Флоренция, специално за Портал Култура
От началото на годината италианците преоткриват мита Алберто Сорди (15 юни 1920–24 февруари 2003) – актьор, режисьор, сценарист, композитор, певец и дубльор, роден преди 100 години. По всички телевизионни канали се въртят негови филми, подготвят се специални предавания, направиха се два филма – игрален („Позволете? Алберто Сорди“, реж. Лука Манфреди) и документален („Всички ли сме Алберто Сорди?“, реж. Фабрицио Корало) за живота и творчеството му, излезе и автобиографията „Алберто разказва Сорди“. Очаква се през есента и голяма изложба в римската му вила, която ще се отвори за пръв път за почитателите на големия италиански комик.
В почти 70-годишната си кариера Сорди играе в 187 филма, режисира 18. Официалният му дебют, макар и като епизодик, e от 1937 г. в „Сципион Африкански“. След някой и друг неуспешен опит в театъра, първите успехи идват като дубльор на Оливър Харди, Антъни Куин, Робърт Мичъм, та дори и на Марчело Мастрояни. В киното над десет години участва с малки роли в двайсетина филми, преди да дойде популярността през 1953–55 г. най-вече с „Един американец в Рим“, където се ражда персонажът на страхливеца, използвача, безделника. Срещата с Федерико Фелини го преобразява в актьор на международно ниво. Приятелство, продължило над петдесет години. Двамата се запознават 20-годишни, Фелини току-що е пристигнал в Рим в търсене на успеха. „Бяхме двама бедняци, разказва Сорди в документалния филм „Всички ли сме Алберто Сорди?“, нямахме пукната пара и ходехме да се храним в една и съща кръчма, където бяхме спечелили симпатиите на готвачката. Поръчвахме само спагети, но тя от време на време добавяше две пържоли и едно яйце. Фелини само ми говореше, че един ден ще стане режисьор, най-големият в света“.
„Белият шейх“ (1952) на Фелини е повратният филм, който превръща незрелия повърхностен егоист от „Един американец в Рим“ в калейдоскопичен персонаж, способен да улови и предаде пороците на италианците. Творбата има колосален провал и в „Безделници“ (1953) Фелини маха името на Сорди от плаката, за да не избяга публиката от салона. За Фелини Сорди е „бедняк, израснал с фашизма и захвърлен в демокрация, която не разбира“. Героите му са незрели мъже, хитреци, угодници, неспособни на солидарност и алтруизъм. Той показва на екрана много „чудовища“ с техните отблъскващи и осъдителни страни, но странното е, че публиката се идентифицира с тях, без да се замисля много.
Сорди успява да покаже и най-добрите страни на сънародниците си, които са в контраст със слабостите на държавата: филмът „Задържан в очакване на съда“ (Нани Лой), критикува съдебната и затворническата система и при излизането си предизвиква сензация. В „Голямата война“ (Марио Моничели) актьорът разкрива изключителни противоречия и жестокост, докосва се и до Съпротивата във „Всички по къщите“ (Луиджи Коменчини) и „Труден живот“ (Дино Ризи).
Алберто Сорди е обсипан с множество награди: седемкратен носител на Давид на Донатело за най-добра мъжка роля; Сребърна мечка за най-добра мъжка роля в „Задържан в очакване на съда“ на Берлинале (1972); специалната премия „За принос в развитието на киноизкуството“ в Москва (1983); Златен лъв за цялостно творчество във Венеция (1995).
В центъра на Рим има галерия „Алберто Сорди“, в парка на вила „Боргезе“ една от алеите носи неговото име. На Сорди е посветен филмът на Еторе Скола „Хората на Рим“ (2003).
Скола, на когото Сорди кумува, го познава от началото на 50-те години, от сътрудничеството им в радиото. Той споделя, че „публиката на Алберто никога не е била „прелъстена“ от неговата симпатия и доброта, по-скоро е била заслепена от големината му като актьор и човек. Неговата главна заслуга е, че не прикрива слабостите с лицемерно уважение. Не е портретист, а изобретател на характери“.
Във филма на Нани Морети „Аз, бомбата“ (1978) има сцена, в която героят, слушайки мъж в бар да казва: „Италианците, червени или черни, са еднакви“, му отговаря с нападки и викове: „Да не сме във филм на Алберто Сорди!“.
Сорди се идентифицира с публиката и това го прави толкова отблъскващ, че става естествено приятен. „Алберто разказва Сорди“ е липсващата автобиография, появила се по волята на актьора след смъртта му. Романтичните влюбвания; професионално плодотворните отношения с Федерико Фелини, Силвана Мангано, Виторио Де Сика; разсъждения за битието, вярата, смъртта, любовта към италианците… Всичко това и много още се съдържа в разговорите между Алберто Сорди и журналистката Мария Антониета Скиавина.
Като продължение или допълнение се явава игралният филм „Позволете? Алберто Сорди“, който проследява двадесет негови години (1937–1957) на непрекъснат професионален растеж. Той припомня изключителната жизненост на Алберто Сорди със слабостите и добродетелите, с огромния му талант и фината ирония.
Документалният филм „Всички ли сме Алберто Сорди?“ възстановява живота и кариерата на актьора чрез култови сцени в някои от най-значимите му филми, откъси от многобройните телевизионни и публични изяви на Сорди, интервюта на колеги, историци и критици, които си спомнят различни аспекти от неговата многостранна личност, размисли, анекдоти, любопитни факти. Над всичко се открояват закачките „Работници!“ от филма „Безделници“ на Фелини; „Аз съм аз, а вие сте едно нищо“ от „Маркиз дел Грило” на Моничели; „ Макарон, ти ме провокира, унищожавам те, изяждам те“ от „Един американец в Рим“ на Стено. Реплики, които и до днес цяла Италия цитира и помни. Неслучайно по време на поклонението пред Сорди в небето се появи надписът „Вчера американец в Рим, днес римлянин на небето“. Актьорът е погребан през 2003 г. в монументалното гробище Верано и на гроба му е изписана фраза от „Маркиз дел Грило“: „Господин маркизе, време е“.
Всички вярват, че познават Алберто Сорди. В действителност той ще си остане загадка и може би в това е късметът му.
