Тогава беше рожденият ден на Левски. Тогава беше най-грандиозният протест. Тогава ние всички заедно отидохме до паметника му и като че ли за първи път осъзнато и мълчаливо отговорихме на онзи негов въпрос: Народе????
Всеки от нас говореше със свои думи, различни от думите на лумпена до него. Много хора носеха портрета му на гърдите си или в ръце и този жест изразяваше – ти си в сърцата ни, искаме теб да следваме, с твоя дух, с твоята смелост, с твоя идеал да се сравняваме. Мафията, срещу която протестираме, е по-коварна и омерзителна от османците, срещу които ти се бореше. Ние вече не сме заспали, ние вече не сме в блатото на апатията, в унеса на безкрайната демагогия, с която ни облъчваха. Ние сме потомците на твоя народ, когото ти разбуждаше, когото ти толкова обичаше, на когото ти се посвети с пълното съзнание, че рано или късно ще срещнеш смъртта си. На когото ти зададе този разкървавяващ въпрос – Народе???? Нашето приемане на безобразията и безчинствата на правителството, срещу което протестираме, е равносилно на предателство към теб. Но ние няма да бъдем твои предатели. Ще бъдем твои потомци, ще бъдем с твоят дух, с твоят кураж, с твоята вяра.
Защото сега в България се случва нещо уникално. Месец и половина вече народът се събира и протестира против мафията, против лъжата, против подмяната. С всеки изминат ден народът става все по-сплотен. Тези, срещу които протестира, го ругаят и обиждат. Значи се разпознават като лъжци и крадци, демагози и мафиоти. Месец и половина вече народът не се изморява и не се отчайва. Предизборният митинг през юни 90-та година беше грандиозен, но единствен. Тогава ние очаквахме, че комунистите ще се уплашат или че в тях ще проговори някаква съвест. Очаквахме, че след изборите свободата ще дойде. След изборите плакахме горчиво. Мощни и решителни бяха и протестите през зимата на 1996-97, но и те не бяха така масови и продължителни. И отново бяхме излъгани. Мечтата на Левски за чиста и свята република като че ли едва сега започва да дава своите кълнове. Най-тежкото време за кълна – времето на смъртта на старото семе – е приключило и кълновете са пробили почвата и са излезли на светлината. Те не могат да бъдат смазани дори ако дойдат танковете!
Този протест е прецедент в българската история. Едва ли и в световната история има толкова дълго освирквано правителство и парламент. Ако не съм права – моля партийните историци да ме опровергаят.
Освен своето хоризонтално измерение – по улиците на София, протестното шествие има и вертикално измерение, в дълбочина – в душата на всеки един. Едното е количествено, другото е качествено. Както Левски тогава се обърна към народа с въпроса – Народе???? – и в тези четири въпросителни изрази целия вопъл, гняв, плач, така и ние сега на този протест се обръщаме към себе си и един към друг с тези четири въпросителни и си даваме сметка, че те се отнасят лично, лично до всеки от нас. В душата на всеки от нас се ражда нова решимост, непоколебимост, сила. Ражда се воля и енергия за истина. Те се задълбочават с всеки изминат ден и шествието и протестът се превръщат в своеобразен кръст за всеки от нас.
На този ден усетихме, че Левски все повече е с нас, усетихме, че именно в неговите идеали ние виждаме най-дълбокото осмисляне на нашия днешен протест. Защото тоталното поражение от криминалния преход днес е видимо – то е на социално, икономическо и преди всичко на духовно ниво.
Скоро депутатите щастливо ще излязат в отпуска, за да си починат от „пакетите социални мерки” и „актуализирания” бюджет, с които патетично празнодърдорят из медиите, като че ли наистина си вярват. Ние ще останем пред празната сграда. В августовските горещи вечери ще се събираме и ще изразяваме своята нетърпимост към демагогията, алчността и лъжата. Тези от нас, които излязат във ваканция, ще бързат да гледат новините всяка вечер, да видят какво става на протестите, ще бързат да се приберат по-скоро вкъщи, за да отидат на площада – като че ли се прибират в някакво огромно, общо, новосъзданено, наше гнездо на доверието и човещината.
Ето такива неща казахме – всеки по своему – на Апостола. Така отбелязахме рождения му ден. Портретите на Левски, които повечето протестиращи носеха на гърдите си, се бяха поизмачкали. Но Левски се беше изобразил на лицата им – те бяха ведри, съсредоточени, добри, озарени.
И когато се прибирах, видях на портата от ковано желязо на храм „Св. Александър Невски” закачено знаме на протестиращ. А за знамето беше прикрепен лист, на който беше принтирано: Помогни ни, Господи Исусе Христе, Спасителю наш, заради славата на Твоето име!
