Тази книга не е пътеводител, нито енциклопедия. Не е и пътепис. Тя съчетава по малко от всичко. Написана е от двама журналисти и фотографи, които непрекъснато са на път. Преди дни получи наградата Златен лъв на Асоциация „Българска книга” за издателски проект с най-голяма обществена значимост. Ето откъс от книгата.
В книгата ще намерите много любопитни факти и неизвестни истории за места и хора, които може би познавате, и още безброй други, за чието съществуване не сте и подозирали. В 1000 страници ще обходите България надлъж и шир – в днешните и отминалите й дни, а много от красотите и богатствата й ще видите във фотографии.
След популярните свои пътеписни книги и албуми Никой не си тръгва от Индия завинаги, Египет, 100 дни в Китай, Спирки под Южния кръст, Свещени места по света от Юкатан до Хималая, Родопи – свещената планина и др., това е осмата обща книга, която Румяна Николова и Николай Генов предлагат на любознателните.
От авторите:
1000 страници за България? Но това е страшно много! Чувахме подобна реакция неведнъж, когато споделяхме идеята си за тази книга. Сега вие я държите в ръцете си и ние не спираме да си повтаряме, че 1000 страници за България се оказаха страшно малко. Нещо подобно си казахме преди няколко години, когато наред с книгите ни за Индия, Китай, Южна Америка и всевъзможни свети места на четири континента, излезе и томчето, в което бяхме събрали най-вълнуващите си пътувания из родината. Обещахме си тогава, че ще изкупим вината си към многото любопитни и любими места, значими факти, интересни личности, които останаха извън неговите корици.Това стана главната причина за тази необичайно дебела книга.
Но отново сме длъжници. И такива ще си останем, дори да добавим още 1000 страници…
След толкова пътешествия под чужди звезди, ние сме убедени – има защо да харесваме и земята си, а и себе си. По пътищата й всички можем да намерим достатъчно основания да я обичаме. И да не живеем повече в нея като равнодушни чужденци, а със съзнанието, че сме едно с България, че нейното добро име е нашето добро име и обратното…
Както всичките ни книги и тази не е пътеводител за интересните места в страната ни. Стреми се да покаже не как да отидем някъде, а защо. И най-вече да събуди любопитство и апетит за ново знание, за път. Тя няма претенции за всеобхватност, нито, че сме бръкнали „дълбоко”, защото и двамата не сме учени. В 1000 страници сме събрали нашите пътища из България и из книгите за нейната история, паметници, природни чудеса. Възможно е да ви се стори хаотична, тъй като не следва стриктно нито географските посоки, нито историческата хронология, но вярваме, че Азбучникът в края ще ви помогне да откриете своята дестинация. Всяка посока е добра, защото знаем, че най-важното в едно пътуване е пътуващият. А в това пътуване ще усетите своите корени. И макар да ви се струва парадоксално, това няма да ви прикове на място, а ще ви даде сила за по-висок полет.
Добър път!
Румяна Николова и Николай Генов, „1000 страници България”, изд. „Сиела” 2013
ГОРНОТРАКИЙСКИ ЛЕГЕНДИ И ГЕРОИ
Защо католиците обичат костенурки, кои чирпански легенди и митове са развенчани, къде са най-старото дърво в България и най-старият манастир в Европа, с какво е по- известно село Розовец – с Гюро Михайлов или с безценен златен венец.
В западната част на Горнотракийската низина, само на 25 км от Пловдив се намира Раковски, един от най-младите градове на България. Ще признаем, че тук няма особени забележителности, ако не броим най-многолюдното католическо население у нас – 15 хиляди души. Католицизмът е четвъртото по брой на изповядващите го вероизповедание у нас с общо около 50 000 души.
Град Раковски е основан през 1966 г. от сливането на трите съседни села Генерал Николаево, Секирово и Парчевич. Днес тези три квартала са и трите епархии в града. Най-голяма от католическите църкви е „Пресветото сърце Христово“ в Генерал Николаево, за която казват, че била сред най-големите и на Балканския полуостров.
Фактът, че до Освобождението земите по поречието на река Стряма между Пловдив и Карлово са наричани Павликянска кааза, ни дава повод да се отправим на една кратка разходка в миналото. Павликянството е религиозно движение, което се е зародило през VІІ в. в Армения, а за негов създател се смята осъденият на смърт заради разпространяване на ерес Константин Мананали. Това учение често е свързвано с богомилството, което е широко разпространено на Балканите през средните векове.
По сведения на дубровнишки търговци първите павликянски селища в нашата страна са от ХVІ в. и се намирали около Дунав, в района на Никопол. През 1622 г. броят им бил 33. Постепенно павликяните се предвижват на юг, а в края на ХVІІ в. започват да приемат католицизма, какъвто е и случаят със споменатата област.
Любопитен факт за българските католици и най-вече за живеещите в района на град Раковски, е, че са най-големите консуматори на костенурки. Предполага се, че причината е в това, че тяхното месо се смята за „постно” наред с рибата и може да се яде и по време на пости. В Раковски до 1981 г. дори работеше крайпътно заведение, което предлагаше ястия от тези животни. Според природозащитници костенурките отново са в менюто на тукашните ресторанти, а ние се чувстваме длъжни да ви предупредим, че те са застрашен от изчезване вид, който се намира под строгата охрана на закона, и неволно бихте могли да понесете сериозни глоби, ако ви хванат на „местопрестъплението” в такова заведение.
Заради това, че в миналото хората отглеждали цели стада от „брези“ или шарени биволи, малкият град на 25 км североизточно от Раковски носи името Брезово. Турците нарекли някога селото Абрашларе пак по същата причина, защото в езика им „абраш“ значи „шарен” или „пъстър”. Може да се сетите за това градче, когато видите в Пловдивския музей един невероятно експресивен идол от каменно-медната епоха. А също и когато в Старинния Пловдив разглеждате постоянната експозиция от 74 платна на Златю Бояджиев, която се помещава в къщата на първия пловдивски лекар д-р Стоян Чомаков. Един от най-значимите и самобитни български художници е от Брезово.
Не вярвайте обаче на информацията в интернет сайтовете, че къщата-музей на Златю Бояджиев там е временно затворена. Истината е, че общинските власти просто са се отървали от бремето да я поддържат, къщата е продадена на чужденци и повече няма да отвори вратите си за посетители. За съжаление нищо в този град не напомня за автора на картините „Село Брезово“, „Брезовски овчари“, на Брезовския цикъл „На нивата“.
Златю Бояджиев е роден през 1903 г. и завършва Националната художествена академия при проф. Цено Тодоров. Заедно с колегите си Васил Бараков и Цанко Лавренов създава легендарната група Бараците. Прекаран през 1951 г. инсулт обездвижва дясната половина на тялото му и художникът започва да рисува с лявата си ръка. Този злополучен факт разделя неговото творчество на два периода, но не отнема неговата стойност.
Първомай е разположен край брега на река Марица. Тук може да чуете смешния анекдот, че през 1873 г., когато научило, че през с. Дебър, днес един от градските квартали, трябва да мине железопътна линия, мъжкото население обявило общ протест, породен от страха, че минаващите през гарата щели да заглеждат булките им. Дори дали подкуп на австрийския инженер да промени трасето на релсите. Днес мъжете са „дописали” за собствено оправдание този виц с обяснението, че не булките били причина за опасенията им, а пасящият край линията добитък, който щял да се плаши от влака.
Първомай става име на града, вследствие на всенародното въодушевление след голям митинг през 1945 г., посветен на трудовия празник. До 1894 г. градът се е наричал Хаджи Елес, но когато се родил престолонаследникът на 30 януари през същата година, местните големци предложили на цар Фердинанд да го нарекат Борисовград, което име носил до 1945 г. Двата опита името на града да бъде сменено след демократичните промени през 1989 г. завършиха неуспешно, както впрочем стана и с името на друг град в Горнотракийската низина, Димитровград.
„В Чирпан водата се не пие“ се пее в шеговит популярен стар шлагер. Това обаче не е вярно, веднага ще го опровергаят тези, които познават града. Водата в Чирпан си е много добра за пиене и може би заради това неговите прочути пияници, които се наливали като продънени, са останали в миналото. Развенчана е и другата местна легенда – че всеки чирпанлия носел затъкната на кръста си кама. И не само носел, но и я използвал за „набучване“ на противници. Затова тук наричали мъжете букчии и на особена почит били разказите за големите „истински” чирпански сватби, които по броя на жертвите се равнявали едва ли не на цяло македонско въстание. Поддръжници на тази вековна традиция са може би само циганите от Караорманската махала, от които треперели дори събратята им от Пловдив. А доказателство, че бизнесът с ножовете не върви, е, че наследниците на легендарния стар майстор ножар бай Стайко вместо да продължат традицията на занаята му, са се преселили по икономически причини в Русе.
Чирпан открай време са слави с хубавите си лозя и винопроизводството, но откакто тук построили завод за шампанско, работата сякаш и в тази посока е замряла, защото пак според лакърдиите на чирпанските зевзеци, къде се е чуло и видяло букчии да пият газирано вино. Те се чудят къде да се денят от срам и когато трябва да отговарят вярно ли е, че на мястото на старите чирпански лозя днес засяват полета с лавандула, която е станала новият градски символ. А като навлязохме в темата за митовете, редно е да развенчаем още един – и познатите до болка на всеки столуващ кюфтета по чирпански са местен специалитет точно толкова, колкото и руската салата е руска.
Всичко това, разбира се, е в кръга на майтапа. А сега – по-сериозно. От деца сме чували за Чирпанското земетресение. Това е поредната чирпанска легенда, но тя съвсем не е измислица, защото става дума за голяма човешка трагедия. Точно в 11.20 часа на 14 април 1928 г. Чирпан е разлюлян от нечуван трус с магнитуд 6,9 по скалата на Рихтер. Епицентърът бил на около 8 км северозападно от града. Дори сеизмични лаборатории в Америка са отбелязали катастрофалното явление. В края на четвъртия ден идва най-силният трус, този път с епицентър до пловдивското село Поповица. Още в началото на земетресението цар Борис ІІІ спешно пристига от резиденция Евксиноград и през цялото време на трагедията ръководи спасителните акции от Пловдив. Активно е участието и на българската скаутска организация.
Чирпанското земетресение е най-разрушителното в българската история от 1450 г. насам. Ще добавим, че според сеизмолозите в България има немалко земетръсни зони, най-активни от които са Благоевградската, Софийската, Маришката, Шабленската, Великотърновската и Горнооряховската. А колкото до най-тежките земетресения, ще се ограничим да споменем само „първенците”. В София земетресение с магнитуд 6 е имало през 1450 г. и на 25 април 1818 г., но най-голямото се е случило на 30 септември 1858 г., с магнитуд 6,6.
Сеизмолозите разказват, че земетресение с магнитуд 7,8 е имало на 4 април 1904 г. в долината на река Струма, а със сила 7,2 – на 4 април 1904 г. край Шабла. С магнитуд точно 7 са били земетресенията на 10 януари 1908 г., 14 април 1908 г., 14 април 1909 г., 14 юни 1913 г. в Горна Оряховица и на 17 март 1942 г. в Разград. Земетресението в Перник на 22 май 2012 г. беше с магнитуд 5,6. Катастрофалното земетресение с магнитуд 7,4 и епицентър в румънския град Вранча причини огромни щети в някои крайдунавски селища на 4 март 1977 г.
Чирпан е разположен в сърцето на Тракия, в Горнотракийската низина, между високите 651 м Чирпански възвишения, където южните склонове на Средна гора постепенно слизат към долината на Марица. Смята се за наследник на римското селище Шерампол, в превод „Град на любезни приятели“, възникнало близо до римския пункт Пизус, където е имало тържище по времето на император Септимий Север, около 202 г. На 7 км североизточно от днешния град, в местността Карасура при с. Свобода, археолози са разкопали храм на Асклепий, селищна могила, три големи раннохристиянски базилики с некропол, който е доказателство за намиращ се наблизо голям късноантичен град. Той достигнал своя най-голям разцвет през ІХ в. Историците предполагат, че името Чирпан е дошло от преиначаването на Шерампол, а днешния град е основан от негови преселници около извора Текир.
Край десния бряг на Стара река, при намиращото се между Чирпан и Меричлери с. Златна ливада, са открити останките на манастира „Св. Атанасий Александрийски“, приеман за най-стария в цяла Европа. Смята се, че в скалите над красивата местност, обвеяни с древни легенди, е била постницата на този светец и нeговите следовници. Както пише в житието му, Свети Атанасий, патриархът на Александрия, е сред най-видните богослови, разпространител в Европа на възникналото в Египетските пустини монашество. Той отседнал тук на път за Вселенския събор в Сердика през 343 – 344 г. и основал манастира. Досега за най-стари европейски манастири се смятаха шотландският „Кандида каса“, основан през 360 г., следван от двата манастира, създадени от Свети Мартин през 373 и 375 г. в днешна Франция.
Манастирът „Св. Атанасий Александрийски“ многократно е бил пален и разрушаван от турците. През 1844 г. го възстановил, след като имал съновидение, дядо Мичо Рогоша от Златна ливада, а после още много знайни и незнайни благодетели помагали за неговото съществуване, докато идва социалистическият режим. Тогава „другарите“ решили, че най-целесъобразно е той да бъде превърнат в … овчарник.
Може да ви се стори невероятно,че някога кралете на Франция се заклевали пред Библия, писана на кирилица. Донесена била от кралица Ана, дъщерята на киевския княз Ярослав Мъдрия, която омъжили за Хенрих І през ХІ в. Библията се считала за изключителна реликва, но никой не разбирал езика, на който била написана. Свещениците в катедралата се сетили за нейния произход, чак когато един ден в катедралата дошъл руският цар Петър І и веднага започнал да я чете.
Каква е всъщност историята? Голяма ценност в библиотеката на нашия манастир „Свети Атанасий“ край Чирпан днес е зорко пазеният препис на т. нар. „Реймско евенгелие“, за което учените твърдят, че е имало старобългарски произход. Тридесет и две от неговите страници били написани на кирилица, а останалите 62 – на глаголица.
Първата част съдържа празнични четения на евангелието според православния обред. Във втората са събрани апостолски послания и празнични паремии според католическия обред и е написана през 1395 г. на хърватска (ъглеста) глаголица от монасите на Емауския манастир, основан в Прага през 1347 г. като католическа обител с богослужение на славянски език. В края на глаголическата част има кратка бележка, според която кирилската част от евангелието е написана от Свети Прокопий Сазавски. Този светец се родил през 990 г. в с. Хотуни, в, Средна Чехия, в благородническо семейството. От ранна младост пожелал да се посвети на Бога.
В Църквата по това време богослужението се извършвало на латински и на славянски език. Свети Прокопий се ориентирал към славянския език, завещан от светите братя Кирил и Методий. Изучавал го във Вишехрад и в манастир в Унгария, където по това време се служело на славянски. Бил ръкоположен за свещеник в Моравия.
Около 1030 г. чешкият княз Олдржих открил Прокопий при лов в горите около р. Сазава. Свещеникът споделил, че с болка вижда как славянските богослужения западат и има желание да основе манастир, в който да се служи на славянски език. Князът обещал да помогне. Така през 1032 г. било започнато строителство на общежителен манастир, който бил първият от този вид в Средна Европа. В него е трябвало да се служи на славянски език. Имало и училище, в което учител бил Прокопий. Сам той превел на славянски Псалтира, Евангелието и всички други необходими на монашеската служба книги. Оригиналът на Реймското евангелие бил предпочитан при кралските коронации, заради пищния му обков и богато илюстрираните с миниатюри и изписани с красиви букви страници. За съжаление днес от обкова са останали само дървените корици, обвити с кожа, а останалото задигнали републиканците по време на Френската революция.Оригиналът на книгата се пази в трезора на Реймската библиотека.
В центъра на Чирпан е къщата-музей на Пейо Яворов. Големият поет, революционер, автор на най-нежни и най-пламенни творби за любов и борба, е роден в града на 1 януари 1878 г. За съжаление къщата на друг именит творец – Георги Данчов-Зографина, днес е превърната в ресторант, а това, че вътре предлагат и ястия от националната кухня съвсем не бива да успокоява гузната съвест на разрешилия това безобразие. Георги Данчов е забележителен художник, революционер и фотограф, роден на 27 юли 1846 г. Бил близък другар на Васил Левски и ни е оставил най-точния негов портрет. След залавянето на Левски, когато мнозина от неговите съратниците са спокойни, защото са убедени, че дяконът ще бъде откаран в Цариград и съден там, единствен Данчов организира четири поредни засади по Баронхиршовата железница за освобождаването на Апостола. Заловен, този неуморим романтик дочаква Освобождението с доживотна присъда в Диарбекир. Георги Данчов-Зографина ни е оставил една истинска „епопея на забравените“ в рисунки и фотографии. В творчеството му са портретите на Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Любен Каравелов, Христо Ботев и Георги Раковски. Зографина е баща на Никола и Иван Данчови, съставителите на една от първите български енциклопедии.
По-старите чирпанлии все още наричат Художествената галерия „къщата на бея“. През април 2000 г. световноизвестният художник Никола Манев, който е роден в Чирпан, а живее и твори във Франция, купува една от най-красивите стари къщи, строена преди век и половина, и я превръща в галерия. За целта тя е реставрирана и предоставена на общината. Художникът дари и 20 свои платна за експозицията. Сега в къщата се срещат различни изкуства и тя се превръща в културен център.
В радиус от 50 км около Чирпан могат да се видят още няколко обекта, които заслужават внимание. На 20 км от града е с. Гранит, където се намира Гранитският дъб – най-старото дърво в България. Дендролозите са изчислили, че то е било засадено горе-долу по времето, когато Свети Атанасий е ходил из тези места. Сиреч сегашната му възраст е над 1650 години. Уникатът е висок 24 м, а обиколката на стъблото му е 7,45 м. Днес огромната му корона е поддържана от цяла система подпори, но сред изсъхналите клони един все още зеленее в свежа премяна.
Много интересно откритие направиха учените от Националният природонаучен музей към БАН през 2007 г. в района на намиращото се на десетина км северно от града с. Спасово. Сред фосили от древни животни те намериха и зъб от човекоподобна маймуна, чието изследване по специални методи му определи възраст от 7 милиона години. Зъбът е на хуманоид, предшественик на човека.
Ако продължите в същата посока по междуселския път, след около 15 км ще достигнете до с. Медово. В неговото землище може да се види скалният феномен Каменната сватба, но задължително трябва подробно да разпитате местните жители за пътя до него, който на места е обрасъл. Скалите приличат на човешки фигури. Легендата разказва за сватба, която решил да посети самият Господ, преоблечен като просяк. Когато помолил сватбарите за малко храна, те го изгонили. Обиден той ги вкаменил, за да ги накаже за коравосърдечието. В съседство на фигурите има дупка в скалата, която местните наричат „Халката“. Казват, че този, който не успее да се провре през нея, има много грехове, които му пречат.
Хижа „Каваклийка“ се намира в едноименна местност на 37 км северно от Чирпан. С града и с Павел баня от другата страна я свързва асфалтов път. Заслужава си да дойдете тук, за да видите уникално каменно съоръжение, което няма аналог сред мегалитите. Намира се в гората на 2 часа път пеша от хижата. И за него първи са съобщили братя Шкорпил, които дошли тук в края на ХІХ в. да търсят светилище между върховете Русарето и Голяма Шипковица, за което чули от иманяри. Така попаднали на Кутела, чието име научили в селото, и го определили като жертвен камък. Той е каменен конусообразен съд с диаметър и височина 1,5 м. Издълбан е от един каменен блок, чиито три части са сглобени от археолози през 1960 г. Казват, че имал и капак, който бил отнесен от жители на с. Розовец и разбит за мозайка.
Съществуват много версии за предназначението на каменния кутел – от съд за грухане на жито, до съд за хранене на добитък и от съд за жертвоприношение до купел за кръщение. Трите вдлъбнатини до горния ръб дори се определят като места за свещи. Последната теория е възникнала във връзка с близкия манастир „Св. Никола“ под връх Голяма Шипковица.
От хижата до село Розовец пътят пеш отнема около 5 чака и минава през чудно красиви местности. Но до селото може да се стигне и по асфалтово шосе. Много са легендите за страшни дела и огромни съкровища, сведенията, за които или са умрели, със старите жители на Розовец, или ги е погълнала гората и до днес си стоят неоткрити, според селските иманяри.
Чували сте за Гюро Михайлов, чието име незаслужено стана нарицателно за безсмислен героизъм. А знаете ли кое е родното му място? Несправедливо осмиваният предан на дълга си войник, изгорял геройски на своя пост, е роден в Розовец. В красивото планинско село днес живеят почти 400 души, а старото му име е Рахманлий. Край него текат реките Стара и Турска, притоци на Марица.
Добре е преди да дойдете в Розовец, да се отбиете да видите златния венец и един невероятно красив ритон, намерени в района му, които днес се пазят в трезора на Националния археологически музей в София.
На 9 март 1851 г. странна случка прочула Рахманлий из цялата Европа. Местен селянин, докато орал нивата си в съседство със средната и най-висока от три тракийски могили, закачил с ралото си четвъртит обработен камък, под който зейнала дупка. На дъното й той видял нещо да блести. Стреснат, веднага повикал на мястото баща си и селския кмет Деню. Тримата успели да извадят блещукащия предмет от дупката, който се оказал красив златен венец. За да не се разчуе, начаса разсекли венеца на три. Всеки си взел дела и ни чул, ни видял, изчезнал от мястото.
С течение на времето се разбрало, че трите части вероятно били разделяни на още по-малки, за да ги дават на наследници или да ги продават и така следите на венеца се загубили. Хора от селото обаче си спомнили, че частта на чорбаджи Деню, раздробена, била носена от жените в рода му на празници като накит. Някои дори били виждали по родовите им фотографии тези бижута. От страх турските власти да не конфискуват намереното, бащата и синът скрили своите части и чакали удобен момент, за да ги продадат нацяло. Намерили купувач в лицето на пловдивския градоначалник.
Съществува обаче и втора версия. Тя е описана в „Цариградски вестник” от 31 март 1891 г. Според нея селянинът от Рахманлий дядо Стоил вадил камъни за строеж около могилата и тогава открил златен венец. Това съобщение създава впечатление за втори открит край селото венец, но според преобладаващи в научните среди мнения става дума за една и съща находка.
Около тайнствените открития край това село постепенно се създал толкова богат иманярски фолклор, че и днес никой не е в състояние да възстанови фактите и не може да се отсее случилото се в действителност. Това не се удало и на братя Шкорпил, които разговаряли с Манто Денев, син на кмета Деню. От него те узнали, че венецът бил украсен с топчести зърна. Бил изработен във вид на две лаврови клонки, които можели да се закопчават „с машинка”.
След изваждането от земята, историята на венеца съвсем не свършила. Въпреки усилията на откривателите да го опазят в тайна, за имането скоро се разчуло и турските власти изпратили свой човек да провери и разследва случая. Този турчин намерил откривателите, накарал ги отново да слязат в дупката и за всеобщо учудване били извадени още ценни предмети. Очевидно тези находки била значими, защото дълго се говорело за нея. Отразили ги дори и в международния печат по онова време. В статия се разказвало, че била открита гробница с куполовидна форма, в която имало човешки скелет с бронзов шлем на черепа, желязна ризница и бронзови предпазители за ръцете, които стигали чак до раменете. Открити били още три сребърни и пет бронзови съда, множество бронзови върхове за стрели и др.
Доста поизбледнели спомени на местни хора описват как шест месеца след откриването на венеца в Рахманлий лично дошъл пловдивският паша Смаил, който наредил гробницата да се претърси внимателно отново. Тогава някой си Саръ Осман от работниците намерил и успял да скрие за себе си златен пръстен с конник, който после бил продаден на френския вицеконсул в Пловдив. Консулът го изпратил за „експертиза” в Париж, където казали, че „бил собственост на скитски княз и струва няколко хиляди лева. Върху него, без да се споменава на какъв език, пишело -АФЛА.
Ето как големият български археолог проф. Богдан Филов описва пръстена: „Върху него е изобразен конник, обут в панталон. Тялото му е облечено в дреха с дълги ръкави, долният край на която се развява. В дясната ръка държи поводите на кон, а лявата е опъната напред с разтворена длан с молитвен жест. Конникът е с къса заострена брада, с дълги мустаци и коса, която пада в безпорядък върху плещите му. Пред коня върви жена, облечена в дълга препасана дреха. На главата си има диадема. Жестовете издават, че жената е богиня. Дясната й ръка е сложена върху гърдите, а лявата е отпусната надолу. В нея тя, изглежда, държи някакъв предмет. Безспорно конникът е някой местен владетел.”
По заповед на турските власти, след като приключили претърсването на средната могила, разкопали и другите две. В северната е намерен позлатен бронзов съд, а в южната работата била преустановена, след като безрезултатно достигнали дълбочина метър и половина. Година по-късно управителят на Пловдив барон Людингхаузен Волф, нарежда повторно разкопаване на южната могила.
Както писал пловдивският вестник „Марица” в брой 3 от 1875 г., работник на име Караманю намерил златен венец. Може би това е трети разказ, близък до горните два, за една е съща случка. Венецът е същият като този от Голямата могила, със 100 листа и 20 топчести зърна. Той стоял върху сребърен шлем на главата на един скелет. Явно покойникът в могилата бил погребан с воински почести.
Заедно с описания в „Марица” венец, бил намерен и сребърен ритон с позлата, с форма на глава на сърна, украсена с бръшлянови гирлянди и три фигури, а също и два сребърни съда – каничка и тасче, осем кръгли пластини, бронзова кофа, железен меч, части от шлем, няколко върхове на стрели и по-дребни предмети. Тези данни четем и в книгата „Могили” на братя Шкорпил. Там пише, че могилите около Рахманлий са двадесетина: Копана могила, могили в местностите Неновец, Песьоското, Куза, на върховете Самодивец, Малък Шипковец, в местността Пладнището. Описани са и споменатите три могили, а също така и Борова могила…
Находката от последните иманярски разкопки била изложена за няколко дни в Пловдив, а след това изпратена на изложение в Санктпетербургския „Ермитаж”. После се оказало, че не всичко, което заминало, било върнато. Върнатите предмети били предадени в Софийската Народната библиотека. В архивните документи се вижда, че барон Людингхаузен Волф ги дал там за създаване на археологическа сбирка, без да се спомене, че са находки землището на село Рахманлий.
В началото на 30-ге години на следващия век бъдещият директор на музея д-р Иван Велков обходил целия район и направил описание на откритите в землището му старини. Днес описаните предмети са собственост на Националния археологически институт с музей в София и са показани в неговата експозиция.
Златният венец е с дължина 31 см и тегло 95,5 грама. От него са останали 63 листа и 9 плода. Запазени са освен това двете му крайни части, от които едната е снабдена „машинката” – малка халкичка, а другата е извита като кука за закачване. Към този венец принадлежи още една част (дълга 10,4 см, с тегло 7,50 грама), която се състои от две завързани една за друга златни, кухи отвътре пръчици, чиито краища са разширени и украсени с концентрични линии. Съществува предположение, че това е част от първия венец, изваден от средната могила. Едва ли барон Людингхаузен Волф би раздробил ценната археологическа находка умишлено и би изпратил половината в Русия. Най-вероятно е той да е успял да откупи части от венеца, който е бил изваден от средната могила и бил раздробен на три.
Сребърният ритон, съхраняван в софийския музей, със сигурност може да бъде отнесен към находките от Розовец. Той има форма на сърнешка глава и височина 11,2 см. Главата е моделирана изключително красиво и рядко реалистично. Очите на животното най-вероятно са били инкрустирани със стъкло. Върху рога на ритона са моделирани три фигури, които са били позлатени, както и флоралната украса. По средата е стар силен, изобразен гол, космат и брадат, с конска опашка и плешива глава, увенчана с бръшлянов венец. Той е приведен под тежестта на голям съд. Митологичните силени са вечно пияните божествата на реките и изворите, които олицетворяват плодородието. Отляво и отдясно към силена се приближават с диви скокове два танцуващи сатира. Теглото на ритона е 449,5 г. Бръшлянов гирлянд с големи листа опасва цялото му гърло. Датиран е към ІV в. пр. Хр.
Осемте сребърни кръга с диаметър около 8 сантиметра и сребърната пластина от находките, дълга около 22 см, според археоложката ст.н.с. Люба Огненова – Маринова са служили за украшение, апликирани върху кожен щит от „беотийски” тип (по името на древна област в днешна Тесалия – Гърция).
Френският вицеконсул, който купил попадналия в Лувъра пръстен от Розовец, бил не друг, а известният Шарл Шампоазо. Той се прочул в световната археология с отмъкването и на знаменитата статуя на богинята Нике от остров Самотраки, висока 2,75 м и датирана към ІІІ-ІІ в. пр. Хр. По онова време на острова, чието име са превежда като „Тракийският Самос”, живеели тракийски племена. Скулптурният шедьовър стоял с разперени криле върху постамент с форма на кораб на скала, до която се намирало Светилището на великите богове при главното пристанище. На острова се провеждали мистерии в чест на богините Деметра (на земеделието) и Персефона (на плодородието). През 1863 г. прохождащият в археологията Шампоазо намерил части на тази статуя, ровейки земята край пристанището. Съдбата им била като на пръстена – попаднали в Лувъра, а в Самотраки великодушно било върнато гипсово копие.