Юлия Петкова разговаря с писателя Янис Палавос по повод българското издание на сборника с разкази „Детето“ (изд. „Колибри“, 2026)
Янис Палавòс е роден през 1980 г. във Велвендо̀, Северна Гърция. Завършва журналистика в Солунския университет „Аристотел“ и управление на културата в Атинския университет „Пандион“. Автор е на три сборника с разкази и преводач на Уилям Фокнър, Рей Бредбъри, Матю Арнолд, Уила Катър, Едгар Лий Мастърс и др. За „Шега“ (2012) е удостоен с Държавната награда за разказ на Гърция; книгата е обявена и за най-добър сборник с разкази на годината от списание „Anagnostis“. Сборникът с разкази „Детето“, публикуван в оригинал през 2019 г., затвърждава мястото му сред най-разпознаваемите съвременни гръцки разказвачи. По думите на Йоргос Пападимитриу, Палавос може да сгъсти и побере целия свят в песъчинка.
Вашата белетристика не се поддава на жанрови класификации, сякаш заличава границата между реалното и свръхестественото, притчата и абсурда, сюрреалистичното и модернистичното… Вие как бихте определили стила си?
Стилът обикновено произтича от нещата, които човек обича и съзнателно или подсъзнателно се опитва да имитира; той е въпрос на любов, възхищение и чувство за психическа и емоционална близост. Това е отправната точка, както и желанието да се изкажеш, да осмислиш неща, които иначе едва ли биха имали истински смисъл за теб. След това идва периодът на интензивното четене, което води до още по-интензивно четене в опит да откриеш кое те докосва, какво те вълнува в дълбочина. Едва след това може сам да се опиташ да пишеш по класическия метод проба-грешка, докато не настъпи момент, в който написаното ти се струва повече или по-малко правдиво. Моят стил започна да се формира с тийнейджърските ми любови, главно представителите на Бийт поколението и Оскар Уайлд, продължи с магическия реализъм – особено Хуан Рулфо и Хулио Кортасар, мина през американския „мръсен реализъм“ (Тобиъс Улф, Реймънд Карвър, Ан Бийти, Ричард Форд и др.) и стигна до богатата гръцка традиция на разказвачи, които, за съжаление, почти никой извън Гърция не познава. Стилът ми продължава да се развива, докато минавам през живота си като всички останали. С една дума той е амалгама – надявам се тази амалгама да има някакъв смисъл за читателя.
Лапидарната форма, неочакваните образи, елиптичността като художествен похват допринасят за драматизма и емоционалното въздействие на разказите в сборника „Детето“. Това ли е предпочитаният от вас почерк и като читател? Има ли майстори на разказа, от които сте се учили?
Всъщност аз вярвам, че пишем не за това, което е на страницата, а по-скоро за онова, което изпускаме. Същото е и в живота: ако се замислите, думите се използват най-вече за скриване или изкривяване на реалността, те по-скоро скриват истинските ни мисли и чувства, вместо да ги разкриват. Да намекнеш на читателя какво изпитва героят, елиптичността, опитът да покажеш голямата картина чрез малък жест, така че читателят да може да довърши историята чрез въображението си и в резултат на установеното емоционално и интелектуално сътрудничество помежду ви – това са ключови аспекти на изкуството на краткия разказ. Традицията на краткия разказ като жанр е богата на писатели, които са писали по този начин, и от чието творчество съм заимствал похвати: Чехов, Хемингуей, Катрин Мансфийлд, Реймънд Карвър, Бруно Шулц, Хуан Рулфо са само някои от тях.
В една от тези пасторални истории, в които има и топлина, и сурова нежност, и усещане за съдбовност, се споменава родното ви място, Галанòвриси, което значи синя чешма, нали? Разкажете ни за атмосферата на това място. По-специални свойства ли има изворната вода там?
Всъщност „Γαλανόβρυση“, транслитерирано като „Galanovrisi“, което наистина означава „Синя чешма“, е название на извор, разположен точно извън родния ми град; там в продължение на векове местните овчари са водили стадата си да пият вода и да си почиват. Родното ми място се казва Велвендо и е малък град с 2500 души в Северна Гърция, недалеч от границата със Северна Македония. Това е град – всъщност голямо село – където почти всички са фермери, които отглеждат праскови, точно както е правило моето семейство. Градът е построен в подножието на планината Пиерия, на брега на езерото Полифитос, и е богат на поточета, с девствена природа и тучна зеленина. Обширната и гъста гора, която покрива планината, започва на няколкостотин метра от града и се обитава от най-различни диви видове. Тази среда притежава някакви митични, архетипни характеристики: земя, вода, неопитомени животни и хора, които все още не са засегнати от повечето негативни аспекти на съвременната култура. Това е място, където е оцелял метафизичният поглед върху живота, филтриран през религията и древните обичаи; той продължава да формира мисленето на хората. Всичко това е повлияло дълбоко и на мен, подхранвало е въображението ми още от детската ми възраст.
Янис от едноименния разказ е особено колоритен персонаж, а и носи вашето име, има ли си прототип?
За разлика от фамилията ми Палавòс, която е много рядка и на гръцки означава „луд“ (всички си мислят, че е псевдоним, но е съвсем истинска!), собственото ми име, Янис, е най-разпространеното гръцко име. Обикновено го избягвам и една от причините е, че не искам читателите да идентифицират даден герой с писателя, тоест с мен. Конкретно тази история обаче изискваше героят да е Янис. Защото в същността си тя е история за това какво означава да си писател, да си разказвач. Според мен писателят е човек, който взима една истина и започва да си играе с нея, леко я променя и я превръща в лъжа, която казва по-дълбока и трудна за разбиране истина; писателят е лъжец, но безобиден, по-скоро е благотворен лъжец, който се стреми да разкрие една по-дълбока, универсална истина. Така че предполагам, че бих могъл да кажа, че прототипът съм аз, но истината е, че тук се съдържа много повече: героят ми Янис са всички писатели, които познавам.
Чудно е хрумването ви за изкусния разказвач, сравнен с огнище, на което можеш да си стоплиш ръцете… Това ли е представата ви за добро писане?
Точно така. Разказвачът е човек, който осигурява спойката на една общност. Както казва чилийският писател Андрес Монтеро: „Ролята на писателя днес е такава, каквато винаги е била, а именно да разказва истории около огъня, така че племето да остане будно“. Напълно споделям това виждане. Писателят измисля истории, които държат хората сплотени, поддържат любопитството им и им предлагат утеха и чувство за по-дълбока свързаност. Само си помислете за разказа „Студент“ на Чехов, най-добрия пример за това, което обсъждаме тук.
Поантата в заключителния разказ, „Детето“, е препратка към Новия завет (Лука 23:43) – думите, които Иисус отправя към разкаялия се разбойник на кръста. Как очаквате читателят да разчете този финал – като знак, че само милостта може да ни спаси? Или като намек, че действителността винаги има непроницаем за нас пласт, който може да се окаже по-важен от видимото?
Много добър въпрос. Аз самият не съм сигурен как трябва да се тълкува този край и предполагам, че всеки читател трябва да реши за себе си. Това, което знам със сигурност, е, че исках книгата да има светъл финал; тъй като това е дванадесетата и последна история, а почти всички предходни са повече или по-малко минорни като тоналност, исках някакво зрънце спасение, вяра, надежда или прошка да останат с читателя. И ми се щеше краят да предполага два начина на четене: ако си вярващ, може да го разчетеш като символ на изкупление, спасение, катарзис; ако не си вярващ, може да уловиш горчива ирония в него. Всяко тълкуване е легитимно. Аз лично бих приел позитивното, изпълнено с надежда тълкуване.
Знаем, че освен че сте завладяващ разказвач, се занимавате с преводаческа дейност, освен това работите и в областта на кинематографията. Всички тези дейности допълват ли се взаимно? Изкушава ли ви писането на киносценарии например?
Освен че разказвам мои собствени истории, аз съм и преводач. Но не превеждам професионално; захващам се с това само веднъж на около две години, когато случайно прочета нещо – на английски или френски, това са двата чужди езика, които владея – в което се влюбвам и не е преведено на гръцки, така че го правя самостоятелно. Това е изключително полезно преживяване, защото преводът изисква задълбочено четене и ви предоставя рядката привилегия да вникнете в текст, създаден от майстор на словото. Преводът помага на един писател да научи много за писането и за собствения си език. Въпреки че тази работа е много трудна, времеемка и обикновено зле платена, аз от все сърце я препоръчвам на всеки, който се интересува от писане, особено на млади писатели: това е най-добрият начин да се научи занаятът. Всъщност преводът е истинско писане: когато превеждате някого на вашия език, тогава този писател, що се отнася до вашия език, сте самият вие. А колкото до киното, работя като програматор на филмовия фестивал в Солун. Аз съм киноман, откакто се помня, така че е излишно да споделям, че много аспекти на кинематографичния език са повлияли на отношението ми към литературата, особено що се отнася до известния принцип „показвай, не разказвай“ – така работи киното. Но не съм изкушен да пиша сценарии и не мисля, че бих бил добър в това. Предпочитам да разказвам истории чрез думи, а не чрез образи.
Все пак кой свой разказ бихте желали да видите адаптиран на големия екран? И кой режисьор бихте си избрали?
Мисля, че бих избрал разказа „Еленче“, първата история в сборника „Детето“. Тя ми е любима. Има един талантлив млад режисьор, на чиято работа се възхищавам, името му е Неритан Зинджирия. Надявам се някой ден да го убедя да я адаптира!
Разказите в „Детето“ са преведени от Надежда Генова. Тя консултира ли се с вас относно смисъла на някои по-специфични изрази, думи от местния диалект и пр.? Историите се четат с удивителна лекота, сякаш са писани на български език.
Радвам се, че преводът се възприема така; това означава, че г-жа Генова се е справила отлично. Искам сърдечно да ѝ благодаря за доверието и за усилията, които положи, за да предаде тези истории на български език. Да, разговаряхме няколко пъти по телефона, докато тя превеждаше. Искрено съм ѝ благодарен.
Не мога да не ви запитам и за непрежалимия Иван Генов, който преведе сборника с разкази – „Шега“. Кой е най-яркият ви спомен от професионалното общуване с него?
Иван беше един от най-милите и културни хора, които съм срещал. Видяхме се през 2019 г., когато дойдох в София, за да представя „Шега“, а преди това бяхме говорили по телефона няколко пъти, докато той работеше по превода. Беше деликатен и щедър човек, имаше задълбочени познания по гръцки език и най-важното, познаваше гръцката култура. Много ни липсва. Слава Богу, че наследството му по отношение сближаването на България и Гърция остава.
