0
2570

Ясен Гюзелев

Илюстрация за корицата на „Сократ“, 1997–1998 г., темпера, хартия, 33 x 66 см, първо издание на Grimm Press, Тайпе, Тайван, 1999 г.

Луксозният албум, издаден от „Рива“, представя творчеството на илюстратора Ясен Гюзелев от самото начало на неговия професионален път до днес.

Изданието включва разговори с известния художник и негови илюстрации към „Името на розата“, стихотворения на Франсоа Вийон, „Пинокио“, „Царизата на пчелите“, „Дама пика“, „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“, „Орфей и Евридика“, „Дон Кихот“, „Баскервилското куче“, „Декамерон“ и др.

„Ясен Гюзелев“, Красимир Илиев, дизайн Чавдар Гюзелев, издателство „Рива“, 2021 г.

Ясен Гюзелев

Творчеството на Ясен Гюзелев съдържа, ако пожелаем да ги търсим, възможности за отговор на множество въпроси. Най-същественият от тях е – може ли илюстрацията да излезе от подчинението на текста, да го надмине по дълбочина на внушението, да надгради текста, да бъде над представата за вторично, „приложно изкуство“?

Но първо за призмата на Ясен – според мен основата ѝ е неговата дарба на рисувач, а четирите ѝ страни са евристичното мислене, безкомпромисността, всеотдайната работливост и благосклонността на съдбата. Въпросът дали това не засяга всяко истинско творчество, оставям на вас, сега ме интересува единствено Ясен.

Ясен Гюзелев е от малкото български художници, предано отдадени на илюстрацията. „Илюстрираната книга ни изправя пред двама автори“ – казва Бешков.(1) Реших не просто да пиша за Ясен, а да използвам неговите думи като илюстрации към моите наблюдения или обратното.

Между шест и единайсет-дванайсетгодишен прерисувах комикси, това ми беше основно забавление и занимание, а комиксът, както знаеш, се прави от много добри рисувачи и там се научавах на много неща. Това го правехме с брат ми, с три години и половина по-голям, разбира се, беше по-сръчен, а той си е талант, художник. Това ме подтикваше да бъда като него. Някъде към единайсет-дванайсетгодишен стана въпрос, че трябва да се готвя по-сериозно, и се записах в подготвителния курс в Гимназията, и тогава се оказа, че новозавършилият студент от Академията Пламен Вълчев е кандидатствал и е поел подготвителна група. Той веднага ни забеляза – няколко деца, които се откроявахме, защото всеки си идва с таланта и моженето, което си е дадено отгоре, и започна малко по-сериозно да ни обръща внимание. Учеше ни на рисувачеството, той можеше да ти покаже, като върху твоята рисунка с много малко да ти сложи някакъв акцент, да ти поправи сгрешения ракурс или линия, някъде да замаже с пръст, да ти покаже как се прави светлосянка и това малко по малко натрупва едно умение да виждаш натурата и да я пресъздаваш. Понеже той самият е изключително сръчен, такъв рисувач наистина много рядко се среща. Той беше на принципа нито ден без линия. Непрекъснато рисуване. Когато ни приеха в осми клас, него го приеха за редовен учител и ние му бяхме първият клас. Даже той беше направил така, че си беше подбрал тази група ученици. Запали ни. Беше много важна фигура за мен. И понеже през тези години той се занимаваше много сериозно с всеки един от нас. Всяка седмица нещо ще ти каже, което ти остава за цял живот – как се прави сянка, къде да сложиш малко контур, чисто художнически неща, на пипане, на изграждане на форма, на цвят. Човек има нужда от някого, който се нарича учител, дотолкова, доколкото той да му даде един тласък, една форма на неговите способности, една насока, един вкус; да го научи на мярка и малко на поглед, защото талантът, ако не се фокусира в някаква област или визия за живота, или определен поглед върху света, той остава безпредметен. Има много сръчни художници, които си умират като такива, но ако не намериш точната гледна точка, това остава във въздуха. (2)

В ранните рисунки от ученическите години в Художествената гимназия (София) измежду множеството виртуозно изпълнени скици, в които опитва различни техники, се появяват многофигурни композиции, съставени от голи мъжки тела. Брауново движение на тела в различни пози и ракурси, хаотично, подчинено на желание за пълно изчерпване на възможните позиции на телата. Анатомични изследвания (учих анатомия по-скоро самостоятелно по учебници, по книги), изследване на движението на мъжкото тяло. Момчешки пориви да се рисуват битки, но кореспондиращи с „Ад“ на Данте.

Имал е късмета да попадне между надарени съученици, късмета да попадне на вдъхновяващ учител като Пламен Вълчев(3) в подготвителния курс и в Гимназията – ние бяхме една група, в която бяхме много добри рисувачи: Атанас Атанасов, Стефан Петрунов, Владо Тодоров, Еленка Панайотова, Димитър Яранов – имаше състезателен момент между нас.

Все още се бои от женската фигура, защото човек, когато рисува чрез себе си, той винаги се изразява чрез себе си. Първият литературен персонаж, който се появява в ученическите му рисунки, е Дон Кихот, правени през 1979 г., докато чете романа на Сервантес във Верона. Изглежда, силните детски впечатления от книгите в семейната библиотека бяха предопределили моите предпочитания и стремежи по пътя, който щях да извървя. Сред тези книги бяха „Ад“ на Данте, „Дон Кихот“ на Сервантес, със спиращите дъха илюстрации на Гюстав Доре…(4) Изборът на Дон Кихот означава избор на различния, на самотния герой. В световната литература няма друг образ, който да е толкова ярко олицетворение на различността и самотата – породени и от неговата архаичност. Всичко това не само привлича Ясен Гюзелев, но и предопределя неговото бъдещо поведение като художник, защото рисуването е съотнасяне.

От Верона пътува с баща си(5) до Флоренция и когато се връща, прави нещо, което е много типично за него – търси корените, прерисува антични, а не ренесансови изображения. Това са отново мъжки фигури – „Зевс гръмовержец“, „Колесничарят“ от Делфи, един от метопите на Партенона с битката между кентавър и лапид, „Дорифор“ на Поликлет. Резултат от това изучаване е композиция, в която са събрани антични мислители и учени, за която твърди, че е реплика по Атинската школа на Рафаело.

Интересът към Античността е част от интерес към цялата история на изкуството. Нещо повече, Ясен се съпротивлява срещу възгледа за линейността на времето. Превръща „Кръстоносния поход на децата“, знаменателно събитие от началото на ХIII век, в антимилитаристични видения, тъжни констатации за неизбежността на войната в човешката цивилизация и история. Тъжна момчешка игра, която и като възрастни играем. Те не са весели и въодушевени, те отиват като на заколение. Едновременно с това у него се заражда идеята за мирното съвместно съжителство на епохите, стремежът да събера целия свят в една композиция. Той не просто събира епохите, той ги смесва. Детето с хитлеристка униформа е въоръжено с арбалет, това с наполеоновски дрехи държи средновековна пика, атрибутите на епохите демонстративно са сменили историческия си порядък. Разрушавайки историческата логика, изтъква вечната алогичност на човешкото поведение, саморазрушаващата сила на първичната страст към агресия, която битува във всички епохи. Момчешката страст към сраженията е съотнесена с безумната идея деца да отвоюват Божия гроб. Жертвата на родителите и самопожертвователността на децата, тласкани от наивността, невежеството и манипулирани уж от войнстваща религиозна доктрина, а всъщност – от алчни търговци. Не ви ли се струва познато? Ясен предлага контратеза – рисунка, в която се молят и медитират хора от различни изповедания – може би утопична идея за свят, където религиозните практики и вярвания са обединени в едно. …Винаги ми е било интересно, ето затова сигурно се насочих към илюстрацията, да се ровя в различните стилове и култури. Така съм създаден, възпитан в еклектизъм, което не ме е страх да си призная. Все по-еклектично става нашето живеене и това ми се струва нормално. По-нататък, разбира се, когато почнеш професионално да работиш по една тема, си длъжен някак си да се концентрираш, да се ограничиш. Винаги има огромна нужда да се дисциплинираш в работата си, и илюстрацията затова ми харесва, освен другите неща, защото тя дисциплинира много. Когато имаш безкрайна свобода, е много лесно да изгубиш себе си.

Едновременно с прецизната рисунка Ясен върви и по пътеката на гротеската. Привличат го светът на въображаемото, рисунките на Леонардо и картините на Брьогел, в сенките на които се спотайва Йеронимус Бош. Не харесвах страшно много неща в онзи живот, който ни заобикаляше, и естественият отговор на художника е да мине към гротеската. Ако после не се бях хванал толкова стриктно за илюстрацията, която все пак изисква да си верен към текста, може би щях да продължа в тази посока, защото до ден днешен също толкова много неща ме дразнят и ги виждам колко са изкривени и гротескни. Христос е от другата страна.

В една от рисунките на Христос разпнатият Спасител е сам-самичък, обкръжен от господстващия свят на демоничното. Рисувайки грозното и гротескното, от друга страна, ме интересуваше въпросът за Христос, който е олицетворение на светлината. Бях нетипичен и сега съм нетипичен. Беше забранено да се говори, да се пише, да се рисува Христос. Обичах да правя забранени неща. И досега обичам да правя по-малко приетите неща. Даже съм си мечтал, и до ден днешен си мечтая, да ми дадат като илюстратор тази тема…

Дипломира се с Еcсе homo. Това е своеобразно прощаване с маслената живопис, а гротеската – тя ще продължава да наднича през рамото.

Годините в Академията са по-скоро съпротива срещу порядките. Струва ми се, подходяща илюстрация е написаното от Майстора на един от учебните му етюди като студент – „Моля, не ми показвайте грешките“. За Ясен това е време на преповтаряне и усъвършенстване на постигнатото в Художествената гимназия… 

1. Илия Бешков, „Слово и образ“, С., 2008, с.149.
2. С курсив са дадени думите на Ясен, записани в разговорите ни на 20 и 27 февруари, 4 и 11 март 2015.
3. Пламен Вълчев преподава в Гимназията само две години. И после дойде, за мен, малко кризисен момент – след десети клас той отиде като преподавател в Академията и ние осиротяхме.
4. Цитатът е от текст на Ясен Гюзелев, прочетен в Колежа за изкуства в град Уилмингтън, Делауер, САЩ, през 2011 г.
5. Никола Гюзелев (1936–2014), оперен певец с международна известност. Следвал специалност „Живопис“ в Художествената академия, София.

Покрай „Алиса в Страната на чудесата“ Ясен потъва в „Сократ“ (1997–1998) и „Микеланджело“ (1999 г.). Животът на Сократ, както споменах, му дава възможност да развие своята идея, появила се в илюстрациите към „Илиада“ и „Одисея“, за присъствието на боговете в земните дела чрез фонови силуети. Тук той използва друга техника – сцената е изцяло вписана в силуета, самият силует е фрагментиран, с пукнатини, напомнящи античните съдове, което му дава възможност да изгражда втори фонов образ. В един от случаите това е композиция, в която се четат силуетите на Кронос и Зевс с мълния в ръка, в тях са вписани ранните философи, лесно се разпознават Хераклит, Зенон, Питагор; софистите пред Пандора с пилоса (намек, че софистите чрез влиянието си върху Платон и Аристотел отварят съда със злината – спекулирането с псевдологически доказателства); Херкулес с лъвския шлем е в центъра, обграждащ Сократ, Платон, Аристотел; в Прометей, кълван от орела, са Диоген и Епикур. В други илюстрации виждаме Атина със совата, Темида, Арес, Хера, прочутия демон на Сократ. С изобразяването на лодкаря Харон разбираме, че философът изрича пред своите ученици намерението си да избере смъртта. Чрез петела от фона изговаря предсмъртните си думи, с които именува живота „болест“:„Критоне, дължа на Асклепий петел; не забравяй да платиш дълга ми!“.

Докато „Сократ“ е демонстрация на познанията на Ясен за тъканта на Античността, чрез „Микеланджело“ той демонстрира удивителната си способност на рисувач, който владее Микеланджеловата техника в още по-сложни перспективни съкращения.

„Микеланджело“ от Даян Кук, детайл, 1999 г., моливи, темпера, хартия, 33 x 23 см, първо издание Grimm Press, Тайпе, Тайван, 2002 г.