Ако 2020 година е ваксина, срещу какво сме се ваксинирали?
Този въпрос се опитва да види хубавото в лошото – сполетяха ни огромни проблеми, но на тях може да се погледне и като на средство да развием имунитет срещу лични и обществени нагласи, които иначе биха ни причинили още страдание в бъдеще.
В рамките на играта, включително тази с цифрите, можем да изброим 20 „инфенкции”, от които ваксината 2020-а ще ни пази.
Пробваме, като кажем, че след 2020-а ПОВЕЧЕ НЯМА:
- …да правим оптимистични планове.
- …да се надяваме на разбиране помежду си.
- …да смятаме, че някой знае какво става.
- …да вярваме, че човек е разумно същество.
- …да очакваме съответствие между действия и цели.
- …да търсим съпричастност извън PR акциите.
- …да задаваме уточняващи въпроси, за да получим по-ясен отговор.
- …да допускаме, че някой друг освен нас самите има право.
- …да употребяваме време в убеждаване.
- …да предвиждаме положителния ефект от това или онова.
- …да разчитаме на научния консенсус.
- …да обръщаме внимание на медиите.
- …да искаме адекватни политически реакции – и от власт, и от опозиция.
- …да мислим за решение – и когато управляваме, и когато протестираме.
- …да предлагаме наивно помощта си.
- …да признаваме открито грешките си.
- …да се доверяваме на вродената човешка отговорност.
- …да говорим за свобода и любов, а не за оцеляване.
- …да се опитваме да разгадаем как красотата ще спаси света.
- …да се уповаваме на духа.
Списъкът може да изглежда странен за някого, но точките наистина включват двайсет от многото поводи за разочарование през 2020 – ако решим, че срещата с тях е създала у нас антитела, то в бъдеще те няма да ни тревожат. Досещаме се защо това са поводи за разочарование, но все пак нека си припомним с по две-три допълващи изречения.
По т.1:
Програмирането през 2020-а претърпя крах във всички области, сигурно дори някои от конспиративните планове са се объркали. Болката от провалените предначертания е голяма, но след тази година ще внимаваме и изобщо повече няма да планираме.
По т.2:
Драматичните събития естествено породиха нуждата от споделяне и разбиране, но точно в тази сфера яко се удари камък – даже най-близки приятели и роднини се разминаха в отношението си към базови човешки ценности. Дано повече никой не търси взаимност, защото се разбра, че няма да я получи.
По т.3:
Уплашени от пандемичното разпространение на вируса, хората искаха някой да им каже какво по дяволите става. Изредиха се представители от всякакви области, но не се откри авторитет, който да задоволи горещата потребност. Или пък се откриха прекалено много – всеки се оказа такъв – и накрая нищо не стана ясно. Освен това, че не трябва въобще да се търси яснота.
По т.4:
Реакциите спрямо кризата на всички нива подсказаха отсъствие на човешки разум – страх, паника и суета ръководеха и затварянето, и отварянето, и презапасяването, и даряването. Най-вероятно някой, подлъган от внушенията на векове цивилизация, е очаквал да не е така и се е изненадал неприятно. Вече няма да се изненадва.
По т.5:
В патоса на борбата с невидимия агресор бяха прокламирани благородни цели и скандирани гръмки лозунги. Действията, които ги съпровождаха, се разминаваха с набелязаното – шиеха се костюми, но пък не се обличаха, събираха се милиони, но пък не отиваха по предназначение, главно се ръкопляскаше, а после се псуваше. Е, като го видяхме какво е, няма да се надяваме на друго и няма да се дразним занапред.
По т.6:
Тежките времена са идеални за PR акции – те получават по-добра видимост и доста петимни да попаднат в публичното полезрение сбъдват мечтите си на най-ниски цени (както се казваше в рекламата на стоков базар „Илиянци”). Лошо става, ако някой се подлъже и потърси съпричастност извън кадър. Не я намира. Препоръката на 2020-а е: не раздавайте доброта, ако няма броудкастинг, стрийминг и продуктово позициониране.
По т.7:
Да се пита също не бива. Въпросите изнервят и без това натоварения от проблемите човек. Колкото казал – казал! Каквото се разбрало – такова! Тези, дето искат повече подробности и логическа последователност на причини и следствия, да се махат. След едно-две грубо прекъснати интервюта вече няма да си късаме нервите, край.
По т.8:
Доста спорове се разгоряха през годината. Тонове яд и обида се насъбраха. Хиляди разприятелявания и блокирания в социалните мрежи. И всичко това, заради излишното преструване, че мнението на другия има значение, че може би и той има право. Не. Няма защо оттук нататък да си причиняваме такова неудобство. Игнор.
По т.9:
И въобще, откъде тази абсурдна представа, че можеш да убедиш някого в нещо? Какво е това пилеене на време? Защо? Никой не иска да те чуе, пък и да иска – няма акъл да разбере. А и да има акъл – не, бе, няма акъл. Казах – игнор!
По т.10:
Много се говореше, че след Ковид-19 светът ще стане по-добър. Докато се изричаше това сладко предвиждане, изричащият го за миг печелеше Мис Свят и тръгваше с лента и корона да гали децата, но след това се събуждаше от крясъци по опашки, в автобуси и сядаше с шест лексотана да гледа новините – те трябва да се излъчват със знак за задължителен лекарски контрол и забрана за зрители под 98-годишна възраст. По-здравословно е не да се надяваме на положителна промяна, а да си пием хапчетата.
По т.11:
В разразилия се хаос свестните хора търсеха опора в науката и поучаваха невежите, които се оплетоха в суеверия и конспирации. За съжаление учените не предложиха консенсусно мнение – напротив, както неведнъж е ставало, се разпръснаха в различни посоки и подведоха своите фенове. Естествено е те да не фенват повече.
По т.12:
Пандемията често беше определяна като „медийна”. Факт е, че месеци наред всички информационни канали се занимаваха главно с вируса, създавайки неприятното впечатление, че темата е толкова рейтингова, та чак „ако не беше истинска, трябваше да бъде измислена”. Попадането в омагьосания кръг на „информирам се, защото уж знанието ме прави адекватен и спокоен, но май повече се обърквам и напрягам” би трябвало да е научило аудиторията да стои настрана.
По т.13:
Всички мерки рано или късно биваха критикувани и директно оспорвани. Тези, които критикуваха и оспорваха, също заслужаваха упрек и така се установи, че няма верен ход нито на управляващите, нито на опозицията. Да не очакваш такъв е правилно.
По т.14:
Наред със здравословните проблеми се появиха и политически. Протестиращите атакуваха властите заради грешни решения или липса на решения, но самият протест също отказваше да предложи по-конкретна и реалистична програма. Оказа се, че за всички е най-добре да се говори в абстрактен пожелателен порядък, защото другото създава само неприятности. Този извод отваря чудесни перспективи за години напред.
По т.15:
Имаше странници, които сбъркаха и съвсем лекомислено се хвърлиха да помагат – във връзка с преодоляването на страха от болестта или със загрижени съвети покрай гражданските бунтове. И в двата случая отношението към тях беше меко казано подозрително и по-скоро получи в отговор хули и клевети. ОК, съобщението е прието – нека оставим на мира желаещите да треперят или пък да си въобразяват геройства.
По т.16:
Честта да изразяваш неудовлетворение от себе си, да признаеш своя грешка вкара множество достойни хора в засадата на техните противници. „А, чухте ли, той самият казва колко е зле, ууууу”! Добродетелта на личната и обществената самокритика започна да се ползва като оръжие срещу нея самата. След дълбокото нагазване в калта на 2020-а илюзиите в тази нравствена територия изчезват.
По т.17:
Вродената човешка отговорност беше поставена под дълбоко съмнение. Не бяха регистрирани нито воля, нито търпение да се провери дали в кризисна ситуация собствената регулация дава положителни резултати. Избирателно бяха търсени и намирани доказателствата, че редът трябва да се налага отгоре и силово, иначе – лошо.
Предписанието е да не си правим опасни експерименти с „моралния закон вътре в мен”.
По т.18:
Физическото оцеляване привлече в ценностното си поле всичко най-мило и драго, като остави разговорите за свобода и любов на безотговорните и неосведомените. Всеки, който се опитваше да разгледа случващото се в контекста на вечните стойности, беше обявяван за глупак. А ако глупакът настояваше, че без свобода и любов няма смисъл да се живее, ставаше направо враг. Неоромантиците отново разбраха, че не са за тук.
По т.19:
Избавянето от проблемите се свърза единствено с точно определен социално-медицински протокол. Прави едно, прави две, прави три. На този фон надеждата на литературния гений, че красотата ще донесе спасението на света, започна да звучи някак несериозно, ако не налудничаво. Е, да, той май за друго говори, но така или иначе, не ни трябват каквито и да било отвличащи вниманието диверсии.
По т.20:
Дигитализацията вече е новата духовност. Старата включва вредни за здравето присъствени ритуали и известно незачитане на физическите рискове. Църквите да затварят. Залите за изкуства и училищата – също. Традиционното уповаване на духа докарва бели, които фактическата безплътност на онлайн общуването преодолява с лекота. Да не се чудим повече, а решително да поставим виртуалното над реалното.
Така направените допълнения би трябвало да разсеят колебанията, че през 2020-а сме се ваксинирали срещу изброените неразбории и тревоги. Те ни се случиха, сблъскахме се с тях и имунната ни система ще ги разпознае и отблъсне при нови срещи.
Но правилно е и впечатлението, че цялата тая работа със списъка е иронична, да не кажем – саркастична. Да, включените точки умишлено бъркат в рани и нарочно предлагат само негативно лечение. Един вид – ще продължим напред, но без идеал, различен от физическото здраве, изгубили човешкия си лик и обаяние.
Разбира се, във всяка от точките освен разочарование имаше и възторг, защото винаги се намираха примери, които да светнат в сгъстяващата се тъмнина. Много хора не спряха и не спират да вдъхновяват с чувство за такт, с уместни постъпки, с истинска всеотдайност и мъдрост.
Така че ваксината 2020-а може да ни помогне, като ни откаже от досегашните ни мечти и ги замени с крайно ограничена, но гарантираща защитен живот програма, а може и да се проявят породени от вдъхновяващите примери „странични ефекти”. Смешното е, че техният списък е същият като другия, но в него изреченията не започват с „ПОВЕЧЕ НЯМА…”, а изразяват директно утвърждаване:
- Да правим оптимистични планове.
- Да се надяваме на разбиране помежду си.
- Да смятаме, че някой знае какво става.
- Да вярваме, че човек е разумно същество.
- Да очакваме съответствие между действия и цели.
- Да търсим съпричастност извън PR акциите.
- Да задаваме уточняващи въпроси, за да получим по-ясен отговор.
- Да допускаме, че някой освен нас самите има право.
- Да употребяваме време в убеждаване.
- Да предвиждаме положителния ефект от това или онова.
- Да разчитаме на научния консенсус.
- Да обръщаме внимание на медиите.
- Да искаме адекватни политически реакции – и от власт, и от опозиция.
- Да мислим за решение – и когато управляваме, и когато протестираме.
- Да предлагаме наивно помощта си.
- Да признаваме открито грешките си.
- Да се доверяваме на вродената човешка отговорност.
- Да говорим за свобода и любов, а не за оцеляване.
- Да се опитваме да разгадаем как красотата ще спаси света.
- Да се уповаваме на духа.
