Минаваме през нея всяка година. Дори без да си даваме сметка за това. Независимо от леденото време, сковаващия студ и традиционната следпразнична унилост.
Всяко начало, включително и на Новата година, е реален избор. Нещо важно от миналото остава завинаги зад гърба ни. Дверите на цял времеви отрязък от нашия живот се захлопват. И ни обзема някакъв смут, тоест обяснимата потребност първо да осмислим разните болки от текущото, в следствие на всички тръни и бодили, що ражда земята (Бит. 3:18), пък сетне да решаваме как да продължим напред. Ние сме в класическата ситуация на избор.
Между какво и какво ли? Между нас и света най-вече, но много често между нас и нас самите. Началото като избор е двояко време, то е видим повод за раздвоение. Става дума за съвсем реален личен избор. Много по-реален например, отколкото избора на главен прокурор в края на миналата година и далеч надхвърлящ явно екзистенциалната българска невъзможност да се номинира конституционен съдия, което, разбира се, е друга тема. Ето защо ми се струва, че е най-удачно да действаме като древните римляни, които в такива случаи призовавали да се започва от началото, „от яйцето” (ab ovo). Затова ще се фокусирам върху метафората от заглавието – споменатата „януарска порта”.
Не знам замисляли ли сте се колко много днешна Европа дължи на римляните. Ако не беше римският limes– границата, деляща Империята от чуждия и варварски свят, нямаше да е възможен проект като ЕС в днешните си реални граници (с неизбежния спор докъде да стигне разширяването на Европа). Без идеално прокараните римски пътища биха били немислими днешните европейски транспортни коридори и само можехме да се питаме какви магистрали щяхме да строим и какви фондове щяхме да усвояваме днес. Да не говорим за римското право, залегнало здраво във фундамента на днешната европейска юриспруденция, което е факт поне в ядрото на днешния ЕС, макар и силно да се поразмива в периферии като нашата. И най-накрая бихме ли могли да се представим днешният свят без римските метрични единици и най-вече календарната система, която обаче ние използваме съвсем потребителски – без кой знае какъв размисъл.
Защо потребителски – ще си рекат някои? Календар и толкова. Дванадесет месеца със съответно разпределените дни, в зависимост от това дали годината е високосна. Ала изобщо не е така. Вгледайте се по-внимателно и сами ще се убедите, че всъщност наследената от римляните календарна година се състои от 10 месеца, завършващи логично с десетия – декември (от лат. decem) + 2 други (януари и февруари). На практика римската година започва през месец март. Но не заради пролетта – много рано би било, даже с климатичното затопляне, а заради бога на войната Марс, което предполага, че първото топене на ледовете в природата съответства на времето на войната в историята. Независимо дали ни се иска или не ни се иска да е така. За началото на март римляните свиквали парада на войските на Марсово поле, откъдето легионите тръгвали от града Рим до всяка педя земя на познатия тогава свят (urbi et orbi). Отправната точка на всичко обаче бил храмът на бог Янус (Janus) с неговата прочута порта (janua). Защо ли? Заради началото и края на всяко събитие в историята, свързвано с преминаването през прословутата janua. Тя тържествено се затваряла на 1 януари (което означавало мир) и се отваряла едва когато започнели бойните действия (обикновено в началото на март). Ето ви пълната противоположност на днешната диалектика на затвореното и отвореното, в която война и мир си разменят местата. Древните римляни, за разлика от нас, очевидно се съзирали във войната естественото състояние на нещата, в което мирът е играел роля на временна пауза (сиреч цезура). Това обяснява защо годината започва тъкмо с месец януари, както и защо двуликият бог Янус (съчетаващ войната и мира, входа и изхода към нещата) е бил покровител на всяка порта – без значение на частен дом, храм или на вратите на града.
Януари е двулик в настоящето, където всяко човешко същество, особено в началото (на годината, месеца или деня) бива изправено пред избор – между войната и мира, живота и смъртта, сегашното и бъдещето. Интересното е, че християнската традиция е решила да съхрани римския календар, както впрочем е вписала и храма на бог Янус на носещия неговото име хълм „Яникулум” в рамките на християнска църква. Навярно за да си спомняме, минавайки през „януарската порта”, на какви изпитания и изкушения бива подложен човек в рамките на един, откъдето и да се погледне, двуличен свят.
Все пак да не забравяме, отново се връщам към това, че януари е месец на мир и размисъл, на равносметка за изминалата година (поради което и на портата (janua) могат да се видят изписани следните римски цифри: отдясно CCC (300), а отляво – LXV(65), което ни дава броят на дните в годината.
Ала стига толкова с аритметиката. Целта на всички тези историко-януарски препратки е само една: да проправи въображаема пъртина между коледните празници и началото на новата година, които по традиция и незнайно защо смятаме за „мъртво време”.
А то изобщо не е такова. Изглежда, че славяните (простете, че пак затъвам в етимологии) са разбирали тъкмо по този начин Коледата: като ко-ляда – към леда – време, когато животът стихва, настъпва големият студ, вятърът навява големите преспи и всичко за-мира. В смисъла не на мир, а като пустош. Какво остава тогава ли? Освен пиене и ядене на топло, един спотаен страх от настъпващите събития като неканени гости – от вълци и разбойници, чак до размразяването, възприемано на принципа „ела зло, че без теб по-зло”.
Досущ като в „Януари” на Радичков. Спомняте ли си как селяните от Черказки се бояха от всичко – от дълбоките преспи, засипали пътищата, от гръмовното падане на лавините, че и от убитите вълци с дължина седем стъпки. Дълбок януарски страх. От близкото и далечното. От това, дето приижда отблизо, както и от онова, дето се случва надалеч – верижни катастрофи из Германия, спрялото заради ледовете корабоплаване по Мисисипи, изчезването на пътнически влак в Турция с петстотин пасажери… Ала най-страховито е дето у съседите са измръзнали двеста прасета. И нищо не може да се направи. Нито да се бориш със стихията, нито да си промениш орисията.
Ето я накратко формулата на дълготърпеливото българско чакане, което изобщо не е само януарско. А е и февруарско, майско, юнско, юлско, че, ако щете, и декемврийско. Формула на измъкването от избора (на референдум, за патриарх или за парламент). Формула на минаването заднешком и със затворени очи през януарската порта, което трае цяла година. Нищо че тя, портата, е затворена основно през януари, а отварянето й предполага избор, че и сблъсък, неизбежен в живота. Няма как, войната (в най-широк смисъл) е винаги конкретна, двуполюсна. Само мирът е разноречив, флуиден и многополюсен. Мирът, който безспорно е ценност, ала не и когато се изчерпва с празни декларации на думи: „мир, мир – а мир няма” (Иер. 8:11). Най-лесно е да не се прави нищо и нещата някак „от само себе си” да се наредят. Времето ще се стопли напролет, птичките ще пропеят и всичко ще се раззелени. Все някак ще попълним Конституционния съд, ще решим проблема с АЕЦ „Белене” (кой е улав да ходи на референдуми!), политиците ще се разберат през лятото и все ще сформират правителство.
Както изглежда онова, което най-силно ни пречи да минем през „януарската порта”, е липсата на надежда. На онази истинска надежда, дето имаш ли я, както е казано в Матея (16:18) и „портите адови няма да й надделеят”.
