От текста, който публикувах миналата седмица, би трябвало да е станало ясно, че според мен – и по произхода, и по същността си – „отечеството“ съвсем не е някаква лесна за „обичане“ патриотична абстракция. До настъпването на съвременните постмодерни времена то е нещо конкретно и задължително свързано с наличието на напълно реални „отци“ на автономни семейства и техните многогодишно (и даже многопоколенийно) строени „дела“. „Отечество“ в определена страна има само, ако и докато в нея има тъкмо такива автономни домове и техните „стопани“. Само дотогава, докато в една страна животът се живее и устроява от такива отци-стопани на домове, тя може реално да се нарече „отечество“ на населяващите я. В противен случай въпросният субстантив („отеч“-ество) се превръща в лишена от съдържание дума. „Отечеството“ значи, е тип общество, създавано и съхранявано от домо-владелци, от техните свободно и с поколения наред надстроявани инициативи. То е общество, създавано от семеен елит. Защото въобще няма „отечество“ без елит. Фигуративно казано „отците“ на „отечеството“ трябва да са и елитът в него, за да произвеждат „-еството“ на „отеч“-еството, за да „заквасват“ обществото, приобщавано, съ-общавано от талантите и водачеството им.

Но ето защо този тип общество – „отечеството“ – в определен момент може да бъде деградирано, разсипано и дори по насилствен начин унищожено. Да, след като това се случи, страната ще остане налице, но общността, която ще я населява няма да бъде вече „отечество“.

С пределна трагичност това, което казвам сега, е сполетяло България след септември 1944 г. След пагубната дата 9. ІХ. „отечеството“ у нас буквално е било убито, при това по един „скорострелно“ катастрофичен начин само за две-три години.

С потресаваща осезателност това убиване ние можем да съпреживеем, четейки излезлия през миналата година невероятен (смазващ, сърцераздиращ) роман на Теодора Димова „Поразените“ (1), за който отдавна чувствам дълг да напиша нещо. Доколкото не съм литературен анализатор и критик обаче, фрагментарните мисли по-долу ще са по-скоро не за романа, а във връзка с него и с темата, обозначена в заглавието на настоящия текст.

* * *

Всъщност с изключителна символична стойност е решението на авторката да ни представи трагедията на 9. ІХ. през разказите на три вдовици – вдовиците на жертвите на следдеветосептемврийския терор. Има, казвам, символична стойност, защото чрез тези разкази (завършващи пред общия гроб на разстреляните) ние по най-непосредствен начин ставаме свидетели именно на превръщането на довчерашното „отечество“ България във вдовството и сирачеството, в което я превръщат завоевателите ѝ.

Няма как да не видим, че и тримата мъже, за които разказват съпругите им в „Поразените“ са не просто съпрузи и бащи на своите „челяди“, те в собствения, в емблематичния смисъл на думата са „отци“ в своето общество: интелектуалецът, свещеникът, предприемачът-промишленик. Първият е създател на елитен интелектуално-артистичен кръг, чийто „отечествен“ център е именно неговият дом. „Отечеството“ на втория – на свещеника, отец Мина, е не просто храмът, в който служи, но и общността, събрана през годините около него, и в която той изнася беседи, приютът, който е построил и обгрижва – всичко това сиреч, на което той е (не просто в църковния смисъл) „отец“ и което – наравно със семейството и домочадието му – е неговото отеческо дело, неговото „отечество“. „Отечеството“ на третия накрай – на предприемача Борис Пиперов е разрасналата се през десетилетията негова „кооперация“ – делото на неговия живот, дало поминък и благосъстояние на десетки. И ето: разстрелът на тримата още в първите месеци след септември 1944 г. е не само унищожаването на техните личности, но и символичното погребване на създадените от тях „отечества“ – изтребването на „отечеството“ като тип общество. В лицето на трите им вдовици довчерашното „отечество“, като каквото е било структурирано обществото в тази страна, символически е деградирано до… „вдовство“. Тяхната пръсната, изселена, стигматизирана „челяд“ – като се започне от родните им деца и се стигне до интелектуалната, църковната, стопанската им „челяд“ е деградирана до (социално) „сирачество“.

И четейки разказа на Теодора Димова ние постепенно осъзнаваме, че във вдовици всъщност са се превърнали и всички съпруги в тази страна – както тези на физически „поразените“ от терора, така обаче и на онези (привидно) отминати от него. След „революцията“ те нямат свои „стопани“. Всички са деградирани до безправни „поданици“, до „стопанисвани“ (населвани, преселвани и настанявани) от тоталитарната държава „парии“. „Отците“ на семействата са (социално) унищожени като „отци“, съпругите им са вече, ако не буквални, то социални вдовици. „Отечествата“ са иззети, заменени са от оцеляващите, обвити в пашкула на страха мъжко-женски „съжителства“, чиито деца са (социално) осиротели в „убежищата“ на обезсилените си („одържавени“, „кооперирани“ и т. н.) родители.

* * *

Всъщност, „отечеството“ – показва ни по изразителен начин Теодора Димова – не може да не е домо-разгръщаща се реалия. То започва от дом, развива се като дело на автономен дом. И значи – отнемането на автономията, на собствеността върху дома, описвано ни в романа, е по същество изтребване на „отечеството“. Ако неговото начало е домът – първото „дело“ на „отеца“ си, от което то се разгръща и навън, то краят на „отечеството“ е именно отнемането на дома – на ядрото на „отечеството“.

А какво е един същински дом? Далеч не просто „покупка“, но – показала ни е авторката, въвеждайки ни ретроспективно в домовете на „поразените“ – решен „начатък“, положен с волята (на „отеца“ си) да-бъде-и-да-се-наследи; да бъде „устроен“, а не просто „напълнен“. Той е (и трябва да е) „постройката“ на „отеца“ и „царството“ на госпожата, отпечатващо нейния дух. Нека обърнем внимание, колко различно нещо в сравнение с онова, което „дочакваше“ от държавата социалистическият труженик са домовете на героите. Домът на Райна (съпругата на интелектуалеца) е буквално нейно „произведение“. То има лице, персонална физиономия. Домът на предприемача Пиперов е пропит, белязан от пианото, от музиката на „госпожа Виктория“. Тези домове – трябва да забележим – имат лица, вещните лица на господарите си, изваяни, за да се съхраняват и подир тях. Напротив – какво „отческо“ и „госпожино“ има в социалистическия („получен“) апартамент, обзавеждан от мебелната конфекция на соца? Ако в „отеческия“ дом на поразените стопаните му отпечатват душите си, характера си и те остават като следа, като „пласт“, който наследниците му ще над-строяват, то социалистическият е само следа от изнурителния труд на „двойката“ да го „снабди“ с необходимото. Всяка мебел и вещ в него е свидетелство единствено за мъчителния „успех“ да се „сдобиеш“ с тях. Социалистическият „дом“ има физиономията на държавния дефицит, а не на стопаните си. Той няма „стопани“, а „обитатели“. И като се добави това, че огромната част от тези последните са и „дирижирани“ от държавата преселници, „настанени“, „получили“ го, става ясно защо той е дълбинно различен от „отеческите“ домове на Райна, Екатерина и Виктория.

Обсебването на „домовете“ – показала ни е Теодора Димова – о-без-домяването на тази страна, е унищожаване на ядрото на „отечеството“. Отнемането на автономната инициативност на семействата й пък е унищожаване на субстанцията на „отечеството“. Обсебването на децата (от „масовите организации“ на държавата) е унищожаване на континуалността на „отечеството“

* * *

Остава да се попитат неговите днешни „поборници“ – върна ли се нещо от всичко това на децата на „поразените“?

_____

(1) Романът на Теодора Димова „Поразените“ спечели наградата Роман на годината в конкурса на Националния дарителски фонд „13 века България” (Б.р.)