Книгата (ИК „Изток-Запад”), от която предлагаме откъс (със съкращения), е дело на малкия син и снахата на Радой, тя разкрива факти от живота и творчеството на сатирика. Основавайки се на материали от разсекретените архиви на комунистическите тайни служби, авторите възстановят липсващата част от досието на поета, унищожена още през 1990 г.
Радой Ралин е творческият псевдоним на Димитър Стефанова Стоянов, роден в Сливен на 23 април 1922 г., но отбелязвал дълги години рождения си ден на 22 април 1923 г. Изданието, което излиза 90 години след раждането на поета, носи подзаглавието „Смутителят на реда и тоягата на властта” иразкрива факти от живота и творчеството му: за върнатата по необясними причини (идеологически и правни) антология „Приятно ми е”, съдържаща преводи от сто световни автори по време на режима; за върнатата пиеса „Златна рибка”; за задържаните хиляди бройки от вече излязлата книга „Епиграмки в рамки”; за приятелството му с Борис Димовски, Йордан Радичков, Александър Геров, Кирил Христов, Милчо Левиев и др.
Изданието съдържа материали от разсекретените архиви на комунистическите тайни служби, които Стефан и съпругата му Таня преравят, за да възстановят липсващата част от досието на поета. Книгата се базира на архивни материали, документи и лична кореспонденция, съдържа също и диск със записи на сатирика – негови думи веднага след 9 септември, как Радой декламира любимия си поет, разговор на Радой с близките на Валери Петров (около 1970 г.), думи на Петър Увалиев за него и др.
„Радой”, Таня и Стефан Стоянови, ИК „Изток-Запад”, 2013, 35 лв.
„Радой”
1966-1969
През юни 1966 г. във в-к „Литературен фронт” са отпечатани и първите „Апострофи”. Излиза и малката книжка с епиграми „Моля, заповядайте!“, с илюстрации от Борис Димовски – сякаш генерална репетиция за „Люти чушки”, дори с редица по-остри епиграми и карикатури, посветена
На скъпия ми приятел АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ.
Следват „Духът и второто шише” – фейлетони и епиграми на библиотека „Стършел” (1967), няколко статии и стихотворения.
„Ще дойде детето”
Малко по-рано Радой вече е написал и киносценария си „Ще дойде детето”, който въпреки високата оценка, дадена на 22.І.1966 г. от одобрилия го творческия колектив, никога не вижда бял свят. През същата 1966 г. вече е създадено и VІ управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, по подобие на идентичното V управление на КГБ в СССР.
Разиграването на творбата из дебрите на бюрократичния апарат не спира над 20 години – до самия край на тоталитарната система, а не настъпва положителна промяна и след това.[1]
Ето водещото мнение на редактора на творбата – Свобода Бъчварова, самата тя по-късно стриктно следена от политическата полиция.
Изказванията на останалите присъствали на съвета членове на творческия колектив само дообогатяват заслужените хвалебствия към произведението:
УПРАВЛЕНИЕ НА КИНЕМАТОГРАФИЯТА
СТУДИЯ ЗА ИГРАЛНИ ФИЛМИ
ЗАСЕДАНИЕ
на художествения съвет за приемане на
сценария „ЩЕ ДОЙДЕ ДЕТЕТО” от Радой Ралин
Присъстваха другарите: Христо Сантов, Иван Иванов, Ал. Дунчев, Борислав Петров, Емил Петров, Валери Петров, Захари Жендов, Янко Янков, Любомир Тенев, Рангел Вълчанов, Христо Писков, Антон Маринович, Николай Попов
София, 22.І.1966 г.
ПРОТOКОЛ
Сценарият бе представен от редактора Свобода Бъчварова
Пред нас е един самобитен сценарий, с ярко извисена творческа индивидуалност. Пред нас е един сценарий, който, ако бъде осъществен майсторски и с артистично вдъхновение, безспорно ще повдигне идейно-художественото равнище на нашето киноизкуство на една голяма висота, най-малко на една европейска висота.
Новото, силното в сценария е и в съдържанието, и в идеята, и в образа, и в асоциативния ритъм на сценария, и в елегичния лиризъм на атмосферата в него, и в мекия, нежен, малко скръбен хумор…
Да вземем например житейската ситуация в сценария. Оригиналното започва още от нея – един човек научава, че е болен от рак и тъкмо тогава узнава, че жена му ще има дете след петнадесет години брачен живот. И този човек е един даровит художник, и този човек е бил унизен и смазан в творческото си поприще от грубото вмешателство на култовското невежество.
За пръв път в нашето киноизкуство ще бъде третирана трагедията на един творец, на един истински артист – трагедия, която е плод на ония методи на ръководство в културния ни живот, отречени не само на конгресите и пленумите у нас и в Съветския съюз, а отречени и от самия живот. Но съвсем не безболезнено, а на твърде висока цена…
И трагедията на главния герой в сценария на Радой е въплъщение на този род конфликти в цялото общество. Авторът не я натрапва, тя не звучи оголено, преднамерено. Авторът, с тънко чувство на мярка, умело я преплита с интимната драма в личния и семеен живот на своя герой. И затова идеята и конфликтът в сценария имат особено жизнено и емоционално пълнокръвие.
Както казах още в началото, самата житейска ситуация е твърде оригинална. Тя съдържа сама по себе си вече един висок драматически заряд и предопределя психологическото богатство на отношенията между героите. То е изразено предимно чрез психологическите преживявания на централния образ. Този художник живее интензивно вътрешно, в постоянно съединяване и сблъскване на три свята, на три психологически плана – това, което е било, т.е. преждевременно творческо ампутиране, това, което е сега – т.е. преждевременно отстъпление, и това, което – т.е. преждевременна нелепа смърт…
Оттук и естественият, асоциативен елемент на сценария като изразно средство; оттук и органическата съвременна форма на сценария, продиктувана от проникването в богатото и болезнено съзнание на един даровит художник, на една трагическа личност.
Но житейската крива на героя, както и трагическият му финал не ни смазват, а ни пречистват, а ни възвишават с една особена емоционална сила. И това се дължи на особения емоционален пълнеж, на особената емоционална изява на централния образ в сценария.
Той не е хамлетовски тип човек, който е изпаднал в трагическо положение, размишлява да бъде или да не бъде. Той е по-близо до трагическите образи от типа на Толстоевия Протасов. Героят на сценария е човек с толкова душевна мекота и нежност, който не е могъл да си изработи броня срещу грубите удари на житейските превратности. Но един човек с особена жертвоготовност, с тънко, бих казала стесняващо се благородство, прикрити под привидно нехайство и като че ли дори под безчувственост. Това своеобразие го прави силно обаятелен и всички негови мисли, чувства и постъпки резонират пряко и силно у нас, създават пряк наситен, емоционален контакт с нас.
Аз не бях искала да се опирам подробно върху атмосферата на града, която е пресъздал авторът, върху редица тънки филмови психологически детайли в сценария, върху хубавите лирични мъдрости в него. Аз виждам бъдещия филм от този сценарий като филм цветен, филм на високата артистичност, на топлия лиризъм, на проникновената актьорска игра, на задушевния, мек, любвеобилен патос на човечността, въплътени преди всичко в прекрасния образ на художника.
Ето защо предлагам сценария на вашето внимание.
Започва реализирането на сценария, но към средата на годината производството бива прекратено. За редакторката, авторка на така талантливо и завладяващо написаната рецензия, ДС в следващите години не пропуска да събере сведения:
Свобода Бъчварова – възхвалявала живота в САЩ. Хората живеели богато и спокойно. Само ние тук сме лаели като кучета. Всеки ден ни очаквали някакви събития – 35 години под напрежение ни държали. Хората в САЩ не говорели за политика, живеели без напрежение.
„Литерно дело” № VІ-л-719 от архивите на КРДОПБГДСРСБНА.
…През следващите месеци в София става ясно, че реализацията на сценария „Ще дойде детето“ уж е отложена, но всъщност е спряна завинаги. Напразно засегнатият сценарист в писмо след писмо се опитва да изясни случая:
До началника на управление на кинематографията
– др. Г. Караманев
Молба
от Радой Ралин, жил. комплекс „Изток“,
бл. 4, вход „Б“, София
Другарю началник,
Моля Ви най-учтиво да ми отговорите конкретно поради какви причини беше спрян филмът по мой сценарий „Ще дойде детето“, одобрен от Художествения съвет и вече пуснат в производство през м.юли т.г.
В очакване на Вашия мотивиран отговор, оставам
София, 21.Х.1966 г.
С другарски поздрав: Радой Ралин
Иска да намери подкрепа и от Управителния съвет на СБП, но вече нищо не можа да спре по-нататъшното кафкианско „ходене по мъките“:
До Управителния съвет
на СБП
Тук
Другари,
В началото на 1966 год. Художественият съвет на Студията за игрални филми прие единодушно моя сценарий „Ще дойде детето“. През юли същата година сценарият беше пуснат в производство. Няколко дни по-късно Колегиумът на Комитета за култура и изкуство спря сценария. Тъй като дотогава, дори и през култовския период, Комитетът за култура и изкуство не е спирал филми, поисках отговор. Въпреки желанието ми, не можах да се добера до Председателя на комитета. Не ми бе дадена никаква мотивировка по какви причини се спира филмът. Само бях успокоен, че филмът не се спира, а се отлага…Това не можеше да ме утеши, защото ако се отложи един гроздобер за следващата година, това значи той да се провали. На всички мои писмени изложения не се даде никакъв писмен отговор, само устно се повтаряше, че не се касае за спиране, а за отлагане до следващата година, когато Колегиумът ще разгледа репертоарния план и ще реши влизането на сценария в производство.
Дойде следващата година, сценарият пак не се пусна в производство. Междувременно много други сценарии, без да бъдат разглеждани в Колегиума на Комитета, се пуснаха веднага в производство. Очевидно към мен се проявява дискриминация от страна на Председателя на Комитета за култура и изкуство.
Чрез Съюза на кинодейците и чрез Съюза на българските писатели запитах Управлението на кинематографията има ли някакви идейно-политически и художествени съображения за спирането на сценария. Отговориха ми, че нямат никакви възражения срещу сценария, и че той не е спрян, а отложен.
В заседанието си на 30.І. т.г. Бюрото на СКД разгледа случая и застана зад сценария. Директорът на СИФ др. Николай Попов заяви, че той веднага е готов да пусне филма, ако не го спира Комитетът; и началникът на Управление на Кинематографията др. Караманев заяви, че той държи за този филм и иска да го пусне, но не може, след като Комитетът не го включва в плана.
Както виждате, другари, всичко се движи в сферата на будалкането. Спирането на този сценарий за мен не е първото, а осемнайстото спиране. Но аз никога не съм бил така обиждан и накърняван, както сега. Догматизмът, с всичките му недостатъци, беше поне откровен.
Той заявяваше на всеослушание и отговаряше за това, което спира! Обърнах се към бюрото на СБП, получих техните съчувствия и възмущения, но не и по-конкретна помощ; каза ми се,че СБП не може да се меси на Комитета за култура и изкуство! А ако убият някого, или репресират някого и ние поемем неговата защита, това вмешателство в работата на Министерството на правосъдието ли ще бъде? Кой, ако не СБП, трябва да защити моите творчески и професионални права? Не искам да бъда зле разбран: не се нуждая от ходатайство и давление от страна на Съюза да бъде пуснат филмът. Сценарият си е одобрен по всички законни пътища и не се нуждае от ходатайство. Но тия, които спират, трябва да поемат отговорност! Трябва да се мотивират. Не могат да ме убедят йезуитските и неодогматичните уловки за „отлагане“.
Тази атмосфера на неискреност и будалкане, това разделяне на писателите на „бели“ и „черни“ ми се отразява тягостно: аз не мога да работя нормално. Всички предишни спирания, вместо да ми убият духа, са ме настройвали по-оптимистично, защото съм бил убеден, че нещата ще се поправят. Но това „отлагане“ ме смазва. Тук ще си позволя да цитирам Станислав Йежи Лец: „Не се страхувам от надписа „Вход забранен“, а от безизходицата!“
Като вярвам, че Вие ще защитите колегиалната ми чест,
оставам с другарски поздрав:
Радой Ралин
Критическият прочит на официалния отговор подсказва и липсата на развитие на случая:
Съюз на кинодейците в България
София, ул. „Раковски“ 108,
№ 76, 2 март 1967 г.
До др. Радой Ралин
Тук
Другарю Ралин,
Както своевременно устно Ви съобщихме, бюрото на Съюза на кинодейците в България разгледа в заседанието си от 30. І. т.г. Вашето изложение относно спирането на филма по „Ще дойде детето”. На заседанието присъстваха директорът на СИФ др. Николай Попов и началникът на Управление на кинематографията др. Г. Караманев. На това заседание бе изяснено, че филмът по Вашия сценарий „Ще дойде детето” е снет от плана на СИФ за 1967 г. по решение на Колегиума на ККИ.
Тъй като директорът на СИФ и началникът на управлението на кинематографията декларираха, че те не биха възразили да включат „Ще дойде детето” в плана за текущата година, ако им се даде възможност за това, бюрото реши да съдейства за решаване на въпроса в тоя смисъл.
Досегашното отсъствие на др. Павел Матев от София ни лишаваше от възможността да поставим пред него тоя въпрос. В следващите два-три дни ще установим връзка с др. Павел Матев, за да му изложим становището на бюрото.
Другарски Ви поздравяваме.
Секретар:
(подпис: не се чете)
Последвалата хронология на мотивировката за застоя на сценария е в съответствие с цялостното отношение през годините към поета сатирик и дисидент от страна на тайните служби, изцяло подвластни на ЦК на БКП и на партийната линия на СССР. Радой се опитва да търси причините за нарушените си права на творец, да открие инициаторите на натиска против него, но безуспешно. Репресивният апарат, олицетворяван от ДС, работи все по-сериозно против него; през февруари 1983 г., откогато е следващото писмо по случая, заглушаването на дисидента е по-силно и от времето на принудителната му безработица 1968–1976 г. – след наказанието заради „Люти чушки”.
Ето и писмото:
До другаря Людмил Кирков
Художествен ръководител на
Втори творчески колектив
при Студия за игрални филми „Бояна“
Тук
Уважаеми другарю Кирков,
На 1 ноември 1982 г. Художественият съвет при ръководения от Вас колектив прие сценария „Ще дойде детето” от Радой Ралин, режисьор Никола Русев.
Оттогава – три месеца вече! – сценарият още не е пуснат в производство. Устно ни беше съобщено, че по изключение сценарият ще мине през Минисъвета на Обединението.
Моля, направете всичко възможно сценарият да бъде разгледан в близките дни, тъй като неизвестността около него блокира нашите възможности и обърква творческите ни планове. Тази неизвестност се явява причина за принудителен престой, което е в разрез с Новия икономически механизъм.
Като вярваме, че ще се отнесете с творческо разбиране и колегиална заинтересованост
оставаме с другарски поздрав:
София, 1.ІІ.1983 г.
Радой Ралин
Никола Русев
….На 04.VI.1966 г. в западногерманския вестник „Франкфуртер Алгемайне” излиза статия – сериозно изследване на българската дисидентска литература дотогава, ситуирането в световната класика и на Балканите, взаимовръзката й с обществените процеси у нас, както и анализ в исторически план на причините за мястото и ролята, което заемат съвременните български инакомислещи писатели и интелектуалци в тогавашното общество. Авторът е Волфганг Краус. Статията е препечатана и в други 30 издания във ФРГ, Австрия, Швейцария. Това е първата сериозна статия относно българската дисидентска литература:
Между традиция и бъдеще
Закъсняло, но продължително
размразяване в литературния живот на България
Волфганг Краус
Когато човек започне разговор с някой словенски, хърватски или български писател, за да се осведоми за литературното минало, навсякъде получава спонтанния отговор: „В нашата литература имаме голяма, важна и жизнена традиция.” Във всяка от тези малки държави ценят и обичат редица национални поети: многобройни, в повечето случаи твърде патетични паметници и съответно наименувани улици и площади свидетелстват за това. Във всяка книжарница се намират многотомни издания на класиците, учебниците съдържат откъси от тях и преди всичко младите съвременни автори се позовават на тях.
Наистина, кой на Запад познава българските класици Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, кой познава Яворов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Алеко Константинов? Техните творби са основа на българската литература и на българската култура изобщо, техните стихове и съдба са известни на всяко дете. В повечето случаи това са драматични „революционни” образи: революционно настроени главно против турците, които в продължение на 500 години държали България под робство. Разбира се, и по-късно, през епохата на царизма, имаше социални и литературни искания, каквито се чуваха и на Запад. Само че в България социалните различия бяха още по-остри, отколкото у нас; след освобождението от турците там трябваше бързо да се наваксва до дългото културно и социално развитие в Европа. Бурният подем се нуждаеше от герои образци – търсеха ги и ги намериха в образите на писателите. Ето защо извънредно големият престиж, политическото значение и широката популярност на авторите на малки славянски литератури имаха конкретни исторически корени в своята страна. И днес обстановката в това отношение не се е променила, напротив: все още на класическите и на живите писатели се отдава голямо внимание от две страни – от комунистическата партия и от населението. Правителството се опитваше и се опитва да свърже тези личности в литературата със свои идеи, то не пести привилегии, стипендии, възможности за разпространяване на творбите им в книги и списания, но, разбира се, заплашва и с цензура, и с репресии; във всеки случай от няколко години заплахите в България в значителна степен изгубиха своята острота. Населението се отнася с особено голям интерес тъкмо към тези автори, които биват уважавани, хвалени или преследвани от най-висши инстанции; защото то очаква от тях най-силните атаки в посока към либерализирането.
В сравнение с Полша, Унгария и Чехословакия, официалният „курс” на упорито придържащата се към сталинистката догма България претърпя закъсняло, но ясно осезаемо смекчаване. Починалият неотдавна председател на Съюза на писателите Димитър Димов, който в продължение на две години изпълняваше тази длъжност, високоценен в страната романист от по-старото поколение, имаше големи заслуги в това отношение: той умело изглаждаше някои конфликти и без да прави шумни прокламации, осигури на авторите доста голяма литературна свобода и възможност за критика. През 1964 г. в двореца във Враня край София той свика Среща на балканските писатели, като покани и представители от Гърция и Турция; той беше този, който през ноември миналата година организира важна тридневна дискусия върху „националния характер на съвременната българска литература”, на която бяха направени откровени изказвания.
В България нямаше сензационен „протест на 34-мата”, както във Варшава, но с разумна и упорита балканска тактика писателите си осигуриха свобода на действие, каквато само преди три или четири години не се смяташе за възможна. Към парадоксите на положението в народните демокрации се числи странният факт, че в България дори за доста критично настроените и съвсем неприятни на официалната власт автори държавата изразходва доста средства: естествено, не от любов, но от предпазливост. Защото днес официалните инстанции смятат за по-изгодно да живеят в мир с такива оспорвани, но влиятелни сред интелектуалците и освен това твърде популярни господа (колкото по-критично настроени, толкова по-популярни). Така сред раздадените неотдавна 80 годишни стипендии, които осигуряват на 80 писатели доход без допълнителна професия за една година, се намират и редица остро критикувани автори.
Когото и да запитате в България кой е най-известният писател, веднага ще чуете едно име: Радой Ралин. Той е подобно явление, каквото е в Полша Станислав Йежи Лец, с тази разлика, че в Полша години наред с Лец има още много оригинални, остроумни, злостни личности. Радой Ралин е по-млад от Лец, към средата на 40-те, но неговата сатира едва ли отстъпва по острота на полската. Епиграмите на Ралин се явяват всяка седмица в сатиричния вестник „Стършел”, той издаде и сатирични стихосбирки, най-популярната е „Безопасни игли”. Но докато Лец като бивш барон напада с рапира, Ралин си служи с по-народни средства.
Веднъж на една писателска среща трябваше да бъдат прочетени нови стихове. Ралин заяви: „Стихотворението, което ще прочета, не е ново, но още не е напечатано.” Бурните аплодисменти показаха, че намекът е разбран. Заедно с Валери Петров той написа пиесата „Импровизации” за сатиричния театър. Отличният режисьор Гриша Островски я постави, успехът беше огромен. Но пиесата беше снета. Последваха оживени вътрешни дискусии и протести на писателите. За известно време правителството отстъпи, състояха се пак няколко – разбира се, с известни съкращения. След това беше втори знак отгоре и оттогава хората напразно търсят „Импровизациите” в репертоара. В България Радой Ралин е понятие, всеки говори за него, за неговите епиграми и хрумвания, но кой е чул името му у нас? Неговите сатири са крупни, тяхното значение излиза извън рамките на местните условия. В това отношение благородна задача очаква западните издателства…
Още на 29.VІ.1966 г. в Комитета по култура и изкуство и Дирекцията за защита на авторското право е изведено писмо, адресирано до домашния адрес на Радой, написано на половин хвърчащ лист, пратено с директно залепена марка без плик. С него го уведомяват, че към него има отправено предложение от западногерманско издателство за отпечатване на негови стихотворения и епиграми
Комитета по култура и изкуство
До Дирекцията за защита на авторското право
др. РАДОЙ РАЛИН
№ VІ-Г-3372 кв. „Изток”, блок 4 Б
29.VІ.1966 г.
Тук
София
Пл. Славейков 11
Другарю Ралин,
Западногерманското издателство се интересува от Ваши произведения – стихове, епиграми и др., с оглед евентуално издаване и желае да му изпратим екземпляри за преглед.
По този повод молим да ни посетите в дирекцията или да се обадите на тел. 8 48 17.
Ст. икономист
(Е. Бояджиева)
Липсват данни за публикувани епиграми на немски от Радой, а единственото отпечатано произведение и епиграми през 1966 г., издадено в Берлин, е включено в изданието „Сини огньове” – модерна българска лирика:
BLAUE FEUER. Moderne Bulgarisсhe Lyrik.
Hrsg. Und Eingeleitet von Paul Wiens.
Berlin, Verlag Volk und Welt, 1966, p. 168
Но в своя „Дневник” Борис Делчев споменава за подхвърлено от Георги Джагаров за онова време (1966) – „отпечатване на епиграми от Радой във фашистко списание” при разговор в кафенето на СБП на 19.Х.1975 г. – към края на наближаващия тогава осемгодишен период на принудителна безработица, сполитащ Радой през 1968 г.
Формалният повод за конфликта между Джагаров и Радой е заради върната от Радой книга на Джагаров с автограф. Но причините са: окончателното по онова време и безвъзвратно скъсване на Радой с всеки угодник на „социалистическа” власт, на чиято „колективна” съвест тежат все повече и повече различни по вид тежки престъпления срещу невинни хора.
Репресията срещу Радой е само отчасти заради обвинението му в подигравка в книгата „Люти чушки” с подписа на „първия партиен и държавен ръководител” Тодор Живков, оприличен на свинска опашка. Но Джагаров изтъква пред Борис Делчев в разговора-обяснение следния факт, разкриващ други причини за приложените срещу сатирика драстични мерки:
Г.: Някои епиграми на Радой се бяха появили в едно фашистко списание от Западна Германия. Дадоха ми го от Държавна сигурност, видях го и аз. Поканихме Радой да вземе отношение в печата, да се разграничи, но той отказа.
– Епиграмите са печатани у нас. Какво има да се разграничава – той се е разграничил.
Г.: Бяха решили да го изключат.
– Добре са щели да се легитимират пред бъдещето.
Г.: Но аз не се съгласих, застъпих се и мина към по-леко наказание.
– Да, към последно предупреждение и лишаване от работа…
ДОП „Злобния”. „Люти чушки” – българската „Пражка пролет”
Репресията срещу Радой през 1968 г. – оставянето му без право на работа и отстраняването му от културния живот в столицата – не идва внезапно и не е предизвикана единствено заради „Люти чушки”. Творчеството и поведението на сатирика са добили популярност далеч отвъд границите на „желязната завеса”, а непримиримостта му към всяка несправедливост и човешко страдание е пословична.
Събитията в бивша Чехословакия са прекалено драматични, а посягането на свободата на поробените народи им коства много свидни жертви.
Както пише д-р Румяна Маринова-Христиди в предговора към документалния сборник „Пражка пролет”, издаден през март с.г. от КРДОПБГДСРСБНА, след идването на власт на Александър Дубчек начело на бивша Чехословакия, по повод променящата се там обстановка у нас се провежда пленум на ЦК на БКП на 29.III.1968 г., а позицията на Тодор Живков потвърждава положението на България като най-верен сателит на Москва, както и консервативните нагласи в ръководството на БКП. Едно от основните опасения е да не бъде изпуснат контролът върху интелигенцията, тъй като в обществото по това време назрява поставянето под въпрос на ръководната роля на партията, свободата на творческата изява, цензурата.
…. Във всички документи – обобщени справки, доноси, бюлетини, отчети, планове и доклади присъства цялостната историческа картина на подводните движения в обществото, скритият му живот под гладкия лед. Отгоре, загладен усърдно чрез изкуственото отстраняване на всяка неравност от застинали, замразени вълнения, на този фон комунистическата върхушка отчита „спокойна обстановка“, пълна липса на съпротива и на опозиция на линията на партията. А под леда цари живот – точно той е реално случващото се в България през време на тоталитарния гнет. Приведените документални примери, отразяващи обстановката, са изложени в тяхната пълнота, за да се добие представа за цялостната дейност на политическата полиция, а и за променящите се във времето значение, място и сила на най-дълго следения дисидент-интелектуалец – Радой Ралин. Акцентът е върху него. И щеше да еинтересно от историческа, биографична, правна, юридическа и от литературно-изследователска гледна точка да бъде запазено досието му, за да бъде изследвано и открито истинското влияние на ДС и престъпленията спрямо писателя. Но откриването на копия от сведенията, освен мероприятията против него, представят и цялата картина на предприемането на масиран натиск от страна на органите на репресивния апарат и против цялата интелигенция.
Много и разнопосочни анализи биха могли да бъдат направени от приложените документи, но в центъра на настоящото изследване е Радой.
Привидно всичко около него е ясно – всеки го познава, всеки има изграден „свой” Радой. Колкото хора, толкова и истини за него. Той имаше за всекиго място в сърцето си, струна от душата си, звучаща в унисон с човека отсреща. Впечатляващ, но и дълбоко впечатляван от историята, болките, несгодите или радостите на хората, той ги запомняше завинаги. Както обичаше да казва за него близкият му приятел, литературният критик професор Божидар Кунчев: „Не само цяла България познаваше Радой, а и Радой познаваше цяла България.” И тук идва най-трудното: из въздуха витаят различни слухове, а както гласи теоретичното изследване на слуховете, направено от Жан-Ноел Капферер, те зависят от значимостта им, умножена по тяхната двусмисленост. Благодатна почва е липсата на официална информация, а какво да кажем за методите на дезинформация в тоталитарните общества – тогава надмощие взема „черната борса“ за новини, а липсата на регламент обуславя процъфтяването на „сивия сектор” в сферата на осведомяването.
Ето защо от особена важност е биографията на Радой да бъде разказана по официални документи, да се открият подкрепящи доказателства за всяко събитие, за всеки факт. В противен случай нещата се размиват до степен на пълното им отричане: вместо дисидент той бива наричан „придворен шут”; следен и притесняван до състояние, в което е на крачка от присъда (доказано е обвиняван по застрашителни членове и алинеи от тогавашния НК на НРБ), той е наричан „платена опозиция” и „галеник на властта”; живее в бедност и недоимък – а е обвиняван в пресита и охолство; животът му е денонощен отшелнически и монашески труд – а е обвиняван в разгулен и разпътен живот. Ето защо са нужни неоспорими свидетелства, за да не бъде подправяна историята.
Положихме много усилия да съберем доказателства… но се намират и зли езици да подхвърлят: „Пробутват ви фалшиви материали!” Само че системата на ДС е такава, че документите не могат да бъдат нито безвъзвратно унищожени, нито „дообогатявани” с други, защото по специален начин се преплитат и биват многократно цитирани в обобщени справки, бюлетини за разпространяване на информация пред ЦК на БКП и КГБ на СССР. Въз основа на тях се изготвят планове, влизат в анализи, отчетни доклади, лекции.
Освен това оригиналите на различни документи присъстват и в работните дела на доносниците.
Благодарение на тази система можем да разберем как е изглеждала обстановката около Радой, а в конкретния случай – и картината сред българските емигранти в Париж, описана в архивите на ДС в донос на специално изпратения там агент от ВГУ – задграничното разузнавателно управление – в началото на катастрофалната за социализма 1968 г.:
Строго секретно!
Агентурно сведение
В Радио Париж беше изпратено писмо от отдела на Радио София, който отговаря за връзките с чужбина. В това писмо (точния текст на което не зная) се е обяснявало на съответния отдел за връзки с чужбина на Френското радио, че съм редактор в Редакция за хумор, сатира и забава, поради което интерес за мен ще представляват някои хумористични и сатирични предавания. Когато отидох за първи път в Радио Париж, писмото още не беше пристигнало. И тъй като аз исках да чуя едно неделно предаване на Радио София, секретарката на господин Флод (директорът на международните връзки) ме отправи към господин Мосман, който се оказа, че знае руски и полски и е идвал в България, познава Богомил Нонев, Леда Милева, посланик Топенчаров. Мосман се разпореди, тъй като Радио София не може да бъде чуто директно по обяд в Париж, съответната служба се зае да запише предаването и да го чуя през следващата седмица.
Мосман ме покани на чаша бира в бюфета и ми разказа, че при тях работят много българи като Юлия Кръстева, която в момента била в Москва, сътрудничела дъщерята или близката на някаква наша голяма балерина, чието име не можах да запомня. В предаването за България работел и синът на известния някога в България крадец Пантуди – Левков.
Мосман запита за моето посещение в Париж и когато разбра, че съм със съпругата си, той ми каза, че съм много щастлив. Аз потвърдих, че наистина съм щастлив, но той ми обясни, че съм щастлив затова, че са ме пуснали в чужбина с жена ми – нещо, което българите рядко правят. Мосман ми даде визитната си картичка и ме покани да го посетя пак, за да ме разведе из Париж.
По време на разговора ни в бюфета се появи Левков и Мосман ни запозна. Левков беше много зарадван и ме покани да се запозная с хората от редакцията. Между впрочем Мосман си отиде, а Левков повика на масата завеждащия предаването за България – Вангелов. Той също прояви интерес за повода на моето посещение в Париж и радиото и като разбра, че работя в Редакцията за хумор, сатира и забава на Радио София, каза, че от сатириците бил чувал само за Радой Ралин, но имал чувството, че той не бил напълно нормален човек. Отговорих му, че Радой е напълно нормален човек и че е мой много добър приятел. Вангелов уточни, че имал предвид смелостта му да казва някои неща, които не всеки може да казва, и то преди няколко години, когато нещата у нас не били, както сега. Той поясни, че е добре запознат с процесите, които се развиват в нашата страна в последно време. Обясних му, че колкото и да уважавам и високо да ценя Радой Ралин, не мога да се съглася, че той е единственият човек, който се е осмелявал да критикува. Посочих му, че Радио София има специална Редакция за сатира, което ще рече – критика на слабостите в нашия обществен и икономически живот, и в тази редакция работят десетки редактори. Професията на тези хора е да критикуват и затова получават заплатите си от държавата, докато във Френското радио подобна редакция не съществува. Вангелов каза, че във Франция критиката е поставена на други начала и там може да критикува всеки, който пожелае. След това ме попита няма ли процесът на демократизация да доведе нашето правителство до задънена улица. Даде за пример Полша, където според него имало известно връщане назад. Отговорих му, че според мен никой процес на демократизация не може да доведе до задънена улица. Не си спомням вече в каква връзка се стигна до това да му разкажа за онзи българин, който се върна в България, след като беше американски войник. Вангелов малко се раздразни от това. Сбогувахме се и той ме покани да посетим редакцията им заедно с моята съпруга и да обядваме заедно. Приех поканата, но по различни причини посещението ми не се състоя. Когато в уречения ден се видяхме с него в бюфета късно следобед, след като бях прослушвал хумористични предавания на френски език, му се извиних, като му обясних, че подготовката на прослушванията ми е отнела много време и самите прослушвания са продължили дълго, поради което не съм успял да му се обадя.
Повече срещи с него нямахме.
Горната среща се състоя на 21.ІІ.1968 г.
В. С.
Имената на агентите, макар и известни ни, няма да бъдат оповестявани заради онези „крупни” „писатели с пагони”, които ще останат – засега – скрити за днешната общественост поради приетия от самите тях Закон за разкриване на принадлежност към бившите тайни служби у нас.
Получавали специални възнаграждения за поръчковите си произведения и от самите тайни служби, гордеещи се с приноса си към „историята на България”, те и техните наследници нямат доблестта да излязат и да си признаят извършените беззакония спрямо техни колеги и други невинни хора. Само липсата на промяна на статуквото и зловещата приемственост на порочните практики от недалечното ни тоталитарно минало могат да бъдат обяснението – но не и оправданието! – за невъзможността съвременното ни общество да бъде подобаващо информирано.
Трагичните събития, протичащи по онова време в бившата Чехословашка република, дават своето мрачно отражение върху живота в страната ни като цяло, а тайните служби, напълно лоялни към ЦК на БКП, без съд и присъда нанасят неизличими поражения върху отделни личности и съдби – с лишаване от свобода, и по-тежки, крайни наказания, когато това „се налага” и може да мине незабелязано, или чрез завоалирани, притъпени удари, когато има опасност да се надигне в защита на потърпевшите международната общност и да търси сметка от поръчителите на репресиите – Централните комитети на управляващите десетки години еднопартийни комунистически правителства. Основните мотиви за преследване са заради стремежа на комунистическите режими да бъдат максимално лоялни към Москва и да не допуснат консолидиране и надигане на контрареволюционните сили в страните от социалистическия блок за събаряне от народа на нелегитимната, наричаща себе си „народна” власт…
През лятото на 1968 г. в София се провежда международният младежки фестивал. Песни на Радой са включени във фестивалните брошури:
Който не е бил на фестивал,
нищо той не е видял…
Но както е споменато в Червения бюлетин на ДС от 1968 г., „по телевизията е излъчен „Фокус” срещу чуждопоклонничеството”. Нищо обаче не може да предотврати наближаващата към него буря поради наложителните за опазване на властта контрамерки в отговор срещу назряващите събития в Чехословакия.
От програмата на конкурса „Златния Орфей” отпада песента му „Чарли Чаплин” поради мотивите в нея от филма „Диктаторът”, и сегашното време на повествованието в „Кой там още нарежда?”.
Борис Делчев описва случая в дневника си от 08.VІІ.1968 г.:
Композиторът повикал Радой и му казал да нанесе някои поправки: – вместо „нарежда” – „нареждаше”, за да се отнесе към миналото. „Не е възможно – отвърнал Радой и го погледнал насмешливо. – Как да се каже: „Не губете надеждаше, ли? Я по-добре да има още една отхвърлена песен!” И Г. Димитров въздъхнал облекчително: „Чудесно, Радой, Така е най-добре.” И така станало.
По това време в столицата по нареждане на висшите инстанции са мобилизирани: щатните и нещатни агенти от ДС, милиционерски патрули от цяла България, пожарникарите, контрольорите от градския транспорт, доброволните отрядници и военните. За униформените са поставени допълнителни кабинки по улиците на София.
В дневника си Борис Делчев отбелязва:
Александър Геров е възмутен от „полицейщината” около фестивала: „Не ми се живее. Ще ми се да заспя и да се събудя след 15 години.” „Заспи – казвам аз, – а пък ние ще се бъхтим и заради теб.”
Чехословашката делегация е многобройна и предизвиква най-голям интерес – пред фестивалната им палата се събират огромни тълпи от желаещи да гледат програмата им. Чешкият клуб – едно от най-любимите за посещение места на Радой – е постоянно пълен и оживен.
В бюлетин на ДС от 31.VІІ. (ф.1, оп. 10, а.е. 697, стр. 164) блюстителите на съветските тоталитарни порядки у нас се оплакват:
В чехословашкия културен клуб на ул. „Димитър Полянов” чехите канят български граждани от най-разнороден състав, пред които прожектират филми и ги обработват политически. […]
На 28 юли вечерта край блока, зает от чешката делегация, се появил плакат, върху който на чешки било написано: „Последвайте ни!”
На 6.VІІІ.1968 г. паметникът на Съветската армия в София е засипан с брошури с призиви за свобода и демокрация. По неясно какви други съображения на управляващите комунисти и тайните служби, след края на фестивала българската държава, която вече официално се е обявила в подкрепа на Москва и участва в нахлуването в Прага, не осигурява никакъв превоз на чешката група – по земя или въздух – до родината й.
Настаняват ги в общежития към гара „Искър” и им пращат секретни агенти от ДС, уж загрижени за тях, но в действителност за да ги проучват. Някои от чехите споделят, че от отчаяние желаят да избягат направо през Турция, но не и да видят страната си отново поробена. Други имат намерение да се свържат лично с петима български писатели, настроени демократично, за да отправят призив към българското правителство да изтегли войските си от територията на Чехословакия.
В разговор Борис Делчев научава, че 40 % от българските интелектуалци са против военната намеса на България в Чехословакия. „Наистина ли е било дума за българските интелектуалци?” – пита се той. Но както е отбелязано в окончателния извод от друг документ, най-застрашаващото статукво се оказва сформиране на организирана съпротива.
След военната интервенция на страните участнички във Варшавския договор в бивша Чехословакия и прекършването на надеждите за реформи в целия социалистически лагер, българското правителство предприема допълнителни рестриктивни мерки срещу определени лица. Донесенията са непрестанни.
Строго секретна информация от 08.ІХ.1968 г., относно проявите и поведението на творческата интелигенция в страната във връзка с чехословашките събития, съдържа мнения и оценки на интелектуалци. Радой е поставен от службите в групата на отдавна стоящите на „вражески” позиции.
КРДОПБГДСРСБНА, ф. 1, оп. 10, а.е. 699
стр. 129
Комитет за държавна сигурност
Лично, строго секретно, екз. №3
Информация
№ 652
Относно: Проявите и поведението на творческата интелигенция в страната във връзка с чехословашките събития.
Настъпилите напоследък политически събития в Чехословакия са предмет на внимание и обсъждане сред цялата наша общественост, и особено сред творческата интелигенция в столицата и страната.
В голямото си болшинство писатели, художници, композитори, артисти, кинодейци и др. проявяват политическа зрялост в този изключително важен политически момент и с чувство на загриженост и интернационална отговорност се изказват за положението в братска Чехословакия. Проявяват разбиране, че антисоциалистическите прояви не се дължат на липса на свобода и демокрация, а са в резултат на активна вражеска пропаганда и агитация от местните реакционни и световния империализъм, възползвал се от политическата обстановка в Чехословакия.
В същото време има немалко случаи, които показват, че някои лица и среди от творческата интелигенция у нас, в резултат на различни подбуди, изявяват подкрепа на антисоциалистическите сили.
Преди всичко настъпи известно активизиране сред вражеския контингент от тези среди, бивши хора, свързани по един или друг начин с миналото и останали на позициите на анатикомунизма.
Разполагаме с данни за направени редица изказвания в подкрепа на контрареволюционните сили в Чехословакия, срещу политиката на КПСС, БКП и видни наши партийни ръководители, в това число и др. Тодор Живков.
[…] Някои български писатели, които по своите литературни възгледи, изявени в творчество и творческите им концепции, отдавна стоят на не наши, несоциалистически позиции в литературата, в последно време определено изявиха своите възгледи. Като стоящи на позициите на чехословашките писатели се изявиха: Емил Манов, Давид Овадия, Неделчо Драганов, Невена Стефанова и нейният съпруг Михаил Величков, Радой Ралин, Гочо Гочев, Валери Петров, Христо Ганев, Веселин Андреев, Здравко Петров, Тончо Жечев, Кр. Куюмджиев, Благой Димитров и др.
Своите позиции тази група писатели изразиха в редица изказвания, свързани със събитията в Чехословакия.
[…] В такъв дух са изказванията и коментарите, които правят някои от творческите работници, враждебно настроени към социалистическите идеи.
С данни за организирана вражеска дейност не разполагаме.
08.ІХ.1968 г. Председател: (п.) А. Солаков
В друга информация на същия архив Радой е охарактеризиран като силен човек, който „с внимание и смирение” слуша посочения като най-силно влияещия сред кинодейците – Леон Даниел.
ф. 1, оп. 10, а.е. 699,
стр. 196–197
Комитет за държавна сигурност
Лично, строго секретно
Информация
№678
Относно: Някои характерни прояви сред кинодейците
В Комитета за държавна сигурност продължават да се получават данни, от които е видно, че сред кинодейците се разпространява схващането, че филмите със социалистическа тематика се изготвят обикновено от средния кадър, а филмите от талантливите дейци се насочват главно към твърде засилена критика на съществуващите не-порядки в нашето общество.
Най-голямо влияние сред кинодейците имал Леон Даниел.
Даже силен човек като Радой Ралин го слуша с внимание и смирение…“
24.ІХ.1968 г.
На 25.Х.1968 г. Радой надписва за малкия си син Стефан книга от току-що излезлия от печат тираж на „Люти чушки”:
На милия ми Стефчо – с най-хубави благопожелания по случай рождения му ден.
25 окт. 1968 г. Татко
На последната корица ръкописно Радой е прибавил единствената цензурирана преди издаването епиграма поради съмнение, че би могла да се свърже с Тодор Живков. Заглавието е:
Скрита резерва
Не е Тодора за пред хора.
Историята на този екземпляр има дълъг път, преди да се завърне отново в дома ни, откъдето някога е бил откраднат. През есента на 2009 г. ни го донесе агентът „Стефанов” (отчасти предизвикал ни да напишем тази книга – както и на останалите агенти, посещавали дотогава дома ни). Оправданието му за това, че книгата е у него, беше, че я е откраднал от друг, който я бил откраднал някога от къщи…
Преди да бъде иззето и изгорено, стигнало за съвсем кратко време до читателя, готовото произведение в продължение на две години обикаля цензурните инстанции – от 1966 до 1968 г.:
Издателство „Български художник”
София, 24.ІІІ.1966 г.
До др. Ралин
Другарю Ралин,
Предложението Ви за издаване книгата „Люти чушки” с художник Борис Димовски е прието от издателство „Български художник”, включено е в плана, който вече е разгледан и приет както на редица обсъждания в редакционните и Общия ни художествен съвет, така и от секретариата на СБХ, съвместно с актив от художници.
Предстои утвърждаването на плановете от Комитета за култура и изкуства, след което ще можем да знаем окончателно кои заглавия ще останат.
Гл. редактор: (Й.Милтенов)
Директор: (Б.Ташев)
Отделни епиграми са излизали в продължение на години в различни вестници. Но събрани в книжка, те произвеждат цялостното впечатление за безпощадна и недвусмислена критика на социалистическата действителност във всичките й аспекти: от извращенията в най-висшите ешелони на властта и репресивните им пипала – до най-разпространите пороци, виновни за окаяното положение на народа и държавата като цяло. Когато двамата подготвяхме част от произведенията на Радой Ралин за печат в сборно издание от стотина страници малък формат като един от няколкото юбилейни проекта за настоящата му 90-годишнина, нито един не получи потърсената финансова подкрепа от Министерството на културата – възлизаща според разчетите на издателството на… 800 лв. Тогава разбрахме колко са актуални тези епиграми и днес. Сякаш това бе не книга, а същински динамит: нямаше никакво извинение или колебание в заклеймяването на самовластниците – алчната им безчовечна и низка същност, техните действия/бездействия, продажността им; при това присъдата е от вековната народна премъдрост.
Заради популярността на Радой в страната: единственият признат сред българските „вражески” емигранти, наричани от службите „изменници на родината”; съпричастността му към чешките събития, а и близките му контакти там; заради умението му да влияе върху множеството чрез перото си или в лични контакти („най-силното ми качество е в умението да убеждавам хората”, неведнъж казвал за себе си), писателят е принуден да понесе тежко наказание – уволнение без право да започне на работа години напред и домашен арест в началото.
На 14.ХІ. Борис Делчев пише в дневника си:
Циреят около „Люти чушки” се пукна. Ето го и баланса:
Генералният директор, двама директори и главният редактор на Полиграфиздат са наказани – ще участват съответно във възстановяването на разноските по книгата.
Уволнява се директорът на издателството „Български художник“ – Борис Ташев.
Уволнява се редакторката на книгата – Зина Брезинска.
Ще бъдат наказани всички служители от издателството, отговорни за излизането на книгата.
Уволнява се Радой Ралин.
Уволнява се Борис Димовски.
Спират се редица книги – сатирични и не, включително и стихосбирката на Радой.
Отчаян, Александър Геров си написа оставката от издателството и от Съюза. Едвам го склоних да помисли до утре. […]
Вечерта със С. Султанов в ресторант „Ерма” обсъждаме положението. Симеон силно е изплашен. Каза ми малко неща – много затаи. Пази се дори и от мен.
Малко известен факт е претопяването през 1968 г., преди да бъде пусната, и на друга книга, спомената в дневника – „Късни свидетели”.
„Есенни къпини” е част от стихосбирката „Късни свидетели”, която беше подписана за печат през месец май 1968 година от редактора Андрей Германов и замглавредактора Иван Давидков. Впоследствие редакторът Надя Кехлибарева и замглавредакторът Иван Давидков отхвърлиха стихотворенията Дикили Таш, Сън, Пепел, Самоучител по свобода, Юри Гагарин 66, Анамнеза, Епос, Мълчаливо съгласие, Анализ без резултат, Отстояние и Оптимизъм. Така се получи новото заглавие.
Бележката е написана и залепена от Радой на вътрешната корица на екземпляр от книгата, илюстрирана от Невена Коканова. В първото стихотворение – „Бодли” – е скрит ключът към разшифроване на езоповския език, чрез който е завоалирано първоначалното заглавие:
Последни есенни къпини!
Те нямат сили да узреят.
Те молят небесата сини
за сетен път да им погреят.
Те чакат пътника случаен
да ги съгледа и откъсне.
Остава рискът им отчаян
свидетели да бъдат късни.
Радой в едно от писмата си до приятеля му Михаил Марински от родопското с. Славейно пише:
22 януари 1973
[…] Позволявам си да ти споделя вълненията си от една нова книжка. Тя трябваше да излезе още през 1968 г., но след удара по мен я претопиха. Тогава се казваше „Късни свидетели” (т.е. безполезни!).
После премахнаха 13 стихотворения и книгата доби по-друг облик. Трябваше да я прекръщавам. Поне в това отношение бях свободен да дам име, от мен измислено. Изобщо сме факири на прекършванията…
Ето и документ от заседанието на ЦК на БКП, на което подробно са обосновани мотивите за репресивните мерки срещу Радой и Димовски. В него се прави политическа характеристика на творчеството им:
За някои недостатъци в областта на хумора и сатирата у нас
Българската комунистическа партия винаги е оценявала хумора и сатирата като мощно идейно оръжие за правилното възпитание на трудещите се в борбата за утвърждаване на новото, за преодоляване на недостатъците, грешките и отрицателното в живота. Но има сатира и „сатира”…
Нашите хумористи и карикатуристи получиха богати възможности за творческа изява в условията на народната власт. През първите години след 09.ІХ.1944 г. бе създадена галерия от сатирични образи, които станаха нарицателни и въздействаха за окончателното идейно и морално-политическо разгромяване на народните врагове вътре в страната…
За съжаление трябва да се отбележи, че редакциите на вестниците, списанията и издателствата, на радиото и телевизията невинаги проявяват висока взискателност към хумористичните произведения. Често се публикуват произведения, лишени от всякаква идейна и художествена стойност, които нанасят вреда на идейно-естетическото възпитание на читателите. Някои автори се поддават на дребнобуржоазни и радикалистки настроения, подхлъзват се по най-лекия път на печеленето на евтина слава, позволяват си да „критикуват” безогледно и да правят големи изводи въз основа на незначителни факти от ежедневието. По този начин те представят в невярна светлина и изопачават нашата социалистическа действителност. Незавидна роля играят една част от епиграмите, афоризмите, сатиричните стихове и басните. В някои свои произведения автори, на които липсват верен политически критерий, опит и знания, с твърде лека ръка пишат по въпроси, които не са проучили достатъчно, и допускат принципиални и фактически грешки…
Отделни автори стигат дотам, че застават на антипартийни позиции в някои свои творби, чернят най-безотговорно политиката и ръководството на нашата партия. Такъв е случаят със сатирика Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски, които неотдавна издадоха книгата „Люти чушки”.
Книгата „Люти чушки” на Радой Ралин, илюстрирана от Борис Димовски, издание на издателство „Български художник”, с пълно основание се оценява като вредно произведение, в което се съдържат художествено – и идейно – несъстоятелни обобщения и клевети по адрес на нашата социалистическа действителност и срещу политиката на Българската комунистическа партия. Авторите грубо нарушават партийната дисциплина и морал, социалистическата законност.
Перефразирайки народни мъдрости и поговорки, Радой Ралин извращава техния действителен смисъл и насоченост, принизява ги и ги опошлява, като се опитва да прикрие зад тях своите клеветнически обобщения за нашата действителност, насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти. В тази книга на Радой Ралин отново са намерили простор неговите нихилистични и политически объркани концепции. В художествено отношение тя е на примитивно равнище и това още веднъж подчертава нейния характер на политически пасквил.
Известно е, че Радой Ралин не за пръв път се занимава с нископробни и клеветнически нападки. За съжаление досега той не срещна сериозен отпор нито от критиката, нито от съответните държавни и обществени органи, нито от Съюза на българските писатели.
В „Люти чушки” антипартийната тенденция в някои епиграми от Р. Ралин е развита с помощта на рисунките на Б. Димовски. Когато текстът, поради безпомощност или нарочно, не изяснява авторския замисъл, рисунката идва да довърши работата и да разсее съмненията.
Издаването на тази книга е политическа грешка, свидетелство за липса на елементарен идеен и художествен критерий от страна на издатели и редактори. Излизането й е резултат на няколко сериозни пропуски и нарушения на издателския ред.
Тя излиза, макар да не е включена в плановете на издателската дейност през 1968 г., които са утвърдени от ръководството на Комитета за изкуство и култура. Издадена е от издателство „Български художник”, чийто профил и компетентност не съответства на нейния жанр. Книгата „Люти чушки” е отпечатана в уникален за нейните мащаби тираж – 40 000 екземпляра! При това следва да се отбележи, че е пусната за производство в края на м. юни, т.е. когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистичната вълна в Чехословакия.
С издаването на книгата „Люти чушки” е осъществена една твърде нагла диверсия от страна на авторите благодарение на липсата на политическа бдителност в системата на някои звена от нашето книгоиздаване.
В случая издателството на Съюза на българските художници „Български художник”, и по-специално неговият директор, а също така и секретарят на партийната организация (който е и редактор на книгата!) са проявили политическо късогледство и безотговорност. Фактът, че в края на книгата не е съобщен нейният тираж, подсказва, че ръководството на издателството е съзнавало една такава цифра за подобна книга и е решило да я скрие от читателите.
Голяма вина да се стигне до този скандален случай има и ръководството на ДО „Българска книга”, което е разрешило издаването на въпросната книга, и то в такъв голям тираж…
В този дух редакциите и издателствата, а също така и партийните организации в тях трябва да набележат сериозни идеологически и организационни мерки. Няма никакво съмнение, че за подобряване на партийната, творческата атмосфера в издателствата, редакциите на вестниците, списанията, радиото и телевизията, решаваща роля има да играят комунистите и партийните организации в тях.
Заедно с това наложително е да се поведе сериозен разговор за ролята и предназначението на хумора и сатирата като остро партийно оръжие на партията в борбата за социализъм, против империализма и буржоазната идеологическа диверсия…
Естествено разглеждането на случая с книгата „Люти чушки” стана повод да се вземат съответни решения освен от Секретариата на ЦК, и от други партийни органи, от Комитета за изкуство и култура и от други творчески съюзи.
Нужно е правилно да се разберат и оценят решенията и мерките, които се вземат във връзка с последната книга на Р. Ралин и Б. Димовски. Тези мерки са в пълно съгласие с ленинските принципи за партийност и партийно ръководство на литературата и изкуството, с ленинския стил и метод на работа, които партията строго и последователно съблюдава в своята дейност след Априлския пленум на ЦК. Нека не се забравя от никого, че съблюдаването на ленинския стил и метод на работа няма и не може да има нищо общо с либерализма, с толерирането на действия, които са насочени срещу интересите на партията, на социализма. Срещу подобни действия партията винаги ще бъде бдителна.
Във в-к „Литературен фронт” от 21.ХІ.1968 г. уводната статия, която се предполага, че е писана от Богомил Райнов, но не е подписана официално, е озаглавена „Сатирата – партийно оръжие”. Както е отбелязал в дневника си Борис Делчев, „е насочена срещу невинните книги на Р. Ралин, Георги Тихолов и Кунчо Грозев. Дешифрирана, тя има само един смисъл: не ни трябва никаква сатира, трябват ни оди”.
На следващата вечер – 22. ХІ., Геров се втурва при Борис Делчев
„възбуден, изплашен и нервно изтерзан до краен предел. Без да се съблече седна и започна да се вайка: какво щяло да стане с него. И ми подхвърли някакъв сгънат лист: „Нà, чети!…“ С Радой сме толкова близки – каза той, – че не можеше някак да не протестирам срещу тези мръсници. Мълчаниетощеше да бъде за мен мъчително дезертьорство. А пък сега ме е страх.” […] „Сега отивам да се напия. Няма какво друго да направя.” Едвам тогава аз разтворих писмото и го прочетох. Ето неговия точен текст:
До редакцията на „Литературен фронт”
Копие: до ЦК на БКП
Другари,
Прочетох редакционната ви статия „Сатирата – партийно оръжие”.Според мене тя е написана с нечестните ръце на култовеца. Тя удивително ми напомня доклада на Жданов за списанията „Звезда” и „Ленинград” от 1946 г. Прочетете отново. Там можеше да се прочете за Зошченко и Ахматова: мещанин и пошляк, морално и политическо падение, омерзителен морал.
А във вашата статия може да се прочете за Радой Ралин: омерзително ни е да цитираме идейно двуличие, бракосъчетание на клеветничеството с подлостта.
От тия характеристики до предложението Радой Ралин да бъде например интерниран – има само една крачка. А както изглежда, вие сте способни да направите дори и това. Толкова сте плюли в писателското си лице.
Според мен и като комунист, и като гражданин, и като писател Радой Ралин струва повече, отколкото струвате всички вие, взети заедно. И с този единствен български съвременен Алеко Константинов вие намерихте мерзост да се гаврите.
Ако Радой Ралин имаше възможност да ви даде под съд или да ви отговори публично, той би намерил удовлетворение, но такава възможност за него засега, изглежда, не съществува.
С поздрав: Александър Геров
21.ХІ.1968 г.
Характерна подробност: първоначално краят на писмото е гласял: „…но такава възможност засега у нас не съществува.”
Изглежда, че това обобщаващо „сега у нас” го е изплашило и той го е зачеркнал с химикал, над зачертаното е нанесъл условната ръкописна поправка „за него засега, изглежда, не съществува.” Бедният, и той решил да се предпази!”
Заповедта за уволнение на Радой, подписана от тогавашния директор на Издателството на СБП Симеон Султанов, е:
Български писател
Издателство на съюза на българските писатели
София, ул. „6 септември” №35
Заповед №158
София, 25.ХІ.1968 г.
На основание Решението на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели (протокол № 12/14.ХІ.1968 г.) за допуснати грешки
ОСВОБОЖДАВАМ
Др. Димитър Стефанов Стоянов (Радой Ралин) от длъжност зав. редакция при издателството по чл. 31 б. „в“ от КТ, с 30 дни предизвестие, считано от 3 декември 1968 г.
Директор: (п) С. Султанов
Вярно: (М. Тенева)
В доклад, отчитащ работата на VІ управление, изнесен от Ангел Солаков на 28.ХІ.1968 г., Радой е споменат като „обект” на Дело за оперативна проверка – ДОП „Злобния”: първият му псевдоним, поставен от ДС при първата разработка срещу него, завършила с уволнението му на 25.ХІ.1968 г., поставянето му под домашен арест и отстраняването му за известно време от София – в Хисар.
Дефиницията за подобен тип дело, водено от комунистическите тайни служби срещу нарочените, гласи:
Видове дела, образувани от органите на държавна сигурност Дело за оперативна проверка (лично и групово) – ДОП образува се при откриването на оперативна проверка за изясняване на фактически данни, които дават данни за подозиране на лице (лица), че замислят, подготвят или провеждат противодържавна дейност.
„Противодържавната дейност”: това е талантът, огромната популярност на Радой, спечелена от безспорния му талант, откликването на болките на хората в произведенията му; това е вниманието, което приковава към себе си с артистичността си, в умението да ги разсмива – най-сигурният признак, че има власт над емоциите им, над съзнанието им, и накрая – най-застрашителното за властта – увличането на последователи.
Оригиналната формулировка на обвинителите му е следната:
стр. 4
ДОП „Злобния”, който в последната си книга „Люти чушки”, илюстрирана от художника Борис Димовски, осмива социалистическите порядки, партийни и държавни ръководители.
А ето и подробният текст от началото на доклада, изведен в секретариата на КДС на 28.XI.1968 г.:
Доклад
За работата на органите на КДС сред творческата интелигенция и студентската младеж
През последните години империалистическите държави провеждат „нова източна политика” за подривните си „мирни” средства против обществено-политическия строй в социалистическите страни. Тази „нова политика” намери концентриран израз в Чехословакия. Провежда се на широк фронт и срещу НР България.
За осъществяване на своите планове и намерения те отделят особено внимание на идеологическото разложение и влияние сред творческата интелигенция, използвайки създадените за целта различни идеологически и пропагандни централи, радиопропаганда, културния обмен, международните прояви – фестивали, конкурси, гастроли и други.
В голямото си болшинство българската творческа интелигенция стои твърдо зад линията на Партията, защитава социалистическия реализъм и се обявява против проникване на западно упадъчно влияние в литературата и изкуството, проявява политическа зрялост при оценката на международни и вътрешни събития.
Има обаче и творци, които под влиянието на западната буржоазна култура и пропаганда не виждат нищо хубаво у нас, говорят за липса на свобода и творчество, за груба намеса в изкуството от страна на Партията. Разпространяват вражески слухове и вицове, насаждат буржоазни разбирания за живота, изкуството и култура, призовават за борба против партийното ръководство на културния фронт. Прокарват се и космополитни идеи за обединяване на интелигенцията от цял свят. Особено ярко това пролича при взетите мерки от петте братски страни срещу контрареволюцията в Чехословакия. Настъпи активизиране на вражеския контингент от тези среди.
…в творческите съюзи членуват в преобладаващото си болшинство членове на БКП и безпартийни, които подкрепят политиката на Партията на културния фронт. Налице е обаче сред тях и значителен брой вражески контингент, който оказва влияние върху неукрепналите, предимно млади творци.
Изхождайки от обстановката, органите на КДС активизираха своята дейност за пресичане попълзновенията на врага и проявите на антипартийните елементи. В момента се водят на отчет 17 лица, от които на ЛАР 2, ДОП 14, и НД 1. Работи се по 57 сигнала.
На разработки и дела се водят предимно лица от буржоазен произход, активни привърженици на фашистката власт в миналото, членове на фашистки партии и организации, а понастоящем изразяващи враждебно отношение и омраза към социалистическия строй, очаквайки благоприятна обстановка, като тази в ЧССР, за да си разчистват сметките. Такива са обектите ДОП „Хищник”, „Коректор”, „Критикар”, „Видра”, „Младия” и др. Някои от тях имат изменнически намерения.
Водят се обаче някои разработки и дела и на членове на БКП, които развиват антипартийна дейност и приветстват събитията в Чехословакия, а по своите идейни възгледи и концепции се явяват проводници на модернизма и абстракционизма в литературата и изкуството.
Такива са обектите на ЛАР „Катил”, злостен анонимчик, ДОП „Злобния”, който в последната си книга „Люти чушки”, илюстрирана от художника Борис Димовски, осмива социалистическите ни порядки, партийни и държавни ръководители, ДОП „Смок”, „Негодяй”, и „Джеки”, които освен това се уличават в дейност, свързана с ционизма.
От сигналите, по които е работено и се работи, 44 се отнасят за прояви и дейност на чужди на народната власт елементи, които правят остри вражески изказвания, разпространяват слухове и политически вицове по адрес на партийни и държавни ръководители, отправят закани и се надяват „вълната” от Чехословакия да залее и НР България, поддържат съмнителни връзки с чужденци или имат изменнически настроения и пр. Има една част от тях (13), за прояви и изказвания на членове на БКП, които по същество имат вражески характер. […]
стр. 5
В СБП се е обособила група от писатели, които по своите възгледи, изявени в творчеството и творческите им концепции, отдавна не стоят на партийни позиции по въпросите на литературата, а в последно време в свои изказвания изразиха подкрепа за чехословашките писатели и събитията в ЧССР. В тази група влизат писателите Емил Манов, Давид Овадия, Неделчо Драганов, Невена Стефанова, Михаил Величков, Радой Ралин, Валери Петров, Веселин Андреев, Гочо Гочев, Благой Димитров…
В стремежа си да са оригинални, повлияни от автори като Хемингуей, Брехт, Джойс, Кафка и други, някои от по-младите писатели… и критици… смятат, че е крайно време да се търсят „нови, по-съвременни и модерни форми и средства за изява. В творчеството си те губят правилния подход и реалистично виждане на социалистическата действителност, дезавоират и игнорират значителни явления от нашата съвременна литература, възхваляват и утвърждават творци с нездрави разбирания.
В защита на Радой и останалите пострадали, Марко Ганчев написва стихотворението си „Подгоненото теле”, спряно веднага от плановете за печат на в-к „Стършел”, конфискувано заедно с две други стихотворения – „Монолог на един обущар” и „Истинската притча за Голиат”, като и трите произведения са приложени непосредствено след донесението в същата папка:
ф. 1, оп. 10, а.е. 698
стр. 258
Подгоненото теле
Марко Ганчев
Едно теле, наивно и младо,
си пасеше край овче стадо.
Но кучето като се задърли,
че върху него като се нахвърли.
И телето, подгонено зле,
гледаше просто като теле.
Нищичко не разбираше, общо взето,
зер младо беше телето –
родено в това господне лето.
Аз го потупах по потната шия
и му рекох:
всичко ще ти разкрия.
Ти, разбира се, не си вълк,
но псето си има дълг
и трябва на стопанина да покаже,
че и телета не пуска даже,
а камо ли да не оварди
от вълци, тигри и леопарди.
И си е право псето.
Защото додето
телето трева пасе,
месо яде всяко псе.
А кой ще му го даде?
Така де!
Но всичко това, макар и вярно,
е още елементарно.
Няма само зарад храната
Псето да си троши краката.
Към туй го тласка самата природа
на неговата порода.
Не може само да лежи и лапи да лиже.
Не може само срещу мухите да мижи.
Трябва и кръвта си да пораздвижи.
Но де толкова вълци, колкото псета?
Та се налага да гонят телета…
До ден днешен стихотворението е излязло само в детска книжка, без да е споменат конкретният повод за създаването му. Не присъства дори в библиографията на Радой – в частта, в която са изброени посветените му творби.
А документът, свързан с разискванията за отпечатване на стихотворенията във в-к „Стършел”, е:
ф. 1, оп. 10, а.е. 698
стр. 254
КОМИТЕТ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
Лично, строго секретно
Тук
Информация
№797
Напоследък в редакцията на вестник „Стършел” се забелязват някои твърде обезпокоителни явления. На едно от заседанията на редакционната колегия Марко Ганчев предложил да бъдат публикувани във вестника стихотворенията му „Подгоненото теле”, „Монолог на един обущар” и „Истинската притча за Голиат”, които са пропити с остър сарказъм. Съдържанието на първите две стихотворения е насочено против провежданата от партията политика за стабилизиране на културния фронт.
В стихотворението „Подгоненото теле” авторът се стреми да защити Радой Ралин от отправената му критика във в-к „Работническо дело” и във в-к „Литературен фронт”, като го оприличава на невинно „теле”, подгонено от вълци и псета, които, за да се харесат на партията, „не само лежат, а и лапи лижат”.
В стихотворението „Истинската притча за Голиат” се бичуват действията на Съветския съюз в Чехословакия и провежданата от него външна политика към другите социалистически страни.
Тези произведения са били отхвърлени от редакционната колегия, но се появило колебание дали да се отпечати „Подгоненото теле”.
Редакторите на в-к „Стършел” споделят помежду си, че Димовски е мекушав човек и е изпаднал под влиянието на Радой Ралин, който успял да го спечели с парадирането си, че е „поборник срещу неправдите”.
Преди няколко дни в редакцията се явил в нетрезво състояние Тодор Данаилов, който имал арогантно поведение и между другите нелепости казал, че ще дойде ден да бесят всички, като се почне от ръководителите на Републиката.
05.ХІІ.1968 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: (п) А. Солаков
През януари 1969 г. Радой е в Хисар – прокуден от София, с предизвикани от пренапрежение болки в стомаха с кръвоизливи, което всички, начело със самия него, включително и управляващите, мислели, че е сериозно злокачествено заболяване. Това силно стомашно страдание, заради което по-късно постъпва на лечение в ИСУЛ, е причината – подобно на случая с получилия пареза на дясната си страна художник Златю Бояджиев – Радой да не бъде притиснат жестоко и докрай от репресивния апарат, а оставен „на доизживяване.”
Децата му са в София с баба си Екатерина – възрастната майка на Радой…
През януари 1969 г. ДС отчита изразходван бюджет за 1968 г. в размер на 22 076 392 лв. Част от парите са предвидени за заплати, за ремонти и обзавеждане на кабинети в ДС, за въоръжаване във връзка с повишаване на бойната готовност.
За култура и пропаганда първоначално са предвидени 40 000 лв., а в действителност за похарчени с хиляди повече (оправдани са допълнителни хонорари на определени писатели за поръчкови произведения).
Същата година Радой е принуден да продаде бащината си къща в Сливен, за да спаси от гладна смърт себе си, двамата си синове и възрастната си майка…
Каквото и да се е случило с Радой през първите няколко месеца след уволнението заради „Люти чушки”, според Стефан той е бил известно време под домашен арест, според още сведения – и в Хисар с тежка стомашна болест. Но до него отново е бил Сашо Геров – със съпричастността си, с верността си, с утехата. В миниатюрно тефтерче, в което Радой съхранява уловени мимолетни вдъхновения от онова време, четем:
Събитие на деня – всичко навява псувня!
Добре, че страданието е лично, иначе богатите щяха да го прехвърлят на бедните…
Или:
Когато искаш да запазиш нещо от човешкото любопитство, не го ограждай с висока ограда, ще я достигнат; не го крий зад дебели стени – ще ги разбият. Скрий го зад едно огледало: човешкото любопитство е по-слабо от суетата.
А Сашо Геров собственоръчно му написва:
Виж го врабчето колко е жизнено!
Пълно с енергия малко сърце!
То си подскача безукоризнено
и си преследва своята цел.Своята цел – да живее, да диша,
да покълве я трошици, я плод…
Само ний, хората, с мисли излишни
обременяваме своя живот.
29.ІV.1969 г., Сашо Геров
Още по-голяма болка Радой понася от уволнението заради него на цели творчески колективи – в изд. „Български художник”, отпечатало книгата „Люти чушки”; в изд. „Български писател”, откъдето той е принудително освободен на 25.ХІ.1968 г.; от издателствата, в които е издавал, и пр.
Партията чрез ДС прави ревизия на всички редакции и събира сведения за служителите. На онзи етап от „развитието” на социализма определящи в отрицателната оценка на партията и тайните служби за обектите на следене са били: произходът на служащите; членството им в бивши партии и организации, независимо от образованието, професионалните им качества и притежавания от тях опит; отношението им към „неблагонадеждните елементи”, провинили се при предишни поводи и наблюдавани вече системно от специално назначени агенти; и – след проверка в разговор-разпит – фатални за бъдещото отношение на властите и политическата полиция към набелязаните са се откроявали изказванията и политическите възгледи. А Геров властимащите се чудят къде да преместят – навсякъде е неудобен.
В „Литерно дело”, намиращо се в архивите на КРДОПБГДСРСБНА, заведено за общо следене на работещите в тогавашното предприятие ДО „Книгоиздаване“, в докладна записка с дата 11.VI.1969 г. четем:
Л. Д. VІ-Л 626, т. ІІІ, ДО „Книгоиздаване”,
стр. 1
Докладна записка
Относно: резултатите от проверката на кадрите
в издателствата и ДО „Българска книга”
стр. 4
Преди всичко издателската дейност не е докрай преустроена в духа на решенията на Деветия конгрес на партията и Юлския пленум.
…Тематичните планове се съставят, като се разчита повече на това, което ще предложат авторите.
стр. 5
[…] Сегашната структура на издателствата също така не дава възможност за по-правилното им профилиране и специализиране и е пречка за по-правилното провеждане на тематична политика.
Първостепенна задача на книгоиздаването е да се повишава идейно-художественото и научното равнище на издаваната литература. Но както показват фактите, не са редки случаите да се пускат за печат слаби и посредствени книги, а понякога и произведения с идейно-политически грешки. Подобни примери могат да се посочат за издателствата „Български художник” („Люти чушки”), „Български писател” („Пресовани размисли”, „Горчиви хапчета” и др.), БАН („Фолклор и литература”), „Народна младеж” („От дявола до кибернета”), НСОФ („Корона и кръв”), „Наука и изкуство”, „Профиздат” („Малка профсъюзна енциклопедия”) и др.
Културата на нашата книга, особено от гледна точка на полиграфическото й изпълнение също сериозно изостава от съвременните изисквания.
Очевидно състоянието на книгоиздателското дело е свързано преди всичко с работата на кадрите, които работят на този важен участък на нашата идеологическа работа.
Горепосочените слабости се дължат до голяма степен на обстоятелството, че начело на някои издателства са поставени хора без необходимата специална подготовка и делови качества. В някои издателства липсва здрава творческа обстановка: между някои директори и главни редактори съществуват недобри отношения, на някои места няма единодействие и съгласуваност между административните ръководства и партийните организации. Главната причина обаче е неудовлетворителното състояние на редакционно-творческите кадри. Проверката показа, че в редица издателства са назначени хора, които по политически съображения не са подходящи да работят в този сектор. Други нямат достатъчна идейна подготовка. Трети – не притежават нужната научно-теоретическа, художествено-естетическа и специална квалификация. В почти всички издателства в една или друга степен възрастовият състав на кадрите е неблагоприятен – малко са младите и перспективни редакционни работници.
[…] Разбира се, мнозинството от кадрите в издателствата и ДО „Българска книга” са предани на делото на партията и народната власт, притежават необходимата идейно-теоретическа и специална подготовка, имат дългогодишен издателски опит и с успех изпълняват възложеното им високоотговорно и партийно дело.
стр. 9
Изд. „Български писател”
[…] Особено тежко е положението в редакция „Поезия”, където работят Андрей Германов, Александър Геров и Людмила Исаева плюс едно свободно място. Прехвърлянето на Ал. Геров от бившата редакция за сатирата в тази редакция не е сполучливо и ръководството на СБП трябва да намери друго решение за Геров…
стр. 27
Не е поставена на здрави основи и кадровата политика в изд. „Български художник”. Назначаването на кадрите е ставало без каквито и да е проучвания и при крайно занижен критерий. От 14 редактори, само един е член на партията, а от 7 завеждащи редакции само трима са комунисти. По-голямата част от служителите в издателството не са подходящи за работата, която им е възложена.
Липсата на отговорност, недостатъчната политическа зрялост и идеологическа подготовка са довели до излизането на книги с груби политически грешки, какъвто е случаят с „Люти чушки”, или такива, които спокойно можем да причислим към сивия поток (по повод излизането на „Люти чушки” на Радой Ралин се взе отношение и бяха уволнени директорът на издателството Борис Ташев и зав. редакция „Съвременно изкуство” Атанас Пацев).
стр. 28
С това обаче въпросът не се решава. Наложени са по-радикални кадрови промени. На първо място предлагам да бъдат освободени:
Светлин Босилков
Любен Стефанов Минчев – зав. редакция „Художествено наследство”. Същият е имал антинародни прояви преди 09.ІХ.1944 г. и в своята работа е допускал идейно-политически грешки.
Ангелина Лаптева, Зина Брезинска, Велина Братоева и Здравка Тасева – редактори, поради идейна неустойчивост и допуснати политически грешки.
Досега издателството не е получавало достатъчно помощ от Съюза на българските художници. Налага се ръководството на Съюза да работи по-близко и непосредствено с издателството. […]
11.VI.1969 г.
Безпаричието, сполетяло Радой след прилагане на наказанието от ЦК с помощта на ДС, и принудителната изолация добиват реални измерения в небивал глад и мизерия, застигнали семейството. Добри хора, научили за бедата, му пращат пари, храни, помощи, но той ги връща – за да не ощети тъкмо най-честните, или за да не се натъкне на провокация на подставени лица.
От най-близък на душата му приятел Радой приема подарък – от Михаил Марински – редактор във в-к „Малка Арда”, спрян през 1967 г. от ОК на БКП „за вредителство срещу социализма”. Същият приятел, при когото в родопското с. Славейно Стефан завършва учебната 1975–1976 г. поради нарочването за следене на Радой от ДС като непоправим, изявил се отново като непримирим към режима, след наказанието заради „Люти чушки”, а малкият му син не е бил приеман в 9-ти клас на нито една Софийска гимназия:
5 декември 1969
София
Скъпи другарю Марински,
Благодаря Ви от сърце за скъпия подарък. Тези родопски картофи, отгледани от Вас, отделени от домазлъка ви и залъка на децата ви ме трогнаха.Те струват повече от една хвалебствена критика и от един орден, защото са пратени от чиста обич. Семейството ми е осигурено с картофи за цяла зима И тази вечер децата ми вечеряха с Вашите сладки картофи. А майка ми, която е религиозна жена, що благословии пред Бога изрече. А аз, простете за суетата ми, се похвалих пред няколко другари как другарят Марински от Славейно, с когото само се срещнахме за две минути на улицата, ми праща картофи.
Да сте жив и здрав, да се радвате на дълги и здрави години и хората да се радват на вашето голямо сърце.
Ще ми бъде приятно, когато дойдете в София, да ми се обадите, за да ви покажа на децата си, да видят, че заедно с алчните, егоистите, бездушните, съществуват и скромни, обичащи хора, които са залогът, че истината няма никога да загине.
Желая ви всичко най-хубаво, поздравете и вашия приятел Карапаунов.
Предайте благодарностите ми и на вашето семейство!
Стискам ръката ви!
Радой Ралин
[1] Става дума за киносценария. А преработен в повест – „Ще дойде детето” – е издаден през 1981 г. от „Профиздат” в тираж 20 000 екз. – Б.р.
