За „Богът на касапницата“ на режисора Антон Угринов в Народния театър. Участват Александра Василева, Владимир Карамазов, Радена Вълканова, Юлиан Вергов; костюми Никола Тороманов; композитор Калин Николов.
Убедила съм се, че пиесите на Ясмина Реза имат две лица и могат да съществуват в две измерения.
През 1998 г. гледах „Арт“ (1994) в парижкия театър Hébertot с Трентинян в ролята на Иван. Всеки път, когато се появеше на сцената, публиката първо го аплодираше, после той леко се изстъпваше напред, произнасяше си репликата, сякаш е някакъв афоризъм и правеше кратка пауза, за да поеме реакциите на публиката (смях и/или нови ръкопляскания). Трентинян играеше… Трентинян, а пиесата на Реза изглеждаше непретенциозна ситуационна комедия, без много поводи за замисляне, с много поводи са смях и бързо изтриваща се от съзнанието… Много добре си спомням, че изпаднах в леко недоумение – вече бях гледала постановката на Леон Даниел в Театъра на армията и на Пламен Марков в МГТ „Зад канала“, и бях останала с впечатлението, че „Арт“ е брилянтна философска комедия за смисъла на съвременното изкуство (нещо като трактат за модерното изкуство, в популярна, контрастна форма) и дори трагикомедия за разминаването между съвременния човек и съвременното изкуство… Нашите режисьори бяха подходили към пиесата на Реза с респект, аналитично бяха потърсили скрития проблем, основната тема – за задушаващите връзки между хората, за прекалената загриженост и покровителственост, които пречат на човека до нас да диша свободно, да се самонамери и да реши какво иска и какво му харесва; за отвратителното чувство, когато не знаеш какво точно се очаква от теб и кой е правилният отговор. „Арт“ е всичко това, но може да се постави и като проста ситуационна комедия, както ви се харесва.
„Богът на касапницата“ (2006) притежава същата двойнствена природа, като кутия с двойно дъно, което може и да не бъде отворено. На първо гледане в един провинциален румънски театър пиесата ми се стори протяжна, повтаряща се, бледа. Персонажите – типични парижани, някак бяха порумънчени и затова изглеждаха недостоверни. И ето отново – изненада – „Богът на касапницата“ в Народния театър „Иван Вазов“ на режисора Антон Угринов, ми се разкри като синтезиран, архитектурно изграден текст, без нищо излишно или повтарящо се, зареден с градирано напрежение, с автентична агресия, с екзистенциална драма. Спектакълът говори с лекота и хумор за фундаменталните проблеми във взаимоотношенията – между съпрузи, между мъже и жени, между родители и деца, между деца и деца. Къде е границата между културното и дивашкото, между компромиса и нетърпимостта, между хумора и простащината? Кога се изчерпват всички разумни аргументи и няма как да устоиш на желанието просто да се нахвърлиш да набиеш някого?
„Богът на касапницата“ от Ясмина Реза започва съвсем миротворчески: да, проблем има, две 11-годишни деца са се скарали и едното е избило предния зъб на другото. Но ситуацията е под контрола на самоуверената Вероник (Радена Вълканова), която е проучила детайлите по инцидента, синтезирала ги е в писмен вид, а двете семейства са се събрали да изгладят проблема цивилизовано, неутрално и разумно. Въпреки стандартните любезности и постоянните уверения, че „това на всекиго може да се случи“, двете семейства скоро изоставят езика на разума и навлизат в зона на конфликт. Категориите на ринга постоянно се сменят – семейство срещу семейство, жени срещу мъже, всеки срещу всеки. Прегрупирането става спонтанно: сякаш обезумели, те непреодолимо търсят кръвопролитие, свободна борба, надмощие. Настъпила е една необикновена вечер, когато е моментът да ударят, да бъдат открити докрай, да се принесат в жертва на Бога на касапницата. Всички сякаш регресират към своето собственото детство, позволяват си да бъдат отново на 11, безотговорни за последствията.
Антон Угринов е задал на актьорите съвсем точни задачи – психологически верни, четими и умело градирани. По автор персонажите са стереотипизирани в познати граници – прекалено зает адвокат (Владимир Карамазов) и неговата пренебрегвана жена (Александра Василева), лежерен търговец на домашни потреби (Юлиан Вергов) и склонна към истерия интелектуалка, която винаги търси справедливостта и правилното решение на всеки конфликт (Радена Вълканова). На така зададения фон изпъкват и някои ексцентричности в характерите им или отчаяни постъпки (Анет изхвърля телефона на мъжа си във вазата), които ги правят интересни и достоверни. Иронично, всеки техен жест на бунт и агресия кара публиката да избухва в неистов смях, може би защото напомня на отмъстителност на объркани тийнейджъри. Освен това основният конфликт бива размит от поредица микросюжети и паразитни теми, както и от една бутилка уиски, така че всички са перманентно раздразнени от факта, че не могат да се концентрират върху главното (те вече дори не знаят кое е то, за какво са се събрали и защо не могат да се разделят…) Това опиянение и зацикляне на определени (безумни) теми ги доближава застрашително до Бога на касапницата и допълнително създава лавина от комични възможности. Своеобразна кулминация е моментът, в който, след като преценява, че е привършила запаса от аргументи и политически коректни фрази, пацифистката Вероник се нахвърля да души собствения си мъж, живо доказателство, че „това на всекиго може да се случи“…
Финалът остава отворен. Дали Вероник ще намери цивилизован начин, след като изтрезнее, да изглади конфузната ситуация?
