3
1740

100 години арменски геноцид

Депортация на западното арменско население

арменски20909

 

Откъс от най-новата книга в поредицата „Спасената история“ на издателство „Изток-Запад“.

Ето как започва стартът на депортациите.

На 24 април 1915 г. в Истанбул са арестувани близо 500 интелектуалци арменци. Между тях са: журналистът-редактор Дикран Келегян, поетите Сиаманто (Адом Ярджанян) и Таниел Варужан, учителят и народен представител Рупен Зартарян, лекарят-депутат Назарет Дахаварян, журналистът Крикор Торосян, писателят депутат Съмпад Пюрад, композиторът-музиковед и диригент Гомидас и др. Последният е освободен по застъпничеството на принц Юсуф Иззетин. Останалите първоначално са задържани, а по-късно изведени от столицата и избити пътьом неизвестно кога и точно къде.

По този повод личните приятели на Талят бей: Крикор Зохраб – депутат, заместник-председател на меджилиса (закрилник в собствения си дом на политически подгонения Талят бей) и депутатът Варткес (Ховханнес Серенгюлян) го посещават, за да го питат какво означават арестите? Талят отговаря: „Тогава, когато ние бяхме в най-трудното положение (има предвид Балканската война 1912-1913 г.), вие тръбяхте искания за реформи, а сега ние сме в положение да заглушим такива искания веднъж завинаги“.

Не закъсняват арестите и на народните представители Крикор Зохраб и Варткес. Същите са заточени и системно размествани в селата на района Анкара – Аяш, Чангър, Чорум. А по-късно съобщават на семействата им, че Крикор Зохраб се е разболял и починал, а за Варткес, че се е самоубил.

С най-различни средства и форми физически са ликвидирани духовните водачи в цялата страна: на Диарбекир – Чилгатян, на Сивас – Калемкерян, на Шабин Карахисар – Торикян, на Харпурт – Хоренян, на Ерзурум – Саадетян, на Чарсанджак – Налбантян.

Духовните водачи на останалите арменски селища са вкарани в затвори или депортирани заедно с местното население.

Депортацията на арменското население е осъществена по различни поводи и начини за времето от април 1915 до края на 1916 г. Териториалният обхват включва: на запад – от съвременната граница на Турция с Европейския съюз, на изток – до тази на Персия, и на север – от бреговете на Черно до Средиземно море (територията на съвременна Република Турция).

Явно е, че организацията на депортацията предвижда: в първия етап да бъдат ликвидирани духовните и политическите ръководители на съответното населено място, а във втория – депортиране на населението. Или с други думи, регламентирана е единна технология за „безпроблемно осъществяване на депортацията“.

В протурски настроените литературни източници е застъпена тезата, че „изселванията“ са извършени от реални или потенциални райони на военните действия. Има се предвид главно Източен Анадол. Но забележете – и в тях обект на изселвания е изключително и само християнското население.

– Синтезиран израз, определящ териториалния обхват на депортацията, е телеграмата на германския посланик Вангенхайм до германския канцлер със следния текст:

Пера, 7 юли 1915 г. Преди 14 дни депортацията на арменското население се ограничаваше приблизително до провинциите, разположени близо до източния театър на военните действия, както и в някои райони на провинцията Адана. След това Портата взе решение да разпространи тези действия и в провинциите Трапезунд, Мамурет, Ул Азис и Сепастия и вече е пристъпила към осъществяване на гореказаното, въпреки че тези части на страната не се намират под угрозата на вражеско нахлуване. Тези действия и начините, по които се осъществяват, свидетелстват за това, че правителството практически има за цел – УНИЩОЖАВАНЕ НА АРМЕНСКАТА НАЦИЯ В ТУРСКАТА ДЪРЖАВА.

За да бъда напълно обективен, трябва да посоча някои изключения на недепортирани, присъщи на османския манталитет:

– Не са подложени на депортация приелите исляма. Липсват данни за техния брой и местонахождение.

– Не са депортирани част от арменците в Истанбул, работещи като преводачи и други професии в чуждестранни посолства или местни и чуждестранни търговски представителства. Към тази категория може да се причислят и такива, които са разполагали с най-мощното оръжие в Империята – парите.

– Депортация не е извършена и от град Измир, най-важното външнотърговско средище на Империята, населявано от гърци, италианци, арменци, евреи и други. Разбира се, и турци. В тази съвкупност първите са мнозинство от това население. Ето какво свидетелства, в качеството си на вещо лице на споменатия съдебен процес в Берлин, генерал Отто Лиман фон Сандерс: „Бях в Измир. Там валията беше дигнал от леглата им 600 арменци, беше ги натикал във вагони, за да ги депортира. Намесих се и казах на валията: ако бъдат докоснати арменците от неговите полицаи, всички ще бъдат покосени от моите войници. След това събитие беше отменена депортацията от града“. Сандерс в изказването си пред съда подчертава обстоятелството, че „турските държавни органи прикриваха деянията си от нас, за да не се месим във вътрешните им работи“.

– Разновидност на организацията на депортацията е тази на семействата, които имат мобилизирани в армията военнослужещи, в т.ч. и тези в „Амелие табуру“.

От спомените на майка ми, Азнив Дониг Дердерян-Бадваганян от село Мурадча (района на Ескишехир), записани на магнитен носител през 1974 г., е видно, че цялото село се състои от арменци, с изключение на „мухтара“ и на няколко „джандари“. Депортираните са изведени от селото пешком с преносим багаж и невръстни деца. След като извървяват пътя до река Сакария и преминават опасен дървен мост, биват посрещнати от заптиета, които ги разпределят на две групи: първата трябва да продължи до жп гарата, откъдето са отведени, по нейните думи, в „Арабистан“. Групата, към която те са принадлежали, се съ­стояла от семейства, които имат на служба военнослужещи. Нейното семейство в момента на депортацията, освен от брат й (мобилизиран), се състои от 4 човека: баба, майка, две дъщери – едната на 7, а другата – на 13 години. Бащата, свещеник, бил болен. Починал в деня на уведомление за депортация. Ще спестя емоционалните слова на майка ми за раздялата с роден дом, но не мога да пренебрегна прощалните й действия с животните в двора. За да не се притеснява, че кравите и птиците й ще останат без грижи, отваря широко портите им, за да се справят с живота сами?!

Една от семейството ни е майка ми, тогава на 7 години, а сестра й – на 13 години. По пътя на депортацията разпоредителите искат да отклонят сестра й в друго, неизвестно направление?! Благодарение на непреклонното поведение на майката и сестричката й, тя е спасена! Отведени са в село Меджид. Там има подземни домове, предоставена им е полуразрушена плевня. Моите усилия да открия селото във всевъзможни карти се оказаха безрезултатни. След Мудроското примирие са останали живи само майката и малката й дъщеря. Преодолели премеждията, те се връщат в родното им село Мурадча. Достъпът до жилището и имотите им е невъзможен. Те са във владение на неизвестни лица. Принудени са да отидат и живеят при роднини в град Биледжиг. Синът е загинал в „Амелие табуру“.

Кулминация на наглостта на младотурските националисти и тяхното правителство, подвластно на Триумвирата, са и:

– Законът от 26.09.1915 г. за конфискация на „изоставеното имущество“ на депортираните.

– Разпореждане от 28.07.1916г. за ликвидиране на патриаршията и дейността на Арменския национален съвет в Истанбул. Патриарх Завен е депортиран в Йерусалим. С този акт са създадени предпоставки за ограбване ценностите на патриаршията и унищожаване на ценни архивни документи за историята на западните арменци.

Под юрисдикцията на Арменската патриаршия се намират 2538 църкви и манастири и 1996 училища. С акт за ликвидиране на патриаршията и организираната повсеместна депортация на западните арменци, Триумвиратът подлага на варварско унищожаване арменските духовни и материални ценности.

map 1914
Германска етнографска карта на Мала Азия и Кавказ от 1914 г. Териториите с арменско население са оцветени в синьо.

МОЯТА ЗАДАЧА Е:

да представя не всички, а няколко типични представителни събития за това най-мащабно за Първата световна война планирано, организирано и осъществено злодеяние – депортациите;

да посоча оценките, дадени за тях от преките ръководители, наследници на Османската империя, и от други международни и държавни органи и организации.

ТАКИВА ОПИСАНИЯ НА ДЕПОРТАЦИИТЕ СА:

1. На 26 юли 1915 г. валията на Кесаб получава заповед – в срок от три дни да се извърши депортация на арменското население от района (това са 6 села, чието население се занимава със земеделие и скотовъдство). Представителите на шестте села се събират на 29 юли на съвещание, за да решат какво да се прави. Мнението на участниците е раздвоено. Заможните и част от духовенството приемат уверенията на властта, че животът и имуществото им ще бъдат гарантирани и изразяват смирение. Начело на тази група са пастор Нохутян и свещениците от ААЦ – Маргос и Матеос и богаташът Самсон. Така на 30 юли 1915 г. част от селяните на тези села се включват в кервана на депортираните. По-нататъшната им съдба е неизвестна. По всяка вероятност тя е подобна на тези, които ще представим в следващите редове.

Останалата част, начело с пастор Дикран Антреасян, решават – заедно със своя добитък, възможна покъщнина, оръжия, боеприпаси и храна да се барикадират по височините на планината Муса Даг. Оттам се открива Средиземно море.

В продължение на 40 дни укрепени по планински ридове – жени, деца, старци и откупили военната си служба мъже (бедел), отбиват заканите на властващите и отхвърлят предложенията им. На 7 август 1915 г. са отблъснати 200 войници начело с мюдирина Халидим; на 10 август – 5000 войници с оръдия обстрелват обитавания район; на 19 август набезите продължават с 9000 войници. От началото на септември 15 000 войници обкръжават района с цел непокорните да бъдат поставени в безизходица и глад. Акциите са безуспешни.

На височините на планината непоколебимите поставят на видно място чаршаф с червен кръст. Подготвят текст на английски – молба за помощ. При поява на кораб един младеж се спуска в морето и стига до кораба. Предава молбата. След няколко дни идва спасителният кораб „Жана Д’Арк“, отнася ги на при­станището Порт Саид. Художествено описание на героизма им може да прочетете в романа на Франц Верфел „Die vierzig Tage des Musa Dagh“, Franz Werfel. Има и арменски, и руски превод.

2. За американския консул в Харпут Лесле Дейвис става ясно, че Временният закон за депортирането и конфискацията и новата комисия за изоставените вещи са измама. Тази комисия привидно е създадена, за да пази собствеността на изселените арменци. Чрез нея да се платят дълговете на собствениците, а остатъкът от парите им се изпрати на новите адреси. Повечето арменци са убити, както несъмнено е планирало правителството, а никой от оцелелите не е получил пари от комисията.

Арменските търговци са принуждавани да изоставят своите магазини, стока и трупаното цял живот. Кеворк Бодукян наблюдава ужасèн как стражарите нахлуват в бакалницата на баща му. Той пише, че после „методично“ е събрано и конфискувано цялото „съдържание на магазина“, което е натоварено във волски каруци“ и се предполага, че е „закарано в държавните складове“.

Несъмнено това се отнася не само за бакалниците, а и за всички останали магазини за платове, мебели и други пособия.

3. Ето какво пише американският консул в Харпут Лесли Дейвис до посланик Моргентау, цитирам:

Тази седмица имаше покъртителни сцени. Хората се готвят да напуснат домовете си, да изоставят къщите си, земите си и всичко, което притежават. Те се опитваха да се освободят от мебелите и покъщнината, от провизиите си и дори от повечето си дрехи, тъй като щяха да успеят да понесат съвсем малко неща със себе си. Продаваха вещите си за колкото им дадат. По улиците беше пълно с турци – жени и мъже, които се възползваха от ситуацията и купуваха на безценица органи, шевни машини, мебели, килими и други ценни предмети. Познавам една жена, която продаде за пет долара на съседа си турчин един орган, който струва двеста долара. Шевни машини, купувани за двайсет и пет долара, се продаваха за петдесет цента. За по-малко от долар се продаваха ценни килими. Каквото не можаха да продадат, собствениците подариха, защото така или иначе щяха да бъдат принудени да го оставят. Тази обстановка ми напомня за лешояди, налитащи на плячка. Беше истински празник за турците и всички те, облечени в официалните си дрехи, отидоха да се веселят и да се подиграват с нещастието на другите.

Дължа да подчертая, че такава възможност да се продадат ценни вещи и покъщнина са имали само в градовете със смесено християнско и мюсюлманско население. В селата, обитавани само от арменци, практически депортираните остават имуществото си на произвола на съдбата.

4. Замисълът и осъществяването на депортацията на арменското население от Трабзон и околностите му се разкрива от обвинителния акт, съставен от членовете на Военния трибунал, приключил работата си на 22 май 1919 г., в състав: председател Ферик Мустафа Назим паша и членове: бригадни генерали Зеки паша, Мустафа паша и полковник Реджеп Ферди бей. Съдеб­ният процес протича в присъствието на: Мехмед Али бей – директор на данъчната администрация в Трабзон, Нури бей – началник на полицията в Трабзон, Мустафа ефенди – съдържател на хотел в Трабзон, Али Саид бей – директор на Здравна служба в града, губернатора на район Трабзон – Азми бей (съден задочно).

Мотиви на обвинението и взетото решение са:

– След като керванът на депортираните се е отдалечил в необи­таемо място, водачите ги разделят на група мъже и няколко групи жени.

– След изминаване на известно разстояние, групата мъже са били нападнати от „военизирани бандити“, ограбени са личните им вещи и са избити.

– Една част от жените са заведени на друго уединено място, отнети са им скъпоценностите, пари и дрехи, и са изнасилени.

– Останалата част от жени и деца са стигнали до град Трабзон, настанили ги в болница и домове на дервиши.

– Част от тези жени на следващия ден били качени на шлепове под предлог, че ги отвеждат в друг град. След като са изчезнали от полезрението на брега, са ги удавили в морето. Останалата част жени на следващия ден са били раздадени на местните турци за жени или прислужнички.

5. Град Ерзинджан е кръстопът на депортираните. В града е организирана германска медицинска мисия за обслужване на нуждите във връзка с военните действия.

Няколко думи за града: броят на арменците, живущи там, възлиза на около 25 000 души. В първите дни на месец юни 1915 г., без предявено обвинение, са арестувани близо 2000 души; през нощта са изведени от затвора и са застреляни в местност, близка до града; останалите са предизвестени, че трябва да напуснат града; депортирането е извършено на 7, 8, 9 юни. Не мога да опиша изстъпленията на конвоиращите. За тях може да се направи заключение от факта, че местните власти, няколко дни след депортирането им, са били принудени да изпратят военно поделение под надзора на фармацевта Гелхзен (от германската медицинска мисия), за да прочистят клисурата от останки от човешки тела, органи и багаж.

Обобщена представа за жестокостите, на които са подложени депортираните в района Ерзинджан, може да се получи от показанията (стенограма) на Сохомон Техлерян и привлечените 15 свидетели, девет вещи лица, трима защитници и двама прокурори на съдебния процес, проведен от германския съд в квартал „Шарлотенберг“, Берлин, 15 март 1921 г. Техлерян е подсъден за убийството на Талят паша. Отговорите му като депортиран и преживяванията му може да се обобщят така:

Колоната, след като напусна града, беше подложена на грабежи, отвличане на жени и стрелба. Връхлетя и башибозукът. Тогава един от жандармите отвлече сестра ми. Майка ми започна да крещи: „Дано ослепея!“ След това видях как брадва удари главата на брат ми. Майка ми се строполи на земята. Не разбрах защо. Баща ми беше малко по-напред, но не се върна. Последва удар по моята глава. Паднах. Бил съм в безсъзнание. Не знам колко време, може би два дена. Когато си отворих очите, брат ми, мъртъв, беше върху мен. Около мен лежаха и други мъртъвци. Видях тялото на майка ми, просната с лице към земята. Когато успях да стана, видях, че коляното ми е ранено, а от ръката ми тече кръв. Успях да се изправя. Не можах да видя никоя от сестрите ми. Доколкото можах, тръгнах и стигнах до едно кюрдско село с възрастни хора. Те ме прибраха. Помогнаха ми да се измия. Дадоха ми едни техни стари дрехи. Оттам продължих пътя и стигнах Иран.

арменски409

6. Част от изказванията на медицинските сестри, служещи във военната мисия в Ерзинджан, по повод на друга група депортирани, идващи от Бейбурт:

На следващия ден [18 юни 1915 г. – б.м.] рано сутринта пред жилището ни премина колона на депортирани, идващи от Бейбурт, направлявани към изхода на града. Последвахме ги. С нас беше господин „Г“. Това беше голяма група, но можеше да се преброят двама или трима мъже, а останалите бяха жени и деца. Много от жените изглеждаха като обезумели. Те крещяха: „Само ни спасете. Нас ни водят към Кемах Богаз, за да ни прережат гърлата!“ И ни показваха жеста на прерязване на гърло. Други мълчаха и търпеливо вървяха пеша с деца в ръце. Някои ни умоляваха да спасим децата. Дойдоха много турци, за да подберат деца със съгласие на техните родители. Време за обмисляне нямаше, тъй като конните жандарми размахваха своите камшици… Ние също си взехме малко момиченце от семейство с 6 деца на възраст от 3 до 14 години…

Ето ви кратка информация за причините, вселяващи ужас сред депортираните от понятието „Кемах Богаз“:

– Разстоянието от Ерзинджан до входа на Кемах Богаз, по въздушна линия, е повече от 40 км.

– Кемах Богаз е тясна клисура, образувана в Тавърските планини от преминаващата през тях река Ефрат. Дължината й е около 16 км по въздушна линия. Но поради зигзагообразния релеф на планинските ридове, реалният път е много дълъг и се увеличава на 55 км. Така създадената естествена природна среда е известна сред населението от района още през мирно време с набезите на разбойнически групи.

– Несъмнено депортираните от Бейбурт са имали информация за депортацията на арменците от Ерзенджан през тази клисура преди няколко дни.

За описаните злодеяния върху депортираните от Ерзинджан, след подписване на Мудроското примирие и съгласно задълженията на властите в Истанбул, е организиран съдебен процес срещу извършилите на военни престъпления, респективно тези от Ерзинджан. Съдия по това дело е бил „тур­ският генерал Немруд Мустафа“. От информацията, която е била пу­бликувана на 27 юли 1920 г., е видно, че каймакаминът[1] на Ерзинджан – Мемдух бей, е заповядал на жандармерията и поли­цията да избият конвоираните арменци. Въпреки това, смъртна присъда е била издадена само срещу присъстващото на процеса лице Хавиз Абдюлах Авни (главен секретар на Ерзинджанската жандармерия – един от извършителите на убийствата). От цитираната информация от 27 юли 1920 г. става известно, че Авни е екзекутиран на 22 юли 1920 г. на площад „Баязид“ в Истанбул, след като е заявил: „Да живее партията „Единение и прогрес!“ С убийството на арменците направих велик принос на страната си“.

7. Ето какво разказва за семейството си съпругата на американския гражданин Агоп Чилингирян:

На 1 август 1915 г. нашата енория в Диарбекир беше обсадена от стражари, командвани от валията. Същия ден те накараха нас, арменците, да я напуснем, под смъртно наказание. Можех­ме да вземем само наличните си пари, удостоверения за раждане и брак, документа за натурализация и паспорта на мъжа ми Хагоп Чилингирян. Оставихме всичко друго, което притежавахме. Изоставените ни вещи бяха разграбени от служителите на турското правителство и от обикновените турци. Стражарите заделиха интернираните мъже от жените. Вързаха ги един за друг и поведоха всички нас в неизвестна посока. За трите дни, през които вървяхме, избиха един по един почти всички мъже и малцина от тях се спасиха. Така безмилостно бяха убити моите братя и сестри и други роднини. Съпругът ми беше принуден насила да тръгне с нас, въпреки че беше американски гражданин, а стражарите му отнеха паспорта и документа за натурализация.

По време на този „поход“ мъжът на Чилингирян умира. След това 25-годишната жена с две малки дъщери – Зъварт на 2 години и бебето Аршалуйс, е ограбена и бита от турци и стражари. По-нататък тя пише:

Бяхме принудени да вървим през планини и долини в продължение на тридесет и два дни. Умората и гладът, подпомогнати от камшика на жестоките стражари, намаляваха броя на интернираните. След много опасности, чието описание би отнело много време, в началото на септември 1915 г. заедно с няколко жени и деца стигнахме в Алепо.

8. В ужасна августовска нощ Джеси Джаксън отново пише до посланик Моргентау в Истанбул за продължаващия наплив на депортирани [става въпрос за Алепо – б.м.]. Към писмото прилага писмо на преподобния Ф. Х. Лесли, назначен за представител на американския консул в град Урфа. То съдържа следния текст:

Скъпи консул Джаксън,

Вече шест седмици съм свидетел на най-ужасните жестокости, които се извършват срещу хиляди християнски изгнаници. Те всеки ден минават през нашия град на път за северните градове. Всички разказват едни и същи истории и са белязани по един и същи начин: мъжете ги избиват още в първите дни след потеглянето от родния град; после започват да отнемат на жените и момичета парите, завивките, дрехите; бият ги, малтретират ги и ги изнасилват… Пазачите ги карат да плащат дори за това, че пият изворна вода по пътя. Те най-много издевателстват над жените, а освен това разрешават на най-голямата измет в селата, през които минават, да ги изнасилват и да се гаврят с тях. Не само ни разказаха за тези неща, а те ставаха пред очите ни, извършваха ги съвсем открито по улиците на собствения ни град. Тези бедни и изнемощели жени и деца умират с хиляди по пътищата и в хановете, където ги затварят. Сега трябва да има не по-малко от петстотин изнасилени жени в домовете на мюсюлманите в този град. Много други са подлагани на сексуално насилие по улиците.

Не мога да се справя с тази работа, нито да остана повече тук.

Не след дълго американският пастор е вкаран в затвора заради това, че помага на арменците. Съсипан психически от видяното, той е подложен на мъчения и се самоубива.

9. Армин Вегнер е германски фелдшер и лейтенант от свитата на фелдмаршал фон дер Голц; в нарушение на разпоредбите той обикаля бежанските лагери в Рас-ул Аин, Ракка, Мескене, Алепо и Дер Зор. През ноември той пише от Рас-ул Аин:

Тъкмо в този момент се връщам от оглед на лагера. Навсякъде има глад, смърт, болести, отчаяние. Усеща се миризма на изпражнения и гнили отпадъци. От една палатка се разнасяха стонове на умираща жена. Една жена реши, че тъмно виолетовата значка на униформата ми е знакът на санитарния корпус и тръгна след мен с протегнати ръце.

Тя ме взе за лекар и се притисна към мен с все сила. Аз нямах нито лекарства, нито превръзки, тъй като беше забранено да помагам. Но това е нищо в сравнение с ужасяващата гледка на тълпите от сираци, които с всеки изминал ден се увеличават. За тях в края на лагера е приготвена редица от изкопани в земята дупки, покрити с парцали. Момчета и момичета на всякаква възраст сядат в тези дупки, скупчили глава – изоставени, превърнати в животни, без храна и дори без хляб. Лишени от най-елементарна човешка помощ, децата се притискат едно в друго, треперят от нощния студ и се мъчат да се стоплят с димящи парчета от догарящо дърво.

В Алепо положението става все по-отчайващо, всеки ден стотици хора умират от тиф и други болести, от рани от щикове или от глад. В тази обстановка, в която кучета се боричкат върху детски трупове, Джаксън призовава Моргентау да изпрати средства от Американския комитет за подпомагане на армен­ците и сирийците – 150 000 долара месечно. „Това едва стига за хляб, да не говорим за дрехи, подслон и медицинско лечение.“

Алепо се явява транспортен разпределителен център на депортираните към вътрешността на Сирия. Там са разположени няколко скалисти планини, а низините са пясъчни пустини. Реките Тигър и Ефрат, както и средиземноморският бряг са крайгранични и може да се каже, че нямат благоприятно въздействие върху вътрешноконтиненталната част на страната.

Общият брой на депортираните към Сирия арменци до края на 1916 г. възлиза на 850 000 души. От тях 300 000 са отведени в Дер Зор (североизточна част) и покрайнините му. Останалите населени места с най-голям брой депортирани са: Дамаск – 100 000, Хомс – 20 000, Рас ул Аин – 20 000, Ракка – 10 000души.

Общият брой на загинали депортирани от физически изстъпления, болести и глад в този район възлиза на 600 000 души.


[1] Каймакамин – букв. означана „наместник“. 1. Това е титла на каймакам-пашата, заместника на великия везир, когато той е на война. 2. Наместник на старейшината на благородниците в дадена провинция. 3. Така понякога се наричал наместникът на валията на даден санджак. – Б.р.