Начало Идеи 200 години кирило-методиевистика
Идеи

200 години кирило-методиевистика

Христо Трендафилов
16.02.2023
1918
Йозеф Добровски (1753–1829)

Хиперкритицизмът на Добровски не е на почит при славяните, той е в разрез с техните националистични проекти и освободителни движения и в трите империи – Австрийска, Османска, Руска.

Ще отпочнем и завършим предюбилейно. През тази година се навършват 200 години от създаването на кирилометодиевистиката като наука. За нейно начало се приема публикуването в Прага на книгата на чешкия учен Йозеф Добровски Кирил и Методий – апостоли на славяните. Монографията излиза на немски език и е трето по ред основополагащо славистично издание на учения. Най-напред, през 1807 г., излиза трудът му върху глаголицата и глаголическата литература (Glagolitica), следват две нови издания през 1832 и 1845 г. В него Добровски отдава приоритет на кирилицата като първа славянска азбука, критикуван е и за това, че не е обърнал достатъчно внимание на българската глаголица. По-късно е публикуван друг негов капитален труд – Institutiones linguae slаvicaе dialecti veteris, правила на славянския език по старо наречие, използвано в църковните книги, Виена, 1822, второ издание 1852 г. Преведена е на руски от професорите славянофили Степан Шевирьов и Михаил Погодин, 1837–1838 г. На практика това е първата научна граматика на Кирило-Методиевия език. Миналата година трябваше да бъде отбелязана 200-годишнината от това епично за Славянския мир събитие, особено на фона на канонадата от юбилеи, конференции и сборници по най-различни и нерядко озадачаващи по своята окръгленост (напр. 90) годишнини. Нищо подобно не се случи, нито у нас, нито по Европата.

Ала да се върнем към най-важния за нас юбилей през тази година, 200-годишнината от излизането на книгата на Добровски и началото на кирилометодиевистиката, фундаментално за Славянския свят дело, в чиeто съхраняване, развитие и предaване на другите славянски народи България играе главна роля. У нас ликовете на двамата братя и техният празник (с първо честване в Шумен през 1813 г.) ни спасяват, спасяват ни, без да воюват, и глаголическите, и кирилските букви. Имаме държавен орден на името на светите братя, Международна Кирилометодиевска награда (до 1986 г.), Катедри по кирилометодиевистика и Кирилометодиевски научен център. Вероятно щеше да се проведе внушително честване на 200-годишния юбилей по време на Златното тридесетилетие на старобългаристиката, 1963–1993 г., т.е. от създаването на славянската азбука през 863 г. и първите преводни и оригинални творения на славянски език, та до 993 г., годината на Великопреславския народен събор и замяната на глаголицата с кирилица, две събития, обвити в хипотетично-митологична мъглявина, които обаче по ред причини са врастнали отдавна в учебниците. Тогава у нас се проведоха безчет симпозиуми, съществуваше и Център за българистика, в много случаи – истински deus ex machina за планираните форуми. Ала всичко това са отдавна известни и неспирно повтаряни лица, събития и погребани институции: затова се връщаме към неспоменатата никъде засега 200-годишнина. През настоящата година (май и август) у нас са предвидени Кирилометодиевски четения и Деветият колоквиум по старобългаристика в СУ „Климент Охридски“, както и симпозиум в Кирилометодиевския научен център към БАН. Необятна перспектива, за да бъде чествана, или най-малкото почетена с отделно заседание или кръгла маса тази светла годишнина. В тези конференции ще бъдат специално отбелязани съвременни наши и чужди учени (напр. 100 г. от рождението на Рикардо Пикио). Никъде обаче не се предвижда отбелязването на големия, общославянски юбилей, този на раждането на кирилометодиевистиката като водеща славистична дисциплина. Впечатлен и разочарован от това загърбване, реших да се информирам дали не се предвиждат форуми в страните, най-силно свързани културно-исторически с делото на Братята. Писах до Чехия, Италия, Гърция, Германия – никъде не се готви нищо, стори ми, че дори въпросът ми предизвика известна изненада.

Все пак да напомним кой е Йозеф Добровски и какво е научното възпитание и методология на този учен, смятан за патриарх на славистиката и основоположник на кирилометодиевистиката като водеща нейна дисциплина. Роден е през 1753 г. в империята на Хабсбургите, на границата между днешните Австрия и Унгария. Първо е послушник в Ордена на йезуитите, а след закриването му през 1773 г., завършва философия и теология в Карлово-Фердинандовия университет в Прага. Изключително скромен и трудолюбив, изучава задълбочено източни езици – еврейски, сирийски, халдейски, и се проявява като превъзходен полемист, качество, което го съпровожда през целия му по-нататъшен научен и обществен живот. С обучението си при йезуитите той възпpиема и тяхното абсолютизиране на факта и избягване на теоретични обобщения, знаен е повикът им за история без теория. Главното начинание, върху което йезуитите-боландисти съсредоточват своите усилия, е критическото издаване на латински жития. Този титаничен труд, продължил 300 години, е известен под названието Acta Sanctorum, Деяния на светците. Следващ последователно тази скрупульозна методология, Добровски гледа твърде подозрително на историческата стойност на познатите тогава славянски извори и особено на Пространните жития на двамата братя (ЖК и ЖМ). В книгата си за Кирил и Методий той се опира изключително върху латинските и частично върху гръцките източници. Ще приведем един цитат от книгата, който илюстрира причините за неговия скепсис и съмнения относно автентичността на ЖК:

В нашето критическо изследване не влиза новото руско житие (ЖК), защото историческите документи, върху които то се основава, са неизвестни. Ние не знаем например откъде е почерпано известието, че бащата на двамата братя е имал военно звание и е служил като стотник, че майка му се е наричала Мария. Че Методий е бил по-старият брат, че е назначен за воевода на границата със славянски земи, че е използвал случая да учи славянски език, че Кирил е разказал на своите родители съня за прекрасната София, че се е учил с младия император, че логотетът Теоктист го е направил доместик в своя дом, че Константин е избягал, когато му е предложено да се ожени за красива девойка от знатен род, че е избягал в манастир, но след шест месеца е открит и върнат в Константинопол, че е бил избран за библиотекар и за учител по философия.

Бюст на Добровски в Оломоуц

Със своя хиперкритицизъм Добровски слага в новородените славистика и кирилометодиевистика началото на епистемологически конфликт, който под различна форма продължава и до днес. А това е конфликтът между чистата и ангажирана наука, така, както съществува противопоставяне между чистото и ангажираното изкуство. Добровски става страна в този безкомпромисен дебат и рязко е атакуван от представителите на патриотичното крило в Чешкото възраждане, които не приемат неговата научна свръхобективност и го наричат понемчен славянин. Не само заради това, че пише своите трудове на немски и латински, а и заради неверието и скепсиса спрямо писмени паметници като Зеленохорския ръкопис (Любушин съд), дело на известния мистификатор Вацлав Ханка. На изкусната направа на Ханка с основание се приписват още Краледворският ръкопис и глаголическите Киевски листи. Ще дойде обаче 2003 г., когато самият Добровски ще бъде причудливо уличен като мистификатор: съгласно американския славист Едуард Кинън той е съчинил иконичното за русите Слово за похода на Игор. Не приемат Добровски дори привържениците на австрославизма, умерена политическа теория, която ратува за чешка държава с голяма автономия под скиптъра на австрийския император.

Кирило-Методиевият език чешкият учен назовава с термините  старославянски и църковнославянски, и макар тогава науката да разполага с ограничен брой писмени паметници, а България да е непозната за значителна част от научния свят, вярно локализира неговата родина в Солун. По този проблем той полемизира с друг известен славист и свой съратник, словенеца Йерней Копитар. В едно от писмата си Добровски саркастично пише, че Копитар е искал да нарече този език панонски, мислейки за своите земляци, но Кирил и Методий не са били от Любляна, а от Солун и в Моравия донасят готови литургически книги. Пътува из Скандинавия и Русия, за да се запознае с техните сбирки от ръкописи. Преглежда около 1000 манускрипта, живее с максималистични надежди, но се завръща отчаян от мудното развитие на славистиката; толкова е съсипан, че изпада в тежка психическа криза и лежи в лудница. Какво съпреживяване на науката! Заветният му научен блян е да отиде на Атон и да открие истинския Кирил, който се намира именно там. Този Кирил е назован от него Пракирил, Urcyrillus, защото Кирил, когото познаваме, е според него фикционален, с митологическа аура.

Хиперкритицизмът на Добровски не е на почит при славяните, той е в разрез с техните националистични проекти и освободителни движения и в трите империи – Австрийска, Османска, Руска, в Русия е осъществен превод на книгата за Братята през 1825 г. Въпреки това методът намира по-късно своите последователи, особено спрямо ЖК: Владимир Ламански, Александър Брюкнер, у нас – Васил Киселков. Ламански посвещава на Добровски хиперкритична студия за ЖК, като определя истинността на паметника с руска пословица. Да споменем и специфичното у Ламански – той не е само традиционен славист, археограф и изворовед, но и теоретик, смятан за предшественик на руския византизъм, на мащабните култур-философски построения на Николай Данилевски и Константин Леонтиев. Разбира се, критицизъм виждаме и днес, в частност в текстологията, прилагана от италианските кирилометодиевисти.

Константин Калайдович (1792–1832)

През 1824 г., една година след Кирил и Методий на Добровски, в Москва е публикувана монографията на Константин Калайдович Йоан Екзарх Български, която не само разтърсва и обогатява неимоверно славистиката с автори и произведения, но слага и началото на старобългаристиката, по-точно на един феномен, който по-късно ще бъде наречен Великопреславска цивилизация от археолози и историци (Вера Мавродинова, Станчо Ваклинов, Иван Божилов), ще определя философската и богословската култура на православните славяни за период от цели седем века. (И Бродел би останал очарован от този дългосрочен период). Ала Йозеф Добровски се отнася подозрително и към нея, към изворите и изводите на Калайдович, нарича Йоан Екзарх  мним. Но догодина се навършват 200 години от публикуването на монографията на Калайдович и раждането на старобългаристиката като самостоятелна дисциплина. Боже сохрани, убедени сме, че този юбилей не ще бъде пропуснат.

А Калайдович (според неясни доводи южен славянин, значи – българин), завършва живота си на 40 години в лудница. Явно е, че в своето начало славистиката е нездравословна дисциплина, колумбовските пориви, родолюбивите въжделения и несбъднатите очаквания се оказват рисков товар за тези обречени на Славянското просвещение личности.

Но това само ни импулсира да си спомним с почит за тях.

Христо Трендафилов
16.02.2023