, че те се превръщат в обединително звено на освободителните стремежи на българите, подобно на пръснатите из цяла България македоно-одрински дружества на легалната организация (МОО).

Преобладаващата част от участниците в различните организирани форми на националното движение са младите и образовани българи. Тази особеност е илюстрирана добре в спомените на Константин Мутафов[6] – съвременник и съмишленик на Яворов:

Кой на младини стихове не е писал, и кой на младини, през ония епически времена, от нашата тогавашна интелигенция не бе забъркан, по един или друг начин, в македонските работи?… Учители напущаха училищата, студенти – университета, ученици – гимназиите, богаташки синове – охолния живот под стряхата на бащите си, писатели захвърляха писалките, нарамваха пушките и всеки бързаше да отиде под знамето на този или онзи войвода.[7]

Освободителната идея като никоя друга обединява и представители на различни части от българското общество от края на XIX и началото на XX в., от елита до обикновените селяни и граждани. Показателен пример в това отношение е необикновеният ентусиазъм, с който нашите предци посрещат обявяването на Балканската война през октомври 1912 г. Началник-щаба на Македоно-одринското опълчение Петър Дървингов споделя:

Трябва да се отбележи, че мобилизацията на втория ден беше в пълния си ход – гражданите на България напущаха домашни и занятия и тичаха гордо към своите полкове.[8]

Българите толкова дълго и с нетърпение чакат освобождението на братята си оттатък Рила и Родопите, че тръгват на тази война с радост – с цветя, песни и музика, както се тръгва на сватба.

Вестта за обявяването на войната е сигнал и за огромната армия от български емигранти, пръснати из целия свят, да напуснат местоработата си и да се запишат доброволци в Българската войска или в сформираното Македоно-одринско опълчение. Поривът им е безкористен и завладяващ, мнозина от тях губят при внезапното си тръгване всичко спечелено до момента в чужбина, други продават имуществото си, за да платят пътя до България. Тази невероятна атмосфера на действащ чист патриотизъм и масова висока самопожертвователност е уникална в българската история. Тя е изживяна в най-пълна степен от поколението българи, към което принадлежи и поетът Пейо К. Яворов, т.е. родените в края на 70-те години на XIX в., на които е съдено да участват масово в освободителните борби и във войните за обединение. Но всеки българин от това поколение получава първите си уроци по патриотизъм най-вече в семейството си.

* * *

Атмосферата в семейството на Гана и Тотю Крачолови от Чирпан благоприятства за изграждане на свободолюбив дух у децата им. След години, вече като утвърден поет и общественик Пейо Яворов споделя:

У мен имаше силно патриотическо чувство. У нас имаше книги като Захари-Стояновите „Записки“, Гарибалди и други от този род и аз още от детинство се ровех в тях и ги четях. После, у дома често се приказваше за Съединението, за русофилските опити за контрапреврат, баща ми, бидейки партизанин… Та това сигурно ме е надъхало с патриотично чувство и това ще си остане до ден днешен.[9]

Много преди създаването на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (1893) и Македоно-одринската организация в свободна България (1895), в началото на 1885 г. в Чирпан е сформиран Македонски комитет – част от мрежата на Българо-македонския таен въстанически комитет в Пловдив.[10] Захари Стоянов, основател на комитета, при посещенията си в Чирпан отсяда в къщата на Тотю Крачолов, горещ привърженик на делото.[11] На 29 юни 1885 г. дейци на този комитет организират разбиването на военния склад в града и кражбата на 46 пушки и няколко сандъка с патрони.[12] Оръжието е предназначено за оборудването на нова чета, подготвяна да премине в Македония. Няколко месеца по-късно, на 6 септември (18 септември нов стил) 1885 г., Съединението е обявено особено тържествено в Чирпан. С патриотични речи и възрожденски песни чирпанската чета потегля съм с. Калфа (Съединение), изпратена от цялото население на града.[13] Тогава става срещата на малкия 7-годишен Пейо Крачолов и войводата Панайот Хитов – преодоляло характерната си стеснителност, момчето самò отива при войводата, запознава се с него и после го завежда при баща си.[14] По-късно от тази случка родителите му правят извода, че П. Хитов е причина Яворов да се посвети на Македония. Обяснението е елементарно, но факт е, че както поетът, така и близките му нееднократно разказват историята и й придават символично значение.

Интересно е, че освен Пейо Яворов, от голямото семейство Крачолови има още един представител, който посвещава живота си на Македония, това е първият братовчед на Яворов – Костадин Крачолов, който като 18-годишен през 1903 г., увлечен от примера на поета, бяга от дома си и става участник в Илинденско-Преображенското въстание. По-късно е четник в Ресенско в четата на дякон Евстатий. Оттам на 20 февруари 1906 г. се обажда с писмо до Яворов със закачка, изречена типично по чирпански:

Бате, като по-ербап излязох аз от тебе?! Ти ходи в Серско, а пък аз дори до Корча, как е?![15]

Костадин Крачолов загива на 1 май 1906 г. в сражение между неговата чета и турска войска в местността Вълкодере, Ресенско.

Най-малкият брат на Яворов, Атанас Крачолов, също прави опит да тръгне по неговите стъпки – в навечерието на Балканската война, на 23 септември 1912 г. 18-годишният младеж тръгва пеш от Чирпан към София, за да се включи в чета на Македоно-одринското опълчение, но е върнат своевременно от столицата.[16] Разбира се, тези млади хора не следват сляпо стъпките на известния си роднина, колкото и податлив на влияния да е човек на 18 години, подобни важни жизнени решения всеки взима сам.

В интерес на истината трябва да отбележа, че семейството на Яворов дава първите уроци по патриотизъм на бъдещия поет, но когато той приема присърце каузата и особено след като става четник в Македония, домашните му не са във възторг и това е нормално. Бащата Тотю Крачолов упреква сина си, „че си е загубил златния занаят – телеграфството“ и занапред ще ходи гладен, майката Гана Крачолова получава апоплектичен удар след плъзналия слух, че по време на Голешовското сражение от пролетта на 1903 г. Яворов е убит. Единствено малката сестра на поета Екатерина подкрепя брат си в трайната му отдаденост на Македония. И затова той й е признателен:

Благодаря ти! Поне от тебе чух, само от тебе, насърчителна дума…[17]

Брат и сестра имат силна духовна връзка цял живот и се разбират без много думи:

Със свито сърце заследих дейността му, защото аз познавах брата си – знаех, че беззаветно отдава душата си на Македония…[18]

* * *

Пейо Крачолов започва по-осъзнато да симпатизира на делото за освобождение на Македония и Одринско като ученик и първоначален „виновник“ за това е приятелят му Костадин (Коста) Нунков.

Коста Нунков е роден в Чирпан през 1877 г., учи в Пловдив от 1891 до 1892 г., но не успява да завърши образованието си поради липса на средства. Работи като печатарски работник в Пловдив и София. Запознава се с Михаил Герджиков и покрай него се увлича по анархизма. Участник е в четническата акция, организирана от ВМОК през 1895 г. След завръщането си от Македония е няколко месеца в Швейцария, където в средите на руските революционни емигранти изучава минноподривно дело. В 1900 г. като четник при Христо Чернопеев влиза с чета в Горноджумайско. През януари 1902 г. е в революционния пункт на ВМОРО в Проглед, после става войвода в Дедеагачко и Гюмюрджинско. От юли 1904 г. е околийски войвода в Кумановско, където се бори срещу сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Коста Нунков загива на 8 февруари 1905 г., едва 28-годишен, край село Кутлибег, в петчасова битка с турски аскер заедно със седемчленната си чета. Той е автор на две брошури, по-известната е отпечатана през 1902 г. – „Взривните вещества и тяхната употреба“, която дълги година след това се използва за обучение от членовете на ВМОРО.

По време на ученичеството си в Пловдив, през 1891 г. Пейо Крачолов сменя няколко квартири, докато накрая наемат обща с чирпанлията Коста Нунков. От близкото обкръжение на бъдещия поет Коста е първият, посветил се изцяло на освободителната кауза в Македония и Одринско. Тази единствена за двамата ученическа година 1891/1892 г. в града на тепетата ражда топло приятелство между двете момчета. Личността на Коста Нунков оказва силно и положително въздействие върху Яворов, несъмнено и по отношение на включването му в македонското освободително дело. В началото на ученичеството си в прочутата пловдивска гимназия „Княз Александър І“ и двамата са силно впечатлени от държането, разговорите и настроенията на много техни съученици, дошли от Солунската гимназия. Както е известно, в Пловдив продължават образованието си някои от изключените ученици от българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Солун след размириците там от 1888–1889 г.[19]

В началото на 90-те години на XIX в. българското общество проявява изключителен интерес и гражданска активност към останалите под робство сънародници. Македония става главна тема на целия периодичен печат в Княжеството. С особено остри публикации към политиката на Османската империя са изпълнени вестниците на македонската емиграция в България „Право“ и „Македонски глас“. През първата половина на 1894 г. в София е създаден и първият Македонски комитет под председателството на Трайко Китанчев, а към края на същата година в империята избухва Арменската криза, която действа като катализатор на освободителното движение в Македония.

Годината 1895 е важна като етап от приобщаването на младия поет към освободителното движение. През лятото на същата година Македонският комитет организира въоръжено нападение с няколко чети – четири големи и толкова по-малки, съставени предимно от български военнослужещи, на територията на Османската империя. Опожарено е градчето Доспат и за кратко е превзет град Мелник (при неговото превземане става известен Борис Сарафов – бъдещият председател на ВМОК), но четите са отблъснати от турските войски и не успяват да предизвикат всеобщо въстание в Македония.

Акцията на ВМОК е осъществена със знанието на българските политици, управляващи (правителството е на Константин Стоилов[20]) и опозиция, които са на мнение, че една въоръжена проява на територията на останалата под робство Македония би направила Високата порта по-отстъпчива по отношение на осигуряване на правата на българските поданици на империята. За българската външна политика четническата акция е успех – тя показва на Османската империя, че македонското революционно движение е под контрола на София и може да бъде използвано при продължаващ отказ на турската държава да признае легитимността на българския владетел, за отпускане на берати[21] за български митрополити в Македония и за въвеждане на административни реформи.

За ВМОК обаче четническата акция не може да се отбележи със същия положителен знак, защото предизвиква разногласия в организацията. Освен това чрез акцията твърде бързо и твърде ярко се осветяват истинските намерения на МОО и средствата, с които иска да ги постигне – след 1895 г. вече никой в България и по света не вярва, че легалната организация в Българското княжество борави само с легални средства.

Яворов е стипендиант-телеграфист в Чирпан, когато научава от Коста Нунков за началото на Мелнишкото „въстание“. На 14 юни 1895 г. получава специалната притурка на в-к „Право“ с възторжени призиви да се помогне на въстаналите българи.[22] Младият поет е изключително впечатлен и от факта, че приятелят му Нунков е участник във въстанието. След няколко седмици в писмо до своя бивш „началник“ в телеграфопощенската станция в Чирпан – Неделчо Гарванов[23], Пейо Крачолов изказва безкрайното си възхищение от постъпката на приятеля си Нунков и моли Гарванов да му изпрати негова снимка в четническа униформа и да разкаже за срещите си с него, защото има желание да напише нещо по този повод:

Образът му е скъп за мен, защото този човек изведнъж порас­на в моите очи. Да отидеш и да умреш за другите в цветежа на годините си, без да очакваш некакви ползи за себе си, това говори за една нравственост, която се стреми към височините на идеала.[24]

Под въздействието на силните патриотични чувства и въодушевен от примера на К. Нунков, Пейо Крачолов написва наивното, но изпълнено с младежки идеализъм стихотворение „Напред“. Така се стичат обстоятелствата, че то става първото публикувано стихотворение на Яворов.[25]

Четническата акция от 1895 г. не въодушевява младежа само за творчество – той предприема конкретни стъпки, за да се включи в борбата. След завръщането си в София К. Нунков редовно изпраща на приятеля си Пейо в Чирпан в-к „Революция“, в чиято редакция започва да работи. В материалите на вестника се пропагандират целите и задачите на Вътрешната организация, а княжеската особа на Фердинанд е подложена на унищожителна критика. Като резултат – в края на август 1895 г. Пейо Крачолов си взима един месец служебен отпуск от Чирпанската телеграфопощенска станция и заминава за София – официално, за да се яви на конкурсен изпит за „стипендия по изящни изкуства“, неофициално – за да се включи в чета за Македония. Явява се на изпит пред проф. Иван Шишманов за стипендията, не го спечелва, не успява да замине и за Македония. След години Яворов споделя пред проф. М. Арнаудов:

Дойдох с намерение да отида въстаник, но въстанието беше прегоряло.[26]

При завръщането си в Чирпан нереализиралият се въстаник донася в дома си бронзовата кокарда на приятеля си Нунков с надпис „Свобода или смърт“ и два малки картона, които изпълва с откъс от стихотворението на Ботев и свой текст:

Коста Иванов Нунков, роден на 21 май 1877 г. в Чирпан, доброволец в Първата българска дружина „Перин планина“[27], организувана в ст. София и която замина в края на юни 1895 г., за да се сражава с турците за скъпата свобода на Македония.[28]

Огромното възхищение пред личността на четника и приятеля Нунков е очевидно. Става ясно, освен това, че каузата за освобождението на Македония и Одринско, на която той служи, завладява все повече младия Пейо Крачолов.

Седемнадесетгодишният поет не успява да стане четник през 1895 г. и противно на очакванията този неуспех повлиява положително на по-нататъшното му отношение към освободителното дело. Пейо Крачолов не се отказва от желанието си, но вече по-внимателно започва да следи развоя и процесите в самото движение, както и всички публикации, свързани с македонския въпрос. Най-вероятно по време на краткия си престой в София през лятото на 1895 г. той се снабдява с брошурата на Кузман Шапкарев „Митингите в Княжеството за Македония[29], издадена под псевдонима „Един македонец“, в която се отправя призив за преустановяване на митингите в България, организирани в защита на македонските българи. Авторът развива виждането си, че тези масови прояви вредят, а не помагат на останалите в империята наши сънародници. В края на произведението си даже отправя призив към управниците в Княжеството:

Молим Българското правителство да вразуми с по-енергичен начин уличните политикани, ако те не са в състояние да разберат мечешката услуга [която правят] към бедния народ на Македония.[30]

По всяка вероятност 18-годишният Пейо Крачолов не е бил много съгласен с Шапкарев, защото е задраскал надписа „Велес“, поставен след последните думи в брошурата, и отгоре е написал „София“, и за да не остане никакво съмнение какво мисли за авторството, е добавил „Правителството“. Брошурата се съхранява в архива на Яворов в Националната библиотека. [31]

Интересно е, че в същия архив се пазят и съхранените от самия поет вестници от младежките му години, преобладаващата част от които са посветени на македонския въпрос. Притурката на в-к „Право“ с материалите за Мелнишката акция на ВМОК очевидно провокира интереса му към самия вестник и от 6 август 1896 г. той става негов абонат в Чирпан, без да подозира, че само след пет-шест години ще редактира в-к „Право“.

През тези години на съзряване Яворов се увлича и от други идеи – правата на работниците, социалдемокрацията, той дори е сред основателите на социалдемократическата група в Чирпан през пролетта на 1896 г. и по-късно е неин секретар.[32] По собственото му признание пред проф. М. Арнаудов след време, защото, [18]95, 96, 97, 98 и [18]99 г. аз почти всецяло се бях предал на социалистическа агитация… Но едно нещо не заглъхна в гърдите ми, не заглъхнаха моите патриотически чувства.[33]

Голяма част от мислещите млади българи от това време се вълнуват от социалните проблеми. За Пейо К. Яворов обаче те си остават младежки увлечения. Може да се каже, че у младия Яворов националната и социалната идея първоначално се развиват паралелно. По-късно обаче той избира да служи само на едната – на националната идея, тя се оказва по-силната, с много по-дълбоки корени в душата му и го съпътства от младостта до края на дните му.

Освен Коста Нунков, друг близък приятел, с който Пейо Крачолов споделя вълненията си по националния въпрос, е Пейо Гарвалов – също от Чирпан и бъдещ известен деец на ВМОРО.[34] Приятелството между двамата съименници е искрено и затрогващо, то започва в родния им град, поддържа се с писмовна връзка, когато са разделени, продължава след години и в София. Пейо Гарвалов е близкият човек, на чиято помощ и разбиране разчита поетът за всичко в столицата, той е връзката между Яворов и семейството му в Чирпан по време на четничеството му в Македония. Колко много Яворов обича и цени приятеля си проличава от споделено в негово писмо от пролетта на 1906 г.:

Пейо [Гарвалов] е по-съвършеното „аз“ на човека у мене, Лермонтов – на поета…[35]

Важното е, че оценката е дадена приживе на Гарвалов, а не след смъртта му, когато обичайно хората са склонни да преувеличават достойнствата на починалия. Несъмнено, Яворов умее да цени приятелите си и тази негова характерна черта се проявява и по-късно при дружбата му с Гоце Делчев и Тодор Александров.

Гарвалов е с две години по-голям от Яворов и в края на 90-те години е студент в Загреб, където учи фармация. Запазени са писмата на Яворов до него, които той изпраща в продължение на една година (декември 1896 – декември 1897) до приятеля си в хърватския град.[36] Впечатляващи са обемът и сериозността на темите, по които разменят мисли тези 18–20-годишни младежи: социалдемократическото движение в България и в Хърватско[37] и участието им в това движение, българските политически борби, синдикалните организации и учителското движение, дейността на редица наши писатели и общественици и дори театралните представления, изнесени от учителите в Чирпан (с акцент върху някои драми на Гьоте и Шилер).

Постоянната тема обаче, по която двамата дискутират, е развоят на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско. Всъщност Пейо Крачолов през този период е по-добре запознатият, намирайки се в родината и поддържайки връзка с Коста Нунков. И фактически той осведомява приятеля си Пейо Гарвалов в странство. Някои от сведенията, които му праща, са силно преувеличени, но други показват добро познаване на проблема. На 10 февруари 1897 г. в дълго писмо от Чирпан той пише:

В Македонията скоро ще има пата-кюта. Вероятно знаеш как стоят сега работите в Турция; Македонският върховен комитет не ще изтърве сгодния момент да се стори нещо. От вярно място зная, че 125-тях хиляди пушки и 50-тях милиона патрони (тая работа я знаеш, нали?) правителството ги продава (дава) чрез Хр. Иванови на македонския комитет. В хотел „Искър“, София, всеки ден заседавал комитетът. Решено било да встъпи в съгласие с гръцкия мак[едонски] комитет за общо действание. Кочо Лютата с помощници: Кочо Муструка, капитан Матров и поручик Бозуков (офиц[ери] са от запаса) бели вече натоварени да организират силна юск`я! Де да видим как ке го клаваме, като се задими.[38]

Обстоятелството, че през 1897 г. младият Пейо Крачолов е добре запознат с подробности относно освободителното движение, повдига важен въпрос, свързан с по-нататъшното му участие в македонската борба – кога Яворов става член на Вътрешната организация?

До момента този въпрос не е изследван задълбочено – обикновено е заобикалян от биографите или му е даван неопределен отговор от историците – …в последните години на XIX в. в Чирпан.[39] Основната причина за тази неопределеност е, че в огромния Яворов архив липсва официален документ, свидетелстващ за встъпването на поета във ВМОРО като редови член. Не е налице и друго странично сведение – спомен или податка от страна на съратник, указващо кога е станало събитието. Вярно е, че в началото на 1897 г. в родния си град младият поет получава от К. Нунков устава на Софийското македонско дружество, но, за съжаление, този факт не указва членство нито във ВМОРО, нито в МОО.

Становището ми по въпроса е, че до края на XIX в. Яворов не членува във Вътрешната организация. Той проявява непрестанно засилващ се интерес към освободителното дело, подхранван от патриотичната атмосфера в страната и от дейността на най-близките му приятели. Но това са характерните прояви на запален симпатизант. „Секретните“ сведения за заседанията на ВМОК, подготовката на чети, войводи и въоръжение, които праща на Пейо Гарвалов, не са придобити в качеството му на член на ВМОРО, те се знаят от значителната част интересуващи се от македонския въпрос; подобни сведения дори свободно се обсъждат и в българския печат.

От 1897 до 1900 г., т.е. до края на века, Яворов непрестанно сменя местопребиваването си поради характера на своята професия – от телеграфопощенската станция в Чирпан е преместен в Сливен, после последователно в Стралджа и Анхиало. Непрекъснатите местения му пречат да стане част от обществената структура на определено селище. По-дълго, около година и половина, се задържа единствено в Сливен, но запазените документи свидетелстват, че там полага повече усилия, за да се свърже с местната социалдемократическа група.[40]

До края на XIX в. поетът не встъпва и в редовете на легалната организация на освободителното движение – МОО (ВМОК). В цитираното писмо прави впечатление употребената глаголна форма, когато говори за дейността на Комитета – „заседавал“, „решено било“ и т.н. – обичайно използвана от страничен наблюдател на дадено събитие. При това по въпроса за членството на Яворов във Върховния комитет няма спор, тъй като съществуват солидни документи и за тях става дума по-нататък в изследването. (На съответното място прилагам и доводите си за времето, когато според мен Яворов става член на Вътрешната организация.)

Несъмнено „под работите в Турция“ в писмото Яворов има предвид разгарящата се Гръцко-турска война през 1897 г. Тя е предизвикана от въстанието на гърците от остров Крит, чиято цел е да се отцепят от Османската империя и в това си действие са подпомогнати от свободната гръцка държава. Войната завършва с военно поражение на Гърция, която е принудена да изплати репарации на османците и да приеме европейски контрол върху своите финанси. Все пак през 1898 г. султанът е принуден да даде автономия на остров Крит под протектората на големите европейски държави.

Българското общество следи с напрегнато внимание развоя на гръко-турския конфликт, но и без това е достатъчно развълнувано от събития, които пряко го засягат – отново повдигнатият през 1896 г. въпрос за схизмата срещу Българската екзархия поставя под съмнение оставането на екзарха ни в Цариград – с това е заплашено съществуването на символа на българското духовно единство. Във всички български по-големи градове през цялото лято на 1896 г. се провеждат масови митинги в защита на Екзархията, което значи в защита и на нейната просветна и религиозна политика в Македония и Одринско. Митинг в защита на българите в Македония организират и студентите от Висшето училище в София на 15 април 1897 г., на който оратори са д-р Кръстьо Кръстев – създател и редактор на сп. „Мисъл“, и социалистът Георги Кирков.

Всички тези събития не само са анализирани от Пейо Крачолов със загриженост – младият поет запазва в архива си броевете на в-к „Глас македонски“, в които е отразен големият митинг, но в писмовния диалог с приятелите си се стреми да открие значението им за по-нататъшния развой на освободителното дело. Така освен първоначалният младежки плам и желание за участие в реална битка с „вековния поробител“, което е естествено за възрастта му, при него вече е налице един по-зрял и обмислен подход към каузата.

* * *

По време на петте години служба като телеграфопощенец (1895–1900) из градчетата на Южна България, претрупан с работа, обграден от бездушна чиновническа атмосфера, Яворов упорито се стреми да се обогатява със знания – чете непрекъснато, когато може, стреми се да запази човещината в себе си и да не изгуби високите идеали, които го притеглят. Престоят и работата му във всяка станция са свързани с различни предизвикателства и тяхното преодоляване го обогатява по различен начин.

В продължение на четири месеца от октомври 1895 до февруари 1896 г. младият телеграфист е командирован в новооткрития пощенски клон на гара Чирпан (днес с. Скобелево, Хасковско).[41] Макар и отдалечена от родния град на поета на петнадесетина километра, гарата е наименувана със същото име от администрацията на железницата на барон Хирш. В края на века мястото е съсредоточие на богат търговски поток от Чирпанско, Казанлъшко и Старозагорско, изнасят се най-вече вино и животни. От 90-те години на XIX в. на гарата намират дом и препитание много арменци, прогонени от родните си места след погромите от 1894 г. от страна на турската власт.[42] Макар и за кратко, но именно в Скобелево за първи път поетът се запознава с трагедията на арменския народ. Твърдението на Александър Ралов обаче, че на гара Чирпан 17-годишният Яворов се запознава с Борис Сарафов, Иван Гарванов, Коста Аврамов и други дейци на освободителното движение в Македония и влиза в „огъня на революционния кипеж“, не отговаря на истината.[43] От есента на 1895 г. до средата на следващата година Борис Сарафов е в Санкт Петербург, Иван Гарванов – в Солун, а Коста Аврамов и Стефан Аврамов по това време са деца.

В началото на февруари 1896 г. Пейо Крачолов е върнат отново на работа в телеграфопощенската станция в град Чирпан, но само след година е преместен в Сливен. Там натовареността му е изключително голяма, дежурствата са по 24 часа непрекъснато. Поетът споделя с приятеля си Пейо Гарвалов:

Убива ме службата! И не само по горните причини. Усещам аз – как от ден на ден характерът, душата ми дребнавее… И не е чудно да се задави човек, когато всекидневно кисне в едно отвратително блато – блатото на заобикалящата го безхарактерност, подлост и най-мерзка, най-низкоподобна амбициозност. [44]

Неговият начин за спасение от гнетящата го атмосфера е творчеството. През тези години Яворов създава редица стихове, някои със социална насоченост, които изпраща в различни издания, включително и в сп. „Мисъл“. Тогава се раждат и двете големи поеми, вдъхновени от борбата на българите в Македония – „На Родоските заточеници“ и „В тъмницата“ (с подзаглавие „Македонски въстаник умирающе в турски ръце“).

Поетът усилено търси съмишленици както по отношение на социалната идея, така и за националната. В Сливен успява да се свърже с македонски дейци и на 22 май 1897 г. пише на Пейо Гарвалов в Загреб:

Като новина прясна и тайна ще ти съобщя това, че деятелно се организират чети за в Македония. Тук, в Сливен, има сега двама войводи с пълномощно от Върх[овния мак[едонски] ком[итет] за събирание момчета; имало записани вече около 40 души. Други чети се готвят в Бургас, Кюстендил, Варна, София и пр.[45]

В Сливен Яворов редовно получава в-к „Глас македонски“ и по този начин е в непрекъсната, макар и индиректна връзка с другия си приятел Коста Нунков в София, който активно публикува във вестника различни материали, посветени на освободителното движение – статиите „Какво да се прави“, „На юнаците“, „Да се приготвим“, различни дописки, както и стихотворението „Нашата родина“.[46] Особено директни са революционните послания на Нунков в статията „Да се приготвим“:

…мирът е на завършване. Турските пълчища ще захванат боси, голи и гладни да се завръщат… Арменците, този неустрашим народ, пак въстанаха… И от всичко това ще излезе момент, какъвто е нужен за една революция в Македония. Е, добре, ами ако и този момент ни завари неподготвени? Тогава? – Тогава цял народ загинва![47]

Полемичните задъхани статии на К. Нунков попадат „пряко в целта“ при читатели като младия Яворов. Въздействието им върху поета е в дългосрочен план и това става видно след няколко години, когато самият Яворов започва да се занимава с журналистика и постепенно си изработва стил на писане, който в основата си е близък до този на К. Нунков. За разлика от своя „учител“ обаче, на поета му е отпуснато повече житейско време и той успява да усъвършенства до блясък перото си на публицист.

Само няколко месеца след статията на Нунков с високата оценка на арменския народ, Яворов отново среща арменски бежанци в с. Стралджа, Ямболско[48], където работи малко повече от година – от август 1898 до септември 1899 г. По-дългият престой, в сравнение с този на гара Чирпан преди време, му позволява отблизо да се запознае с много изгнаници. Техният брой в България непрестанно расте, особено след 1895–1896 г., когато в Османската империя арменският народ е подложен на целенасочено изтребване.[49] Приятелството на Яворов с арменците в Стралджа продължава до края на престоя му там и става основа на по-късно създадената световноизвестна елегия „Арменци“. Тя е проява не само на поетическия гений на Яворов, но и на чисто човешката му съпричастност към съдбата на онеправданите и преследвани хора, независимо от тяхната националност.

В Стралджа Пейо Крачолов установява контакт и с посветените дейци в освободителното дело за Македония и Одринско. По твърдения на брат му Атанас там той дори подпомага съмишлениците си и парично, въпреки нищожната си заплата на телеграфист.[50] Това е първото сведение, насочващо към тясна обвързаност на поета със структура на освободителното движение. За жалост, то не е подкрепено с други документи.

В последното градче, където е изпратен като телеграфист – Анхиало (Поморие), Яворов се запознава през есента на 1900 г. с други бежанци – от Македония. С разрастването на ВМОРО зачестяват провалите в организационната структура, а след всяка афера хиляди македонски българи бягат в свободна България. По думите на сестрата на поета Екатерина Найденова, която същата година гостува на брат си в морското градче

…при арменската трагедия се прибави и тази на Македония. Постоянно говори за тях. Разбрах, че в душата му зрее и се бистри нещо в това направление.[51]

Поетът е завладян от темата за бежанците от поробените области, макар тя да не е нова за него – обсъжда се непрестанно в повечето вестници, които той получава. В Анхиало обаче сетивата му са изострени до крайност, а творческата му активност е изключителна – може би заради щастливото съчетание на два важни фактора: близостта на морето и полученото голямо признание на таланта му от ерудитите на кръга „Мисъл“ в София. В Анхиало Яворов замисля и изключителното произведение „Нощ“, където робска Македония е централният образ – този на Родината.

* * *

Д-р Кръстьо Кръстев[52] и Пенчо Славейков[53] полагат усилия да привлекат таланливия поет в столицата и в началото на октомври 1900 г. Яворов вече е телеграфист в София. Той е очарован от идеята да бъда преместен близо до голям град, за да се ползвам от всичко добро, което може да ми даде такъво едно място и да имам повече време за поволна работа[54] т.е. водещ за него етворческият мотив и това е съвсем естествено. Освен това литературна София му оказва радушен прием.

Като своеобразно приветствие, още в първите дни след пристигането на Яворов в столицата, в октомврийската книжка на сп. „Мисъл“ от 1900 г., на челно място е публикуван цикъл негови стихотворения, озаглавен „Лирически звуци“.[55] Тогава става и личното запознанство на Яворов с д-р К. Кръстев и с останалите творци около сп. „Мисъл“. Младият даровит поет е приет със симпатия:

Млад момък, слабичък, малко поприведен, с мургаво лице, с високо чело под буйна смолеста коса, с големи черни и святкащи очи, които често свежда надоле. На устата му трепти свенлива усмивка. Говори тихо и като че се смущава. Ала взрете се в погледа му, ще прочетете в него сила и упорство. Кръстев, който го доведе в нашата среда, се отнасяше към него с благосклонно внимание, а Пенчо, като му стисна сърдечно ръката, насърчително го потупа по рамото.[56]

pic_3
Писмо на Тодор Александров до Пейо Яворов с молба да обсъдят с д-р Хр. Татарчев проблемите пред ВМОРО след изборите в Турция, 17 януари 1912 г.

Малко са младите български поети, които могат да се похвалят с подобно положително отношение от страна на личности като д-р Кръстев и Пенчо Славейков. И от съвременници, и от представители на следващите поколения на тях се гледа като на вече утвърдени ерудити, значително по-възрастни от П. Яворов. Всъщност и двамата са родени през 1866 г., следователно са по-големи от чирпанския поет само с 12 години и през 1900 г. са едва 34-годишни! И двамата завършват престижни университети в Европа, но се завръщат в родината си, за да участват в съграждането на културата на следосвобожденска България. И двамата, особено д-р Кр. Кръстев, са с активно отношение към проблемите на освободителното движение.

Доказателство, че младият Яворов не се главозамайва от ласкавото внимание на признатите интелектуалци, а следва собствения си път, е фактът, че скоро след установяването си в София подава молба до Българската екзархия в Цариград да бъде назначен за учител в Македония или Одринско. Отговорът на училищния отдел на Екзархията от 25 октомври 1900 г. е отрицателен поради липса на вакантни места.[57] Очевидно адаптацията на Яворов към живота в големия град не е лека – в края на 1900 г. той изявява желание за втори път да напусне столицата в случай, че възникнат проблеми на работното му място. В писмо до сестра си пише:

Директорът [на Т. П. станцията] си дойде. Ако до няколко дни не ме преместят, ще подам ултиматум и ще се пръждосам из провинцията…[58] И тези мисли го вълнуват през дните, когато в декемврийската, последна книжка на сп. „Мисъл“ за 1900 г., е публикувана „Градушка“. Една от сериозните причини за Яворов да не го очарова животът в столицата е мизерното му материално положение. Няколко месеца по-късно в писмо до баща си поетът се „отчита“:

Ще ми се още да си дойда в Чирпан и затова, че със 115 лева в София не се живее…[59]

Запазените спомени на дееца на ВМОРО Иван Строгов,[60] с когото Яворов дели една квартира, дават добра представа за условията, при които живее поетът, обявен за „новото литературно явление“ по това време, и за неговите интереси:

Яворов беше в нашите среди още с пристигането си в София. Той беше във връзка с македонското движение още преди това… Живеехме в бедна стая, почти празна, с изключение на едно желязно легло. Редувахме се двамата – ту Пейо, ту аз спяхме на него, другият – на земята… Яворов живееше много скромно. Облечен беше също не особено изискано, но винаги чисто. София не му харесваше и много тъгуваше за близките си.[61]

Животът в София обаче дава на Яворов възможност за много повече контакти с хора, които будят неговия интерес, не само литературни дейци, но и представители на хилядите бежанци от Македония и Одринско. Всъщност София от началото на XX в. постепенно се превръща в най-големия македонски град. Тук действат централата на легалната освободителна организация – МОО, Задграничното представителство на нелегалната ВМОРО, както и благотворителните и културно-просветните структури на бежанците.

При установяването си в столицата на България Яворов е завършен поет, но също и човек с вече оформени обществени интереси и цели. През младежките си години той еднакво силно се вълнува и от правата на работниците, и от положението на оставените извън границата на родината сънародници.

Повлиян от семейна среда, обществени настроения, приятелския пример и вслушан в душевните си нагласа, съзнателно избира да служи на националната идея. Желанието му да се посвети на каузата за освобождение на Македония е сериозно и обмислено и заради това желание той загърбва очертаващата се пред него бляскава литературна кариера. Поетът е напълно подготвен – само чака подходящ случай, за да „цамбурне в македонската революция“. Така той сам приема Македония като своя съдба.

 


[1]       Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878–1944). Т. 1. С., 1994, с. 91.

[2]       История на България. Т. 8. С., 1999, с. 21.

[3]       Теодор Рузвелт (1858–1919), американски политик, 26-ти президент на САЩ (1901–1909). Удостоен с Нобелова награда за мир през 1906 г.

[4]       Пундев, Марин. България, Америка, Русия. С., 1996, с. 15.

[5]       История на България. Т. 8. С., 1999, с. 184.

[6]       Константин Мутафов (1879, Русе – 1946, София). Български артист, драматург, поет, белетрист, преводач, театрален и литературен критик, архивист, писател. Баща на актрисата Стоянка Мутафова. Уредник на Архивния отдел (БИА) при Народната библиотека, артистичен секретар и библиотекар на Народния театър. Превел от италиански, френски и руски над 30 драми, романи, повести и разкази.

[7]       Спомен на Константин Мутафов. – В: Сб. Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците. С., 1963, с. 307.

[8]       Дървингов, Петър. История на Македоно-oдринското опълчение. Т. 1. С., 1919, с. 2.

[9]       Арнаудов, Михаил. Яворов. Личност. Творчество. Съдба. С., 1961, с. 84.

[10]      Дойнов, Дойно. Комитетите „Единство“. С., 2006, с. 290.

[11]      Найденова-Стоилова, Ганка. П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. С., 1986, с. 35. По-нататък в изследването – Пак там.

[12]      НБКМ-БИА, ІІА 10604, ІІ А 10689.

[13]      Пак там, 1986, с. 36.

[14]      Спомени на Мина Крачолова. – В: Сб. Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю.Тодоров в спомените на съвременниците си. С., 1963, с. 247.

[15]      НБКМ-БИА, Ф. 229, оп. 2, а.е. 77, л. 1.

[16]      Летопис…, 1986, с. 554.

[17]      Пак там, с. 166.

[18]      Спомени на Екатерина Найденова. – В: Сб. Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. С., 1963, с. 254.

[19]      Кандиларов, Георги. Българските гимназии и основни училища в Солун. С.,1930, с. 50–52.

[20]      Константин Стоилов (1853, Пловдив – 1901, София). Български политик и дипломат, полиглот. Депутат на Учредителното НС в Търново и водач на консерваторите. След Освобождението заема най-високи административни и държавни длъжности, назначаван за министър и двукратно за министър-председател (1894, 1894–1899). Основател на Народната партия, в чиято програма е възстановяването на българо-руските отношения и защитата на интересите на българското население, останало извън границите на Княжеството.

[21]      Берат (тур.) Акт на султана на Османската империя, издаван като указ или грамота, за назначаване на служба.

[22]      НБКМ-БИА, Ф. 229 ( П. К. Яворов), оп. 2, а.е. 183, л. 128.

[23]      Неделчо Гарванов (1867, Чирпан – 1917, Лъджене (дн. Велинград)). Търговец и административен служител. През 1894 г. завежда телеграфопощенската станция в Чирпан, където се обучава стипендиантът Пейо Т. Крачолов. Деец на ВМОРО – началник на пограничния пункт на организацията в Лъджене от 1904 до 1907 г.

[24]      П. К. Яворов. Събрани съчинения. Т. V. С., 1979, с. 9–10. Писмото е писано на 10 август 1895 г. в Чирпан.

[25]      В-к „Глас Македонски“,г. ІІ, бр. 36, 17 август 1895, с. 4.

[26]      Арнаудов, Михаил. Яворов. Личност…, 1961, с. 83.

[27]      Така е в оригинала. Има предвид Пирин планина.

[28]        Летопис…,1986, с. 58.

[29]      [Шапкарев К.] Един македонец.Митингите в Княжеството за Македония. Книгопечатница „Просвещение“. С., 1895, с. 16.

[30]      Пак там, с. 16.

[31]      НБКМ-БИА, Ф. 229, оп. 2, а.е. 183, л. 173–189.

[32]      Летопис…, 1986, с. 63.

[33]      Арнаудов, Михаил. Яворов. Личност. Творчество. Съдба. С., 1961, с. 102.

[34]      Пейо Радев Гарвалов (1876, Чирпан – 6 април 1907, с. Баница, Серско). Деец на ВМОРО и здравен деятел. Завършва фармация в Загреб, основател на Софийския фармацевтичен клуб и на дружество „Галениус“. Близък приятел на Пейо Яворов и Гоце Делчев. През 1906 г. е четник при Михаил Даев в Драмско, а през 1907 г. е избран за член на Серския окръжен комитет на ВМОРО и за Драмски войвода. Загива в престрелка с турска войска край с. Баница, Серско.

[35]      Летопис…, 1986, с. 269. Писмото на Яворов е до приятеля му от Анхиало М. Янков.

[36]      НБКМ-БИА, Ф. 135 (Пейо Гарвалов). Целият фонд представлява писма на П. Яворов до Пейо Гарвалов.

[37]        Хърватско по това време е част от Австро-Унгарската империя.

[38]      НБКМ-БИА, Ф. 135, ІІ В 1037, л. 2.

[39]      Билярски, Цочо. Пейо Яворов и Тодор Александров. Приятели в живота, съратници в борбата. С., 2004, с. 11.

[40]      Летопис…,1986, с. 80, 81.

[41]      Летопис…, 1986, с. 58–63.

[42]      Спомени на Александър Ралов. – В: Сб. Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. С., 1963, с. 27–272.

[43]      Пак там, с. 272–273.

[44]      НБКМ-БИА, Ф. 135, ІІ В 1035, л. 2.

[45]      НБКМ-БИА, Ф. 135, ІІ В 1033, л. 1.

46]      В-к „Глас Македонски“, 1897, г. ІV, бр. 32, 33, 34, 35.

[47]      Пак там, бр. 37.

[48]      Стралджа е обявен за град през 1969 г.

[49]      Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония. Т. 1. С., 1983, с. 51.

[50]      Летопис…,1986, с. 94.

[51]      Спомени на Екатерина Найденова. – В: Сб. Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. С., 1963, с. 253.

[52]      Д-р Кръстьо Кръстев (1866, Пирот – 1919, София). Първият български професионален литературен и театрален критик, философ, преводач, общественик. Завършва класическа гимназия в София (1885) и философия с докторат в Лайпциг (1888). Професор по философия и немски език в СУ, директор на Педагогическото училище в Скопие (1907–1908), основател и редактор на сп. „Мисъл“ (1892–1907), около което се сформира и културният кръг „Мисъл“.

[53]      Пенчо П. Славейков (1866, Трявна – 1912, Италия). Поет, преводач, публицист, мислител, общественик. Син на възрожденския поет и журналист Петко Р. Славейков. През зимата на 1884 г. заболява тежко, вследствие на което остава трудно подвижен до края на живота си. Завършва философия и литература в Лайпциг (1892–1898); поддиректор (1901–1908) и директор (1909–1911) на Народната библиотека в София. Директор на Народния театър (1908–1909).

[54]      Яворов, П. К. Събрани съчинения. Редактор: М. Марковска Т. V. С., 1979, с. 44. Писмо на Яворов до д-р К. Кръстев от 28 април 1900 г.

[55]      Сп. „Мисъл“, г. Х, кн. 8. С., 1900, с. 513–516.

[56]      Спомени на Т. Влайков. – В: Сб. Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров…, с. 291.

[57]      Летопис…, 1986, с. 127.

[58]      Пак там, с. 130.

[59]      Писмото на Яворов до баща му се съхранява в къщата-музей „П. К. Яворов“ в Чирпан. Цитатът тук е по Летопис…, 1986, с. 130.

[60]      Иван Димитров Строгов (1878, Кюстендил – 1955, София). Учител, издател, политически и обществен деец. Завършва философия в Женева, заема редица административни и дипломатически постове, подпомага революционното движение в Македония.

[61]      Летопис…, 1986, с. 126.