Разговор с изпълнителния директор на фондация „Огнян Радев“ Радослав Илиев и с режисьора Крис Шарков. Поводът е участието на Младежката театрална трупа за античен театър със спектакъла „Федон“ по Платон в Международния театрален фестивал Amenanos Nostos в Катания, Италия
Бихте ли разказали повече за личността на Огнян Радев, чието име носи фондацията? Какъв стимул се явява той за вас в работата ви с античната култура?
Радослав Илиев: Огнян Радев е представител на първото поколение преподаватели в Класическата гимназия в София и може би е една от най-емблематичните фигури за училището. Можем да го причислим към личности като Богдан Богданов, Георги Михайлов, Ана Николова и др. – големите имена в класическата филология и изследователи на античната литература, театър и култура. Огнян Радев е техен ученик, като неговият принос е в изучаването на класическата култура в средните училища, изразено през преподавателската му дейност в НГДЕК „Константин-Кирил Философ“. Неговата връзка с това, което наричаме „антична театрална традиция“, се изразява в активната му педагогическа и културна дейност. Като преподавател по старогръцки, преводач и изследовател на античната култура (наред с това, че през 80-те години на миналия век създава първата театрална трупа за античен театър) можем да твърдим, че той е от пионерите в изграждането на устойчива традиция и интерес към античното минало. Работата на Огнян Радев с античния театър продължи почти до смъртта му през 2015 г. Според мен обаче той имаше една много по-важна функция от тези, които изброих, тя се крие в значението на старогръцкия глагол θαυμάζω, който означава учудвам се, дивя се. Този глагол е фундаментално важен, защото е в началото на всеки творчески акт. Без учудване няма култура, казваше и Огнян Радев. Неговата личност пораждаше такова учудване във всички. Може да попитате многото му ученици от Класическата гимназия, студентите от НАТФИЗ и НБУ и ще видите, че няма да има нито една неемоционална реакция. Огнян Радев беше вдъхновител за професионалните влечения, интелектуалните размисли или просто културния интерес на куп хора. Казано чисто обективно и исторически, той е една от важните фигури в съвременната културно-образователна история на страната ни.
Относно целите на фондацията – може да се каже, че те са основно две. Едната е свързана със самото название „античен театър“, а другата има по-общ смисъл, насочен към античната култура и културно наследство, гледани като основа на европейската културна традиция. Това, което правим от няколко години във фондацията, се отнася до желанието ни да опазим паметта. Тя е свързана и с преките ни занимания – с началата на човешкото мислене, философия и литература, също и театрална литература. Това именно е паметта на европейската културна традиция. Но за да говорим за „голямата“ памет, е важно да има и „близка“ памет и в този смисъл ние избрахме за патрон на фондацията именно личността на Огнян Радев. През опазването на паметта за него много хора, които не са го познавали, разбират какво голямо интелектуално влияние е имал.
Разкажете за българското участие във фестивала Amenanos – откога трупата участва в него? Има ли изградена фестивална мрежа, посветена на античния театър в Европа?
Радослав Илиев: През последните три години Трупата за античен театър получи активна международна изява. Относно фестивала в Катания, тази година беше второто ни участие там, първото се случи преди две години с представлението „Етиопика“ по Хелиодор (с режисьор Анастасия Събева). Миналата година бяхме част от друг значим фестивал за античен театър в град Лариса, Гърция[1], чиято цел също е насочена към свързване на традициите на античния театър с младежки трупи от Средиземноморието. Тези фестивали представляват мрежа, която е създадена от Италианската асоциация за античен театър и е под патронажа на регион Сицилия – централно място както в географски, така и в културен план. Под патронажа на Италианския сенат успешно се изгражда мрежа от партньорски фестивали, като по този начин се цели обмен на идеи, сценични произведения и съвместни инициативи. Освен фестивалите в Катания и Лариса, за които стана дума, такива фестивали има още в Испания и Кипър, предстои и френско издание. Всъщност и българският фестивал Ex Machina, който провеждаме от миналата година в Пловдив, се причисли към тази международна мрежа.
Как протече второто издание на Ex Machina? Не по-маловажно е и какъв прием намират събитията от фестивала сред местното население и професионалната общност?
Радослав Илиев: Благодарение на медийното ни партньорство с Нова нюз, БНР и други медийно-културни платформи миналогодишното издание на фестивала достигна до 800 хиляди души през различни публикации, репортажи и пр. Това е внушително число и говори за добро ниво на влияние в медийното пространство. За тази година все още чакаме статистиката. В международен план през март тази година се състоя представяне на фестивала в сградата на Италианския сенат, като част от разширяването на европейската мрежа от антични фестивали. Имаше и отразяване в италианските медии – телевизия, радио, онлайн издания. Това до голяма степен е свързано и с италианското участие в миналогодишното издание на нашия фестивал, когато видяхме професионалния спектакъл на режисьора Алесандро Джанбиртоне „Орфей и Евридика“. Тази година на фестивала имаше само младежко, непрофесионално участие от италианския град Остуни със спектакъла „Възхвала на глупостта“ по текстове на Еразъм Ротердамски и други антични трагедии.
Когато започвахме със самата организация, беше доста сложно да обясним и изложим идеята си, а именно, че ще правим античен театър в Античния театър. Това звучеше като объркване или каламбур, от една страна, а от друга, задаваше много грешни асоциации за това, към което се стремим. В началото имаше известно съмнение какъв точно ще е този фестивал. Към момента мога да кажа, че той започва да става част от културната тъкан на Пловдив. Отношението на професионалната общност също е показателно за значимостта на фестивала. Веднага след първото издание сключихме споразумение за партньорство с НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и тази година осъществихме първия семинар за студенти от различни курсове и специалности на тема античен театър. Той протече в рамките на пет дена, в които заедно с доц. Николай Гочев и проф. Станишев запознахме присъстващите с темата, погледната през много широк спектър – културологично-философски, литературно-езиковедски, а също и пространствено-архитектурен. През различните перспективи – литературна, семиотична, философска, архитектурна и културологична, успяхме да предизвикаме устойчив интерес в студентите към темата античен театър и култура. Имаме намерение този семинар да продължи и занапред, като трябва да се уточни конкретната му форма. Затова и второто издание на фестивала мина под надслов Ex Machina: Academia.
Как се създава спектакъл по нетеатрален текст, и то от автор като Платон? Какви бяха основните трудности и в какво е разликата между работата върху класическа театрална драматургия и върху текстове, адаптирани за театър?
Крис Шарков: До възникването на самата идея за спектакъл по „Федон“ на Платон въобще не съм си представял, че подобен автор може да бъде поставен на сцена. Да поставиш една философска мисъл е интересно и сложно, защото това не е класическа драматургия и няма конфликт в класическия смисъл на това понятие. В случая много важна роля има адаптацията на текста[2], защото през новата форма присъстват всички четири аргумента за безсмъртието на душата, като е намерен изключително преводим език. Платон не е писал за театър, но като софист, както твърдят някои негови изследователи, той много добре борави с обръщането на логиките, което само по себе си е драматургия. Това вече е обект за сцена. Аз харесвам такъв тип текстове, които носят в едно изречение и тезата, и антитезата си. От друга страна, самият оригинален текст е много трудно да се направи в чист вид, просто не би бил разбран, поне не толкова задълбочено, колкото ако се прочете самостоятелно. В този случай драматизацията много помогна, защото в 35 минути сценично време успешно въплъщава съдържанието на „Федон“, без да ощетява смисъла на Платон. Разбира се, езикът е много различен, но смисълът е същият. В този сценичен вариант образите са изградени през асоциации, през отделни думи и изречения и все пак смисълът и посланието са същите. По този начин изложен, текстът носи известено отстраняване в себе си и в начина, по който са представени аргументите, но по-важното – те биват разбрани и от човек, който не е чел „Федон“. Към текст, който е изключително съдържателен, ние подходихме строго формално и изградихме контраст между субстанция и сценична интерпретация. За безсмъртието на душата – тема, която сама по себе си е отвъд формата, реших да говоря през точно обратното – през строго геометрични конструкции. Като цяло това е подходът, който използвах – запазване на четирите аргумента като съдържание и смисъл, но преведени по такъв начин, по който да бъдат разбрани и перформативно възможни. Това е най-простият отговор и ми се струва, че това е и начинът за справяне с казуса как се поставя Платон на сцена – като си признаеш, че не можеш да го представиш в цялостния му начин, а направиш нещо ново по него.
Как и в какво намерихте ключа към модерната интерпретация и вписването на тези вечни теми и въпроси във фрагментираното съвременно общество, чиито основни характеристики са базирани на бързането, нетърпението и кратката мисъл? Кое беше най-трудно?
Крис Шарков: Струва ми се, че за съвременното дигитализирано общество този спектакъл може да бъде много комуникативен, защото е изграден така, че човек много бързо разбира четирите аргумента, без да бъде ощетен времево. Представлението има тази чисто утилитарна функция, че за 35 минути може да достави съдържанието на текст, чието четене би отнело много повече време и концентрация. Все пак това в никакъв случай не е било цел на спектакъла. Подходът тук успя да съвпадне със спецификите на времето.
За първи път ли работите с непрофесионални изпълнители? Как протече репетиционният процес по „Федон“ и мислите ли, че такъв тип текст намира по-успешната си реализация именно през непрофесионални артисти?
Крис Шарков: Досега съм работил със студенти от НАТФИЗ, които се обучават за актьори, но това е по-различно. Може би има нещо вярно в твърдението, че такъв тип текст се случва по-успешно с непрофесионалисти. През тях съдържанието излиза по-пряко и по-автентично към публиката, което, струва ми се, е ефект в полза на съдържанието. Когато актьорите нямат заучен набор от средства, много повече се уповават на самото „Какво“, без да имат инструментите за „Как“, в този смисъл това помага. Много важен ми се струва и самият начин на работа в античния театър на фондация „Огнян Радев“, защото там има много параработа около самите репетиции, която се изразява в посещение на различни исторически и археологически места, лекционна част и пр. Тези странични натрупвания са много важни за театралния процес и на мен често ми липсват в регулярния процес с професионалисти.
Работата по Платон събуди ли вашия интерес към античните произведения? Имате ли намерение да поставите някой класически текст на професионална сцена?
Крис Шарков: Според мен се наблюдава цялостен недостиг на работа с антични текстове в български театър. А работата с тях е ценна, защото те ни припомнят, че театърът не е само занаят и средства, припомнят ни откъде тръгва театралното изкуство изобщо и какъв е смисълът. Това са важни неща, а ние много често ги забравяме. За мен като режисьор работата със самото съдържание, с търсенето на ядрото на театралността е много значима. Спомням си, като бях студент по режисура, гледах „Перси“ на Димитър Гочев, представлението на Дойчес театър в Берлин, което гостуваше тук. Беше гениално представление, преработка на Хайнрих Мюлер. За мен е знаково за това как по модерен начин е възможно да се постави античната драма. Странно е, че в България отсъства активен интерес към античната драматургия, защото ние можем да се причислим към онези южни култури, пряко повлияни от древната театрална форма и култура. Разбира се, че бих поставил някой античен текст и на професионална сцена.
Как мислите, задължително условие ли е античният текст да бъде поставен в амфитеатър, а не в затворена сценична кутия? Как възприемате работата в отворено пространство, не е ли много по-сложна от гледна точка на разсейващите елементи на екстериора?
Крис Шарков: Не мисля, че е задължително поставянето на тези текстове в открито амфитеатрално пространство. Възможно е работата на открито да е по-сложна, но пък въздействието е по-пряко и по-истинско. Нека вземем за пример нашето представление, което до момента имаше две изигравания – едно в Пловдив и едно в Катания. При работата на открито до последно не знаеш дали спектакълът ще се състои, дали няма да завали например. Това е хубава тръпка, в нея има много театралност, която не е вторична. Относно това дали е по-сложно, да, донякъде, но има и своите предимства. В екстериорна среда човек се концентрира по друг начин. Там живееш по-различно и приемаш информацията по-слято с цялата среда, не се чувстваш толкова задължен да внимаваш в тази точка, а се оставяш, както се казва на модерен език, на някакво immersive изживяване, в което си под открито небе и сливането не е просто зрител-актьор, а зрител-актьор-свят.
Има ли памет театърът според вас?
Радослав Илиев: В основата на театъра е мимезисът и оттук възниква един голям въпрос – имитацията памет ли е? Самата позиция на актьора предпоставя идеята, че той е носител на паметта. Тук може да се влезе в много културологични и исторически спорове за видовете театър и концепциите, които се налагат през тях, като стигнем до самия постмодернизъм, където дори се разгражда концепцията за пространство, камо ли за памет. Но това, което ми се струва фундаментално важно, е, че имитацията и идеята за обръщане към другите е базирана на някаква памет и ако я извадим от театъра, то той остава без същност.
Крис Шарков: Темата за връзката между паметта и театъра е много интересна. Дори ако се позовем на конкретния пример с „Федон“, там също виждаме, че самото действие започва с припомняне. А и в основата си мимезисът като подражание предполага идеята за памет.
Спектакълът „Федон“ е подкрепен от програма „Култура“ на Столичната община и програма „Мобилност“ на НФК.
[1] Участието на фестивала е със спектакъла „Облаците“ по Аристофан, режисьор Ели Кирил Колева.
[2] Автори на адаптацията са Радослав Илиев и Станислава Кирилова.
