Има невероятни истории, случили се в тежки времена, които, опитаме ли да ги разкажем, изглеждат още по-невероятни тъкмо защото са истина. Както има хора, чийто жизнен път продължава да смайва, поради сходна причина – заради умението им да съхранят човечността си в едно безчовечно време. Сякаш те, за разлика от повечето други – по някаква щастлива случайност или по изключение – са били имунизирани срещу набезите на тоталното и всеобхватно зло.
Ян Карски (1914–2000) е тъкмо от тези хора. Научих за него съвсем случайно от френския писател Яник Енел, който дойде през март миналата година за първия избор на „Гонкур в България“. След премиерата на романа му „Дръж здраво венеца си“ във Френския институт седнахме някъде, заговорихме за литература и за история, а той ме попита чел ли съм романа му за Карски. „За кого?“ – учудих си аз. „Ян Карски“ – повтори той – сигурно сте гледали филма „Шоа“ на Клод Ланцман? Спомняте ли си един поляк в Ню Йорк, който към края на филма скача от стола, защото физически не може да преживее отново трагедията във Варшавското гето. Столът остава празен, камерата напразно го търси из стаята, сварва го след време някъде в коридора, където той се опитва да дойде на себе, плискайки се с вода. Куриерът на полското задгранично правителство…“.
Гледал бях преди години това разтърсващо деветчасово документално свидетелство за Холокоста и думите на Яник Енел постепенно пробудиха у мен някакъв смътен спомен – за един потресаващ разказ на пресекулки, невъзможен „сега“… Значи това е бил Ян Карски, а каква е съдбата му? Яник Енел ми подари документалния си роман, излязъл през 2009 г., като ми го надписа така: „заради Ян Карски!“. Каза, че близо две години живял със сянката на своя герой, че ужасно съжалява, че по-рано не е узнал за него, за да се срещне лично с този невероятен човек, чиято съдба е като пламъче в мрака. Взех книгата, благодарих му, а сетне, признавам, четох почти до зори историята на този живот, по-бурна от редица приключенски романи. След което отново изгледах свидетелството от „Шоа“, както и още няколко филма за Карски, събрали редките му интервюта, давани през годините.
Онова, което смайва в неговия живот, е същото, на което се натъкваме в съдбите на фигури като Раул Валенберг или Димитър Пешев. Ян Карски е от хората, които променят историята, дори когато смятат, че са претърпели поражение от нея.
От сподавения му, често накъсан разказ в „Шоа“ на Ланцман става ясно, че неговото спускане в преизподнята започва някъде от средата на 1942 г., въпреки че и дотогава животът му наподобява съспенс. Той е куриер за специални поръчения на полската Съпротива, съобщават му да се готви за специална мисия – трябва да отнесе важни документи на задграничното полско правителство в Лондон. И в този момент, по свои канали, влизат в контакт с него двама еврейски лидери от Варшава. Единият е водач на „Бунд“, на еврейските социалисти, другият представлява ортодоксалните юдеи. Те знаят кой е той и че скоро заминава за Лондон. Затова искат специална среща с него. Той приема. Докато разказва пред камерата за тази своя среща, лицето му пак се променя: споделя, че се е озовал пред двама души, които видимо не са били на себе си. С трескав поглед и без да си намират място, те го питат знае ли какво се случва с евреите в Полша? Знае ли „пан Витолд“ (неговото конспиративно име), че Хитлер замисля поголовното унищожение на целия еврейски народ и то в най-кратки срокове? Карски (чиято истинско име е Ян Козелевски) уклончиво отговаря, че се води война: „знае се“, че всекидневно в Полша загиват хиляди хора, вероятно и много евреи. Тук той отново прави пауза на записа и с горчива гримаса признава, че е отговорил точно така: „знае се“… А „откъде“ и „от кого“ се е знаело, щом самият той, макар и фигура в Съпротивата, не е „знаел“ почти нищо, не е разполагал с конкретни данни…
С обезумял поглед лидерът на „Бунд“ казва на другия лидер: „Трябва да му покажем… да види с очите си… Ще го заведем в гетото… Нека направи „устен доклад“ в Лондон, но като очевидец, там държат на това“…
И му обясняват, че от началото на войната във Варшавското гето са били наблъскани 750 000 евреи, дори повече. В кошмарни условия, лишени от по-ценните си притежания, с малко храна и почти без вода, в смрад, мизерия и болести. Ала положението силно се влошило в началото на 1942 г. Оттогава отвеждат по 5000 души на ден и почти всички от тях вече са намерили смъртта си в лагерите на смъртта, в душегубките… Двамата еврейски водачи говорят дълго, просто не могат да се спрат… Карски не вярва на ушите си, прекъсва ги, уточнява фактите, ала не може да прекъсне тази изповед на скръбта, твърде голяма е болката.
Пита ги как смятат, че може да им се помогне. Какво би могло да направи за тях полското правителство в емиграция, оглавявано от генерал Сикорски. С очи, изхвръкнали от орбитите, единият еврейски водач заявява: „Трябва да отнесете послание на Съюзниците. Вие сте нашият пратеник, последната ни надежда. Трябва да спрат Хитлер, да преустановят избиването на евреите. Не само в Полша, а и в цяла Европа. Всеки ден е от значение. Съюзниците сигурно ще спечелят войната, но еврейският народ няма да го има“. В това и в други две интервюта Карски напрегнато препредава тези послания. Сякаш отново и отново чува тези сподавени гласове, вижда съсипаните лица на хора, които дори не го умоляват, а направо го заклеват: „Събудете световната съвест. Ние нямаме страна. Нямаме правителство. Нито глас в Обществото на Народите. Вие сте нашият пратеник. Имате мисия. Разбирате ли? Разбирате ли?“.
И Карски във всяко от интервютата си отново и отново набляга на този въпрос, произнесен с твърд полски акцент: „Разбирате ли? Разбирате ли?“. Спомня си всички техни послания – те настояват, заклеват Съюзниците да предприемат специални въздушни удари, да оповестят по радиото с официална декларация, че Хитлер избива евреите, да се обърнат към немския народ, за да осъзнае той готвеното престъпление. И ако няма ефект – да се нанесат въздушни удари по граждански цели в Германия, за да спре унищожението на еврейския народ.
Карски не приема последното искане. Опитва се да ги разубеди, че демокрациите не действат така, че в Лондон няма да се съгласят на подобно нещо. Двамата му събеседници дори не се опитват да го разубеждават, след което казват, че държат той да види какво се случва с евреите с очите си.
И той се съгласява. След няколко дни го повеждат към онази част от Варшава, която е строго охранявана, достъпът до нея е преграден, издигнати са допълнителни стени. Ала са прокопани тунели към съседни улици, има нелегални входове. Преди да премине към тази част на разказа си, запечатана от камерата, Карски дълго мълчи. Сякаш устата му не смее да изрече онова, което виждат очите му. Той е някак „извън тялото си“, блокиран от паметта. Бавно, с треперещ глас разказва как вижда по улиците тела. Много тела. Голи тела. Гласът на Клод Ланцман го прекъсва: „Трупове?“. След кратка пауза той уточнява: „трупове“. Потопен е в кошмара на спомените, от който не може да излезе. Чуваме го да казва, че е попитал своя водач откъде са се взели всички тези тела. Онзи му обяснява: „щом някой евреин умре, за да има погребение, семейството му трябва да заплати висока такса. А хората нямат пари. Затова труповете лежат по улицата“. Карски в полуунес уточнява, че всяка дрипа струва скъпо, затова живите си поделят парцаливите дрехи на покойниците. И продължава да свидетелства: „Видях жени, седнали на прага, които кърмеха децата си. Когато приближих, видях, че те не само нямат мляко, а че изпити от глад, нямат гърди, че бебетата с ококорени очи ни гледат, но никое няма сили да изплаче…“.
Тук Карски отново моли да спрат записа. Казва, че това е another world… Няколко пъти го повтаря. Клод Ланцман го моли да уточни – в какъв смисъл. И Карски обяснява, че с това свършва човечността. И по-лошото – че вече няма човечество. Дълго търси думата и заключава: „Това е някакъв… ад“.
Внезапно се появяват немски патрули, водени от офицери, принудени са да се скрият в някакъв дом. Безучастно ги посреща еврейска жена, поглежда ги и разпознава, че той не е евреин. След което просто казва: „Вървете си. Тук не ви е мястото“.
Водачът го пита видял ли е достатъчно, иска ли втори път да дойде гетото, да види още с очите си. Нали ще свидетелства? Карски, който е офицер и смел човек, приема. Пак проникват в гетото. Този път вижда край една стена стар евреин, подпрял се с безизразен поглед. Някак странно вцепенен. Нещо в очите му кара Карски да спре. Водачът умоляващо му казва: „Пан Витолд, оставете го. Този човек скоро ще умре.“ Чуват се изстрели. Отново се скриват в дом наблизо. Водачът надзърта и обяснява: „младежка хайка“. Две снажни руси момчета, членове на „Хитлерюгенд“, усмихнато крачат по улицата. Внезапно едното спира и стреля с пистолета си в отсрещен прозорец. Разнася се женски вик.
Карски не издържа, моли водача си до го изведе час по-скоро от гетото. Минават отново по улиците, пълни с трупове, носи се ужасяваща смрад. Той мисли какво да напише в доклада си, как да опише това съжителство между живи и мъртви, усеща, че не му достигат думи. На изхода към тунела водачът му примирено казва: „Видяхте достатъчно“. И като сянка се изнизва отново към гетото. Карски отново млъква на записа, получава нервен тик. После признава, че е забравил да пита този човек за името му и че никога повече не го е видял.
И това не е всичко. Предлагат му с документите на украинец, войник от охраната, да проникне в концентрационен лагер, недалеч от Варшава. Той приема. Не знае къде го водят. Мисли, че това е лагерът в Белзек. Така и пише и в книгата си „Историята на секретната държава“, излязла през ноември 1944 г. в Ню Йорк. Заради тези неточности в разказа дълги години спомените му се подлагат на съмнение. Оказва се, че са го завели в друг лагер – в Избица Любелска. Вижда как есесовците наблъскват в конски вагони жени и деца, как немски офицер запокитва на земята бебе, за което няма място във вагона, все едно, че е парцалена кукла. И как то умира на място. Вижда как потеглят ешелоните на смъртта. Вижда как един от вагоните дими, вътре има пожар. А композицията продължава по пътя си…
Връща се невредим от преизподнята, ала изгубва съня си. Сяда в нелегалната си квартира да пише доклад. Донасят му специален ключ, който трябва да играе ролята на тайник. Вътре ще бъде сложен микрофилма с пълния доклад и събраната документация от Съпротивата. Дават му фалшив френски паспорт, с който да замине за Париж, а оттам – за Лондон. Той говори свободно френски, но със силен полски акцент. Моли познат зъболекар да му постави инжекция, за да симулират силен зъбобол. Така, с превързана глава, стига Франция, а оттам минава Ламанша.
Предава доклада си на полския външен министър Миколайчик. Задграничното полско правителство в Лондон отпечатва специален меморандум на английски за съдбата на евреите в Полша и Европа. Чърчил е запознат с документа. В Долната камара на парламента обявяват минута мълчание в памет на избитите евреи. Карски се вълнува от мисията си, смята, че тя ще има успех. Среща се с важни британски политици, те го изслушват с внимание, но не крият недоверието си от някои детайли, които им се струват силно преувеличени.
В крайна сметка не се взимат конкретни мерки. Съюзниците не бомбардират линиите, водещи към Аушвиц и другите лагери на смъртта. Ала темата за нацистките престъпления срещу евреите тръгва из медиите. Тогава Карски има специална среща с генерал Сикорски в Лондон. Ръководителят на задграничното полско правителство му поставя нова мисия – да замине за САЩ и да убеди американските власти в изтреблението на евреите. Сикорски на прощаване му казва, че с тази своя мисия Карски може би ще отмие традиционните обвинения в антисемитизъм, отправяни срещу Полша.
В началото на 1943 г. той е вече в САЩ. Посрещат го като герой. Збигнев Бжежински в интервю за един от филмите, посветени на Карски, разказва, че го познава от дете, тъй като старият Бжежински е бил полски консул в Канада преди войната. Цялата полска емиграция използва връзките и контактите си, за да помогне на мисията му. Карски се среща с конгресмени, сенатори и журналисти. Всички те настояват той да им разкаже историята си, поздравяват го за куража, но просто не вярват в разказите му за гетото. Карски разказва, че никога няма да забрави за една от тези срещи – със съдия от Върховния съд, евреин по произход. Съдията Франкфуртер го изслушва с внимание, дълго мълчи, после се обръща към полския посланик във Вашингтон, който присъства на срещата и казва: „Не мога да повярвам в това. Забележете, г-н посланик – не казвам, че г-н Карски лъже, просто не вярвам в това“.
През юли 1943 г. Карски е приет в Белия дом от президента Рузвелт. Той дълго се готви за тази среща, смята, че това е шансът на мисията му, от която зависи спасението на милиони човешки същества. Рузвелт го изслушва набързо, после с тежест добавя: „Вярвайте, че победата на демокрацията е сигурна. И че някой ден виновните ще бъдат сурово наказани“. Карски с мъка се сдържа, не знае какво да каже, не иска неучтиво да прекъсне лидера на световната демокрация, който му задава следния странен въпрос: „Кажете, Полша селскостопанска страна ли е?“. Карски потвърждава. Рузвелт развива мисълта си: „Германците използват много коне в Русия, тъй като там пътищата са много лоши. Вероятно са ги отнели от поляците, сигурно това е обяснението…“.
С което срещата завършва. Карски не е на себе си, затваря се в една стая в Ню Йорк, често посяга към бутилката. Нощем се буди, вижда онези лица, чува гласове, които зоват за помощ и не знае как да постъпи. Живее с убеждението, че мисията му е провалена. Че всички онези хора гинат, включително по негова вина. Чувства се безсилен и не знае как да постъпи.
Тогава с него се свързва американски издател, предлага му да опише живота си. Полското правителство зад граница горещо подкрепя идеята. Намират му подготвена секретарка с полски и английски, с която в кратък срок да подготвят книгата. Спомените му още по-силно оживяват. Вече е 1944 г., войната върви към края си, а сенките на мъртвите продължават да го преследват.
Чуди се откъде да започне. Казват му да разкаже живота си отначало. И той започва да описва детството в Лодз, доброто католическо семейство, в което е израснал, вярващата майка, която държала синът ѝ да изпитва уважение към всички хора. Разказва как от дете е разбрал, че езиците му се удават, с лекота научил френски, немски и английски. Като юноша мечтае да стане дипломат. Семейството му има финансови възможности и го подкрепя да учи в чужбина. Ала войната е вече на хоризонта и той постъпва в школата за запасни офицери. На 1 септември 1939 г. Полша е нападната от нацистка Германия. Лейтенант Ян Козелевски (както е истинското име на Карски) е убеден патриот, готов да се сражава до последна капка кръв. Ала нещата се разиграват по различен начин. „Блицкригът“ на Вермахта се оказва успешен. Полските градове падат един след друг и неговата част попада в обкръжение. Той и група войници разкъсват обръча и тръгват на изток. Там ги сварва вестта, че руснаците също са нападнали Полша. Карски просто не може да повярва в случилото се, но скоро тяхната група е пленена от руснаците. Препращат ги от един военнопленнически лагер в друг. Той се срамува от поражението и извършва отчаян жест: изхвърля документите си, взима някакъв изоставен войнишки шинел заедно с намерени в него документи и започва да се представя за обикновен войник от работническо семейство. Без да знае, че така спасява живота си. Офицери от НКВД подлагат на щателен разпит пленените полски офицери. Търсят сред тях „елита“ – аристократи, известни лица, адвокати, лекари, учители. И ги препращат в специален временен лагер. По-късно Карски разбира, че така са били отделени над 20000 офицери, които ще бъдат ликвидирани край Катин и Виница.
Междувременно страниците, които той пише, минават не само през контрола на издателя, но и през този на полското правителство зад граница. Оказва се, че много неща могат да бъдат само намекнати, но не и изказани открито. Сталин е партньор на коалицията срещу Хитлер, как да кажеш, че е също палач? Полша става жертва на нападението от страна на Райха, но и на СССР, не е ли това шамар за съюзниците, които не успяват да ѝ се притекат на помощ? Еврейската трагедия боде в очите на всички. Как да се изговори открито тя през 1944 г., без това да е упрек към демокрациите, които се въздържат да реагират открито, за да не бъдат заклеймени от Гьобелсовата пропаганда, че водят „война в полза на плутокрацията“.
Въпреки това книгата на Ян Карски Story of Secret State (История на нелегалната държава, тоест на полската съпротива) излиза и има голям успех. Преведена е на четири-пет езика и днес може да бъде открита в интернет. След края на войната и разкритията за избиването на милиони евреи той обаче изпада в депресия. Смята, че е провалил най-важната мисия в своя живот. Остава да живее в САЩ под името Карски (съгласно правилото, че трябва да запазиш фамилията, под която си влязъл на американска територия). Намекват му да остане в Америка и да не се връща в Европа. Той се съгласява. Страда от лъжата, в която е потопен, от това, че родната му Полша просто е била подарена на „добрия чичо Джо (Сталин)“.
В едно интервю споделя, че през всичките тези години е имал „бели нощи“ – буди се към 3 часа заранта, гледа през прозореца си към Статуята на свободата, вижда лица от гетото, чува гласове на покойни приятели от Съпротивата. Жени се за полска балерина с еврейски корени, чието семейство също е изчезнало в душегубките. Живее в сумрака на победата. Защитава докторат по международни отношения, дълги години преподава в Джорджтаунския университет. За поколения студенти той е любим преподавател, както свидетелстват някои от тях във филмите, посветени на него.
Пита се защо е оцелял. Защо не е бил убит в Катин, или докато е в нелегалност, или във Варшавското гето? Няма отговор. Не се осъзнава като свидетел. Убеден е, че никой не се интересува от истината за катастрофата на човечеството, за геноцида над евреите, за съдбата на неговата Полша. Споделя в едно интервю колко дълбоко наранен е бил от думите на Жан-Пол Сартр, че „всеки антикомунист е куче“. Разказва как му се е искало да вие, прочитайки тези думи. Искал е да попита Сартр дали и варшавските въстаници са били кучета, дали и избитите като кучета в Катин офицери всъщност са били кучета? Дали и самият той, провалил се в опита си да спаси милиони жени, деца и мъже, всъщност не е едно куче? И какво остава от достойнството на човека след подобна фраза? Докато не осъзнава, че е обречен „да бъде малцинство“. И да замълчи.
През 80-те години е удивен от факта, че някои от неговите студенти все пак са открили книгата му. Търсят го, карат го да разказва живота си. Някои от тях са евреи, със сълзи на очи му благодарят, искат да му стиснат ръката. Той е объркан, смутен, признава, че се е провалил, че не е успял да спре Холокоста. Един от неговите студенти го убеждава да направят заедно книга-анкета, озаглавена тъкмо така: „Човекът, който искаше да спре Холокоста“. Повтарят му, че е важното изключение – поляк и католик, направил всичко по силите си.
Пред 1982 г. му се обаждат от Яд Вашем и казват, че са го обявили за „праведник“. Карски няма думи, объркан е, пита сам себе си дали заслужава подобно признание. Десетилетие по-късно му дават и почетно гражданство в Израел, което също е безпрецедентен факт.
На пресконференцията във Вашингтон, след като е получил отличието, Карски заявява следното: „Бог ме избра, за да узнае Запада за трагедията в Полша. Мислех си, че тази информация ще спаси милиони хора. Това не помогна, заблуждавал съм се. Така през 1942 г. във Варшавското гето и в Избица Любелска аз станах католик и евреин…“.
До края на дните си продължава да се буди нощем, виждайки онези, които ги няма. Ала в речта си в Яд Вашем споделя, че през тези безсънни нощи е разбрал нещо наистина важно: никой не може да изличи някое човешко същество, защото животът на един човек продължава през живота на другите хора.
