Георги Марков

21 юли

2546

 

 

 

 

 

 

 

„Защо е така с мен, аз помня добре края, но почти никога началото…“ Фрагмент от незавършен роман, над който Георги Марков работи в последните години от живота си. Публикува се за първи път със съдействието на Румяна Еберт. 

Днес отидох на работа за последен път. Излязох от подземната железница на „Чаринг Крос”, после минах през градинката към паметника на Робърт Бърнс, покрай дървото, посадено в деня на възшествието на Нейно Величество и през стръмната уличка край хотел „Савоя” се намерих на „Странд”. Повече от три години, почти всяка сутрин, минавах през тази градинка, но не и вечер, защото мракът можеше да ми поднесе изненади, или както казва Пени, мракът винаги предизвиква у мен параноя. Не си спомням кога минах за първи път оттук, но вървейки днес имах чувството, че е било ужасно отдавна и че е било някакво много слънчево начало, което съм забравил.

Защо е така с мен, аз помня добре края, но почти никога началото. Може би защото всичко започва някак неусетно, докато свършването винаги прави впечатление. Тъкмо поради това днес всичко ми правеше впечатление, сякаш моята чувствителност внезапно се беше повишила и всичките ми сетива работеха с някаква своя страст.

Знаех, че минавам за последен път оттук, знаех, че настъпваше края на нещо, чиято монотонност едновременно ме измъчваше и облекчаваше, която беше обидно подчинение на необходимостта и гаранция срещу изненади.

Пейките вече бяха заети от бездомниците, прекарали нощта под огромния железопътен мост, които сега подлагаха лицата си на ранното слънце. Тези хора винаги ми бяха правили впечатление и много пъти се бях спирал да говоря с тях. Те бяха жива провокация спрямо бързащия, задъхан да пристигне навреме чиновнически свят, който струеше през градинката. Струваше ми се, че има нещо чудесно в контраста между чистите цветове на красивите цветя и мръсните, ужасно износени скитнически глави, сякаш цветята бяха най-верният фон в тази картина, където хората бавно гниеха.

Помислих си, че те ще бъдат тук и утре, и вдругиден, и когато замина, само ще се преместят под моста, за да дойдат по-късно тук. И повече от всеки друг път ми се поиска да седна при тях, да скъсам с всичко, просто да седя и да гледам с нямо презрение потока от чадъри, бомбета и вратовръзки. Веднъж един от тях ми показа часовника си. Нямаше стрелки. Колко пъти ми беше идвало да извадя стрелките на моя часовник. В друго време бих се изсмял над романтизираната ми представа за скитничеството.

Аз зная, че ужасно изопачавам нещата. Но сега то се яви пред мен като изход. Може би вече пропуснат изход, може би неосъществен изход. Макар че аз отдавна съм изгубил навика да съжалявам за неосъществени неща. Помислих си, че някога, преди години, имах чувството, че притежавам всички възможности на света, а сега са останали съвсем малко, които скоро ще загубя.

Аз съм сигурен идиот и винаги съм бил. От една страна, страдам, че отново ще се разделям с всичко, отново всичко ще се променя, от друга страна, се чувствам някак налудно горд, че мога да кажа: „стоп, ресто кафето”. Всички, които познавам, до един ще продължат, и никога през ум няма да им мине да разкъсат със зъби и нокти уютната си кошница на сигурността, за да тръгнат по дяволите…

„Защо правя това?” е въпросът, на който не мога да отговоря по никакъв начин и най-приблизителният ми отговор е: „Защото чувствам, че трябва да го направя”.

Това е нещо като усет за посока.

Всъщност цялото това мое настояване, че минавам за „последен път”, че правя нещо за „последен път”, сякаш отговаря на някакво фаталистично заклинание, на инстинктивно суеверие, че всъщност не ще бъде последен път, че след месец или два аз отново ще бъда тук – жив и здрав…

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Румяна Еберт.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Свързани статии