Така ми се падна – текстът ми да излезе на 19-и февруари. Изпитание. Тази дата е един от маркерите в живота и потока на българското национално самосъзнание. От вече не малко време насам. На всеки 19-и февруари си повтаряме думите за това как трябва да си правим равносметки като народ и се сравняваме със самите себе си, такива, каквито сме сега и каквито сме били. Вглеждаме се в желаното си бъдеще. Обглеждаме пак общото си, замисляме се за извършени, свършени и незавършени неща. И го правим заради паметта към направеното от един човек в името на идеята за общност и поради почитта към събиращия ни образ на този човек.
В последните години 19-и февруари започна да става, вижда ми се, по-скоро пункт, в който се пресичат дуели и боеве, отколкото национални митинги, срещи, събрание. Вижте. През 2013 г. от 19-и февруари тръгна политическата конфронтация с използване на маси от хора, довела до падането на първия кабинет на Бойко Борисов и до последвалата дестабилизация. Една година по-късно около паметника на Левски вече имаше двойно по-засилена охрана. Положение, предизвикано от предположенията, че 19-и февруари отново ще се окаже полесражение и много удобно място за печелене на точки в надпреварата за подкрепа от страна на избирателите, събрани в цялата страна от гледката на един паметник и от една историческа личност, от президента пред паметника, който се изправя пред нацията. И пак имаше освирквания, викове с обидни думи, пак имаше разделение.
А тази година малко преди да дойде този така важен 19-и февруари цялата нация беше залята и продължава да бъде заливана от сцените на политическа конфронтация с персонален характер, която е с огромни децибели. Пак някак си, случайно или не, в навечерието на тази вечер, вечерта на 19-и, която дава усещането за сакралност и сплотеност, се развихря кампания с цел компрометиране на противника, с цел окалване, и се стига до дуелиране през медиите, създаващо усещането за липса на каквито и да било правила в иначе естествения и нормален политически бокс.
Не трябва да е точно тази датата на показните битки, на ударите отдолу или отзад. Може да се изчака със стратегическите ходове, с големите офанзиви. С калта. Трябва да има някаква съвест все пак.
Защо започна да става така около 19-и февруари в тези последни две-три години?
Позволявам си да публикувам тук два мои текста, излизали вече в портал „Култура”, но ги предлагам сега с някои редакции.
Нормално за Левски /20.02.2015 г.
Така е. Левски е консуматив. Но такъв, че ще ни кара да продължаваме пак и пак да го консумираме. Траен символен консуматив.
Наивно е да се мисли, че една толкова мащабна, мощна национална проекция и ретроспекция като Левски може да бъде разглеждана публично с достатъчна и критическа отстраненост, за каквато се говори понякога публично. Такава, която се очаква да удовлетвори стандартите за ракурс, който не се дистанцира от монументалното и героичното, като заедно с това не консервира, а е трезв. И че погледът може да бъде избавен както от полирането, така и от замърсяванията, от наносите на паметта, от пропуските. Изчистен поглед, ясен.
Повторението в ритуалността ни връща към живота на Левски. Към свършеното и недовършеното от него.
Абсолютно нормална цикличност. Която всеки път ни кара да се завърнем при проблем, който можем да означим като „проникване във феномена „Левски”. И това е също нормален стремеж. Нормално е да се опитваме да прозрем в тази тайна.
Само че няма защо, а няма как това да стане, Левски да бъде „приближен“, да бъде направен по-интимен. По-интимен с една колективна интимност. Няма смисъл от това, няма нужда. Имам предвид, че желанието той, Левски, да бъде разбран някак „пълнокръвно“, да бъде видян като „жив, земен“, е не просто невъзможен за осъществяване проект, а безсмислено, ненужно занимание. Разбира се, това не означава, че Левски трябва да е херметически затворена тема, която не бива да бъде докосвана, изследвана, анализирана, реконструирана отново и отново. Че трябва да има някаква забрана. Че трябва да го виждаме като близък до ръба на естеството и прехвърлящ го. Става дума за друго. За това, че говоренето за едно освобождаване на Левски от неговата идеалност, което би трябвало да го направи по-„истински“ и по-близък до нас, по-„реален“ и плътен, е лишено от критичност. Така е, защото критически порасналият поглед би трябвало да разпознава незрелостта на едно такова намерение.
Не става дума за съблюдаването на една въобразена сакралност. Става дума за осъзнаването на това, че Левски ще остане норма. И че трябва да си остане норма. Сиреч „той“ трябва да продължи да нормализира.
Винаги се говори в клишета за Левски. Но няма и как да е иначе, трябва да си дадем сметка. Един от най-често възпроизвежданите шаблони е този за изневеряването на идеалите, завещани нам от Апостола. Не го ли предаваме и сега, не му ли изневеряваме? Такива са някои от задаваните риторично въпроси всеки път, когато го почитаме.
Тези клишета са ни нужни. Защото Левски трябва да остане хоризонт, перспектива, въжделена и невъзможна за достигане далечина. Левски ни е нужен като невъзможен.
Искал ли е да остане непроницаем? Не заради маниакален херметизъм. А защото е бил вече в Белград, в Румъния, навсякъде по Българско и е разбрал, че ако иска да постигне целите си, може да го направи и посмъртно. Чрез това да стане клише. Какво предателство към собствената оригиналност и каква отдаденост! Решението да рискуваш с паметуването за теб като приемеш да станеш .
Да, Левски наистина е консуматив. Но неизчерпаем. Може би самият Левски е искал да остане в паметта на следващите като консуматив. Но нормализиращ консуматив.
Трябва да консумираме Левски, за да си го обясним. И никога няма да успеем, както казах по-горе. Успеем ли да си се самообясним, какво?
Съзнавам, че говорът ми е романтически, но националните герои са такива по самата си природа и създават романтика, от която дори и съвременните нации не могат да се откажат.
Левски /21.02.2014 г.
На 19 -ти февруари бях на паметника „Васил Левски”. Видях снайперистите, разположени върху покрива на бъдещия музей на изящните изкуства. Беше по залез, светлината им идваше отзад и те снимаха околността. В началото, преди да заемат позициите си. Видяхме и жандармерията, пиеща чай на крак до своите ръбести автомобили, които излъчват нещо странно. Да, странно, не страшно. Телата на тези метални коли би трябвало да плашат със своята ледена и сурова форма, но поне у мен предизвикват повече усещането за един друг, красив живот и с това реактивират сетивността ми към лайфстайла.
Усещането за другия живот идва от духа на седемдесетте, по-точно от нещо конкретно от този период. Имам предвид дългите следобеди в римските квартири на артистичната италианска интелигенция, която атакува понякога карабинерите. През полуотворения прозорец влизат унилостта на Тибър и пиниите. Ако кажа, че вътре, в квартирата, която си представям, звучи „Pini di Roma” от Респиги, ще стане кич. Нека стане.
Гледайки автомобилите на жандармерията, си представям такива неща, вероятно защото тези бронирани коли са от същото онова време – от края на седемдесетте или от началото на осемдесетте. И защото колите на жандармерията ни са италиански машини. Примерно.
Има едно нещо, което не се казва почти никога за Васил Иванов Кунчев.
И то е, че той не може и не бива да бъде мислен днес като „жив”, и „съвременен”, вместо като „идеален”. Не цитирам никого буквално, но употребените от мен тук изрази отдавна са станали обичайни както за официалното, така и за всекидневното говорене за Васил Левски. Всекидневното се влияе от официалното. Вярно е, разбира се, и обратното.
Не мислим и не чувстваме Левски като жив. Така е, защото Левски е в голяма степен измислен, въобразен и значи запазен, замразен.
Но е вярно същевременно и това, че продължаваме да го доизмисляме.
Няма нищо тежко или неудобно в истината, че Левски като конструкт на националната идеология и памет, като средоточие и проекция на идеали, е закован в паметниците си. Не виждам проблем в митологизирането на неговата личност, стига да оставаме трезви относно това, че едно такова влюбване може да бъде и коварно. По-умни от мен са обяснявали защо Левски не бива да бъде виждан като икона. Но Левски е проекция и заедно с това проект, казвам пак, който проект не бива да бъде завършван, а трябва да ни води след себе си. Левски е както непреходен и недосегаем герой, така и теглеща сила, привличаща тази нация към бъдещето.
Да, може би ще е най-точно да се каже, че Левски е проектът, който се опитваме да завършим и който никога няма да успеем да завършим. Не поради неспособност, а поради това, че в смисъла на този проект е заложено да остане отворен и неосъществен. Иначе ще сме се изчерпали. Няма да имаме вече проекти иначе, които надхвърлят контингентността на само един човешки живот.
Напрежението около паметника на Васил Левски от онзи ден беше предизвестено и се знаеше, че властта, която неизменно е представена там на всеки 19-и февруари, ще бъде конфронтирана. А властта е проблемна сега, така че се очакваше да има различни групи, които ще се ругаят взаимно и които може би ще влязат във физически сблъсък. Поради това този път охранителният режим беше по-затегнат от обикновено. Министър- председателят не присъстваше на церемонията. Посещението му в чужбина съвпадна фатално с отбелязването на годишнината от обесването на Левски.
Колите на жандармерията ни са коли втора ръка от чужбина. И в това има нещо много романтично, което разтоварва тези железни коли от тяхната страховитост. Тъй като ги прави артефакти със стойността на предмета, поел и попил в себе си история, която е чужда на националната. Камионетките на българската жандармерия все още не са антики, но имат богато минало.
Железните, ръбати каросерии на жандармерията ни.
Колко е красиво всъщност, че българското национално пространство днес е място на рециклирането! Вагоните и локомотивите у нас също са рециклирани например. Обожавам по-новите ни влакови композиции с техните розови седалки и зелените стени и пердета. Вагони в германско-австрийски производствен стандарт и с полъх на австрийско-германска естетика от началото на 90-те. Американска естетика впрочем, защото в онези години германско -австрийският дизайн я следваше вярно.
Слава Богу, колите на жандармерията ни не са като украинските!
Днес е 19-и февруари.
