На един 19 май, в четвъртък, България погребва своята многопартийна система.
Това става точно преди осем десетилетия: годината е 1934.
„Събитието” минава без нито един изстрел и без да се пролива кръв, за разлика от 9 юни 1923 г.
Никой не протестира, никой не реагира срещу деветнайсетомайския преврат. Все едно, че не се е случило нищо особено. Търновската конституция е погребана тихомълком (да не кажем с въздишка на облекчение), а заедно с нея са запокитени в гроба и най-основните конституционни свободи и права на гражданите, включително и правото да избират.
Всички обаче мълчат. Нищо, че парламентът е разпуснат, че партиите са забранени, че ще се управлява само с наредби, които имат силата на закон, че се въвежда тотална цензура, която няма нищо общо със следосвобожденското вестникарско свободомислие, че се въвежда промиващата умовете пропаганда на „Обновата” и че всичко това нанася съкрушителен удар върху българската политическа свобода, от който не можем да се съвземем до днес.
Омаломощено от световната икономическа криза и силно омерзено от политическата корупция, българското общество равнодушно наблюдава случващото се, все едно, че то не го засяга лично. Над което тъкмо е редно да се замислим.
Десетилетия по-късно философът на емиграцията Стефан Попов ще обобщи деветнайсетомайския преврат със следния стих на Пенчо Славейков: „Живеем в изненади за изненади.”
Нещо като попадане в клопката, наричана „възможност за възможност” – термин, чрез който средновековните магистри са обозначавали козните на дявола в противовес на реалността, носеща отпечатъка на Бога.
Ала и без да навлизаме в метафизически дълбини, даже с просто око е видно, че „изненадата”, която кръг от военни заговорници и авантюристи стоварва върху родината си през 1934 г., е сред най-пагубните. Затова и извършителите – Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Пенчо Златев, Димо Казасов и целият кръг „Звено” си остават сред най-знаковите противници на българската демокрация (в поверителен доклад на тогавашния френски посланик те са определени като „фашисти с просъветска ориентация”).
А пред България се открива бездната на несвободата и страната се завърта в порочния кръг от авторитаризъм към тоталитаризъм. От един преврат към друг: от 19 май 1934 г. към 9 септември 1944 г., когато почти същите действащи лица повтарят почти същото упражнение, одързостени този път от факта, че съветската армия пресича Дунава, и така чак до 10 ноември 1989 г., когато потомците на същата тази номенклатура спретнаха дворцов преврат, но бяха принудени да сдадат авторитарно удържаната власт. Някои от тях обаче продължават да бленуват, че това е „само временно”.
Изобщо „България е една мрачна и мъглива нощ, в която ние се движим слепешком”, както угрижено повтаря навремето цар Борис III по спомените на очевидци.
И ако днес се връщаме към преврата от 19 май 1934 г., то не е само заради кръглата годишнина (за да опресним написаното в учебниците) или пък водени от атавистични страхове, а тъкмо защото е редно да осмислим някои стъписващи аналогии, които с днешна дата превръщат деветнайсетомайските събития в матрица на политическата ни история.
Какви са приликите, осемдесет години по-късно?
1. И тогава, както и сега месец май е бил предимно дъжделив. Дали обаче времето може да ни предложи някакво обяснение защо хората пасивно и безучастно наблюдават „края на демокрацията”, защо не си мръдват пръста да защитят политическите си свободи? Едва ли в дъжда е разковничето.
2. И тогава, както и сега доверието в Народното събрание е ударило дъното.
Димо Казасов иронично пише преди преврата:
„Надзърнете в Народното събрание, чиито заседания са олицетворение на мързел и безгрижие, за да почувствате лъха на разложението, настъпило по върховете на държавната организация. И правителствени, и опозиционери еднакво нехаят за своите обществени задължения”.
Звучи до болка познато. Ала какво следва оттук?
3. И тогава, както и сега политическото разочарование изцяло се пренася върху политическите партии.
Рухнали са прекомерните надежди, говори се, че „демокрациите са болни” и то в цяла Европа, надигнала се е вълна на скептицизъм, която предвещава масовата поява на авторитарни режими.
Писателят Владимир Полянов издава романа си „Слънцето угаснало” (инкриминиран след 1944 г.), в който настоява, че всичко тъне в мрак, че отнийде няма лъч светлина, което дава основание на един от героите в книгата да заяви, че „ако след предишния преврат хора ставаха на червеи, сега ни управляват само червеи”. След публикуването на романа мнозина разпознават Кимон Георгиев в образа на главния герой Ася Струмски, бленуващ за диктатура чрез преврат.
Истината е, че кръгът „Звено” непрекъснато поглежда към фашистката партия в Италия и към нацистите в Германия, ала с най-голяма охота сверява часовника си тъкмо с процесите в Съветска Русия, с която след преврата се установяват интензивни дипломатически и други отношения.
Откъдето логично следват рецептите за „здравата ръка”, за „политическия вожд”, за „оздравяването на ценностите”, защото „демокрациите са болни” – неща, които под една или друга форма чуваме и днес.
В резултат на което партиите се свеждат до „един файтон хора” верни поддръжници.
Всички останали са „колебаещи се”.
4. И тогава, както и сега се говори за „освобождаване от игото на чужди колонизатори”.
Същият Димо Казасов настоява:
„Най-същественото, което сме усвоили от фашизма, то е дългът ни да освободим българския живот от игото на чужди на неговата природа влияния. Срещу рабската подражателност на чуждото и модното ние се стремим да издигнем едно свое родно верую, едни свои български задачи, едни свои методи на действие и развитие, съобразени с особените усилия на българския живот и на българската действителност” (1932 г.)
По-сетне самият той уточнява:
„Ние не сме фашисти.
Ние сме звенари.
Ние сме това, което сме”.
Интересен нюанс с оглед на по-следващия преврат на 9 септември 1944 г. и идеологията на ОФ. Ала не по-малко интересен и с оглед на посланията на поне три националистически формации на предстоящите европейски избори и на една „безцензурна партия” в коалиция с ВМРО и с едно от перцата с марка БЗНС.
5. И тогава, както и сега все се търси „силната личност”.
Говори се даже за „феноменалната личност, съчетаваща различни способности” – „физическа сила”, „физиогномична разпознаваемост” и „водачески качества”. Съчетанието от трите с днешна дата предлага „телесна аура“, която преимуществено си оспорват един истински бодигард и бившия му телевизионен бодигард.
6. И тогава, както и сега се говори за свободата на словото, над което вече е надвиснала сянката на политическата цензура.
Деветайсетомайци не си поплюват. Те директно интернират, макар и за кратко, колкото да им вземат страха, няколко главни редактори на вестници, тутакси овладяват радиото и полагат основите на първата тотална пропаганда, която е повече от „медийна империя“ – т. нар. дирекция „Обнова”. Хиляди агитатори плъзват из страната, по градчета и паланки, за да свеждат доста невразумителните, а често и напълно неразбираеми повели на новата власт, която бълва директива сред директива.
Канцеларският им език е ужасяващ, а някои от наредбите са просто стряскащи. Например тази: „Призовават се гражданите да известят властите за наличието на просяци. Властта ще ги поеме, защото тя знае какво да прави с тях”.
За щастие, цялото управление на деветнайсетомайци трае само девет месеца.
Но, уви, пораженията, които то нанася на България с обезсилването на политическото, със забраната на партиите, с тоталната манипулация чрез цензура, охотно продължени от тоталитарната комунистическа власт, се усещат и днес.
Това са язвите на българската демокрация.
