Името и корицата на едно списание са като името и лицето на човека – това е първото, което виждаме, което представя личността пред хората и пред света, от което си създаваме мнение. Заглавието и корицата, името и лицето са вратата, която се отваря към душата, към нейните пластове и колорит, към всички особености, които я правят неповторима и уникална. Това се отнася и за заглавието и корицата на една книга, но при списанието различното е, че то излиза с едно и също име години и десетилетия наред, а емблематични издания имат читатели дори векове.
Замислих се колко е синтезирано и балансирано самото заглавие на списанието – „Християнство и култура”. Защото християнството наред с това, че е живо свидетелство на Боговъплъщението, е според мен най-мощният културообразуващ и културооформящ елемент на модерната цивилизация на всички континенти. Невъзможно е да си представим културата на Европа без християнството, но то е оказало влияние и в общества, които не са традиционно християнски. Затова в някакъв смисъл и в някаква степен християнството и културата са взаимно допълващи се, взаимно заместващи се и взаимно влияещи си. По тези причини те не могат да бъдат разглеждани откъснато. Допреди няколко десетилетия живяхме в експериментално общество, което правеше опити за такова откъсване, в по-ранните си периоди дори насилствено, принудително и кръвопролитно, но лагерната система, създадена от комунистическа идеология безславно се срина пред очите ни.
Самото евангелско учение е култура на нравите, поведението, живеенето в общност, на възприемането на света. Християнството е път и предполага непрестанно движение и изменение на духовния взор. Без това движение и изменение вярата застива, закостенява, превръща се в набор от правила, изисквания и предписания, които рано или късно започват да влияят пагубно върху отделната личност. Без това движение духовните догмати се превръщат в идеологически догми. Тъй като и аз съм имала честта да бъда автор в списанието, в този контекст ще припомня мои думи, казани преди 11 години, които са актуални и днес: „Ако сме свободни, ще говорим за Христос пълнокръвно така, както Го чувстваме в душите си, а не с клишета, които отблъскват с кухотата си. Фарисеите са говорели така за своя Бог – скучно, наставнически, назидателно. Този тип говорене, уви, ни е съвсем познато“. Другата, истинската визия ни показва руската поетеса, писателка и преводачка Олга Седакова, изследователка на Пастернак: „Същото това вдъхновение от небивалата новост и простотата на християнството, неговата освобождаваща сила, изживяването на „извънхрамовата“ литургия, незабележимата святост на човека и човешкото общуване („безсмъртното общуване между смъртни“, както тълкува Евангелието героят на Пастернак) ние долавяме в думите на много от свидетелите на ХХ век: Дитрих Бонхьофер, майка Мария Скобцова.“ (бр. 76).
Това вдъхновение от небивалата новост изживява всеки християнин, когато прогледне във вярата, подобно на онези съграждани на Иисус в Назаретската синагога, очите на които се насочват към Него, когато Той прочита откъса от книгата на пророк Исаия. Христос става центърът на нашия живот. Ставаме храм на живия Бог. Придвижването и изменението на духовния фокус се случва освен чрез четенето на Библията и светите отци, но също и чрез всяко едно свидетелство на вярата, превърнало се в артефакт – роман, филм, театрална постановка, фотография, картина, танц, музика.
Прегледах обстойно в електронен вариант броевете на списанието за изминалите две десетилетия. Удивително е с каква методичност във всеки брой редакторите ни поднасят срещи с писатели – Франсоа Мориак, Константинос Кавафис, Чеслав Милош, Жорж Бернанос, Клайв Стейпъл Луис, Александър Солженицин, Сергий Булгаков, Йозеф Ратцингер, Раиса Маритен, Фредерик Ебрар, Жулиен Грийн, Греъм Грийн, Борис Пастернак.
Поднасят ни още статии върху Дюрер, Ян Ван Ейк, Йеронимус Бош и още много други художници. Срещат ни още със съвременни фотографи, хореографи, танцьори, които интерпретират сакрални творби – „Матеус пасион“ на Бах, Реквием на Моцарт, Месия на Хендел. Всички изброени теми и автори със своя широк спектър, със своята преплетеност и полиморфност оправдават името на списанието – „Християнство и култура“. Не бива да пропускаме и факта, че авторитетният редакционен екип – Калин Янакиев, Георги Каприев, Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Момчил Методиев, Димитър Спасов, Тони Николов, Сандра Керелезова, Николай Трейман, не само подбират авторите, но и те самите активно участват като автори, наравно със световните.
Естествено, доминиращи са материалите по християнско богословие. Те най-често са от водещи световни богослови. Това също е важно, защото богословската тематика през последните десетилетия се развива интензивно, като разчупва клишетата и подходите, познати от по-старо време. Като имаме предвид колко малко са изданията у нас, профилирани в тази тематика, това прави нашето списание прозорец към света. Като казах, че подобни издания у нас са малко, това не е съвсем точно, защото друго май не съществува. Това, от една страна, е проблем, а от друга, е симптом, доколкото в съседните страни читателите имат голям избор от издания на духовна тематика. Но заслужава също и адмирация, че вече две десетилетия е на книжния пазар и задържа читателите си, които очакват всеки нов брой с интерес и нетърпение. Списанието поддържа този интерес не с рекламни похвати, а всеки прочетен брой кара читателите да очакват следващия.
Ще изтъкна още една важна причина за интереса на читателите – тя е, че редакционният екип не подминава и не заобикаля проблемите, в това число и болните проблеми. А не може да не ни тревожи, че такъв подход удобно се настани в нашите църковни среди – да се следва една официална линия, да не се дискутира, да не се критикува, да не се коментира дори. Някаква полужива и безидейна гносеомахия. Това неусетно води до капсулиране и изолиране от обществото и от света. А духовният живот е автентичен само когато е в общност и то жива, а не имагинерна общност. Така се връщам към това, което споменах в началото – че християнството е път и предполага непрестанно движение и изменение на духовния взор. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“, но ние християните се променяме и развиваме. Християнството предполага и изисква духовна култура – неслучайно така се казваше най-дълго излизалото религиозно списание у нас, което за съжаление от доста време и по необясними причини е спряно. Духовната култура е синтез между вяра, откровение, знание и опит. Така, в светлината на патристичната традиция, го представя изтъкнатият съвременен православен богослов и философ Жан-Клод Ларше: „Отците не приемат самостоятелно упражняване на разума и смятат за ограничено и безполезно използването му, основано само върху сетивни факти и собствените му понятия. В богословието разумът трябва да има за своя основа откровение, или иначе казано, да бъде просветен от ума, който получава благодатно просветление“ (бр. 62). Това ни предлага списание „Християнство и култура“ вече две десетилетия – 175 броя по 120 богато илюстрирани страници! Затова нека да му пожелаем дълъг живот, много читатели и богати духовни плодове.
