Начало Идеи Актуално 24 маи (sic)
Актуално

24 маи (sic)

826
фотография Георги Кожухаров, „Дневник“

Отмина и тазгодишният празник на буквите и просветата.

Имам скъп спомен как училището ни разцъфваше на тази пролетна дата и дори домът ни се превръщаше в цветна градина. Моята майка беше учителка по български език и литература. И сега не пропуснах да ѝ честитя, въпреки че вече отдавна не преподава. Но непрекъснато е на линия за консултация по граматически въпроси. Ако празникът има лице, в моето съзнание това винаги ще бъде нейното лице – грейнало в усмивка сред букетите на учениците.

Разбира се, съкровеното лично преживяване е важно. То е важното.

Но ще си позволя да споделя съвсем накратко някои притеснителни впечатления от публичното отбелязване на 24 май. Надявам и от тях да има смислен извод. 

В заглавието „маи“ нарочно е сгрешено. Проблемите с употребата на „ѝ“ са любим сатиричен сюжет в социалните мрежи. „Й“ се пише навсякъде – „пенсий“, „адмираций“, „метростанций“… Даже имам приятелка, която не може повече да търпи и поде инициатива за премахване на буквата. По-добре без „й“, а хората да се досещат, защото иначе се влиза в безкрайни „разправий“ и „истерий“. Като поздрав към нея написах „маи“.

Проблемите с правописа и дебатите покрай него са само пушилка на повърхността. Надолу, в дълбочина, драмата е далеч по-сериозна. На 24 май изригва вулкан от безбройни гласове, които величаят и низвергват, благославят и проклинат, рецитират патетично и мърморят схоластично.

Много от най-ревностните борци за европейска интеграция най-показно и шумно честитят празника на българската азбука. Те са и тези, които смятат, че точно хората, образовани в чужбина, са призвани най-после да превърнат България в нормална държава. Същите не пропускат да споменат:

че Кирил и Методий са гърци, че глаголицата, създадена в днешна Турция, е най-напред за великоморавците, като самата тя е вариация на гръцкото писмо, което пък идва от финикийското, а кирилицата най-вероятно, но не и докрай сигурно е на Климент, роден в Македония, и би било логично да носи неговото име, макар да е опростена глаголица, при положение че „кирилица“ е наречена с известна произволност векове по-късно покрай хърватски превод, а понастоящем е широко популярна като „руската азбука“, без да се отчита фактът, че тия букви са се появили за пръв път по българските земи, приютили след гоненията следовниците на Солунските братя, които заедно и поотделно са изпълнявали дипломатически мисии извън нашите тогавашни и сегашни граници и духовното се е появило като надстройка на политическата база, чийто градеж е бил главната цел, заради конфликта между Рим и Византия, които от своя страна са употребявали религиозно-културните инструменти за постигане на управленско надмощие над различните територии в империята и Михаил III е бил радетел за създаването на славянска буферна зона, в която православната литургия да се извършва на местен език като преграда срещу западните претенции към източните владения, където гръцкият, а не латинският е канонично употребяван, и в този исторически контекст Борис I, покръстил народа против волята на голяма част от родната езическа аристокрация, е взел решение да използва прогонените ученици, като им даде щедър подслон и ги натовари с деликатната задача, без да губят връзката с византийското православие, да направят така, че местното население да възприеме новото като свое, тоест да започне да го изписва и изрича по начин, близък до познатия му и да го украси със собствените си традиционни белези, за да не го отхвърля като чуждо тяло, и така се е стигнало до книжовните школи в Първото българско царство и след това до Златния век на българската култура, от чийто кладенец започнали да пият всички славянски народи, наименование отново спорно, поради наличието на много други етноси в демографския микс, но тези народи забравили и забравят откъде всичко е тръгнало, а може би съвсем умишлено изкривяват истината и приписват на себе си несъществуващи заслуги, например Русия, при положение че единствено заради по-големия мащаб, политически и литературен, кирилицата се свързва с руснаците, но ние гордо можем да заявим, че тя е създадена у нас под давлението на нашия княз, бивш хан или кан, който си сътрудничи с гърците в името на българите и така способства за родната просвета, а най-вече за утвърждаването на националното ни величие, нищо че в настоящето западното въздействие отвън е това, което ще ни помогне да сме тези, които сме –  достойни европейци.

Ако в по-горе изложеното проблясва парадоксална искра, то – да, така е, но пък това е начин да се противодейства на друга част от вулканичния хор, която загърбва историческите факти и надига пак така гордо глас, заявявайки, че всичко си е изконно и само българско, затова всички трябва да ни благодарят и да ни ръкопляскат, а не да се опитват да потъпкват българщината, в това число и тия, дето уж честитят, а се ровят в подробности, които всяват грозни съмнения в нашата съвършена уникалност и всъщност са чужди, антибългарски  агенти, и в този смисъл, макар да се чества просветата и знанието – да не знаят много, защото само мътят водата, която е бистра при по-невежите, но чисти по сърце и душа истински българи, наследници на българите Кирил и Методий и братя на руснаците-освободители, които са ни дали националния празник 3 март и такъв нека бъде и 24 май – лично наш и техен, защото са велика сила, с която сме в неразривни отношения.

И в тази песен проблясва парадоксална искра. Две парадоксални позиции влизат в тържествен спор, като едната поражда другата и обратното. Но в едно спорещите като че ли намират съгласие. И точно то е притеснителното.

Притеснителното е, че и едните, и другите се разполагат изцяло в политическото. Историческите сведения действително сочат, че политиката играе голяма роля в обсъжданите културни процеси, но все пак…

Точно когато в специален ден се отбелязва Езикът, то крайно ограничено е неговата ценност да се открива единствено в прагматичните политически ползи за общността, която говори някаква негова разновидност. Би трябвало този ден да ни припомня, че словото е в началото и това начало е обединяващо, а не разделящо. Неговата ценност се състои във възможността да се изрича съществуването въобще и да свързва живите същества отвъд конкретните езикови специфики. Те са важни и е добре да се пазят само като обогатяващи нюанси на цялото. Те са път към неговото постигане и затова има значение житейският опит да се споделя през преводите, които дават възможност езиците да стават общ език, всички те да се връщат към Началото. Празнуването на собствената азбука има смисъл, ако ни води натам.

Затова почитта е за преводачите, учителите, книжовниците, свещениците – те правят смисловата връзка. В етимологията на думата религия има свързване и не случайно първоначалната езикова задача удовлетворява литургична необходимост – да се служи, да се осъществява връзката на собствен език и посредством него да се случва събирането в Единството. Политическите употреби са ефект или дефект в тази система, но нейният промисъл ги надхвърля. Нещо повече езикът, в чийто дом казват, че живеем, има смисъл, когато ни отвежда отвъд себе си.

Ето – преведени на български – редове от посланието на Апостол Павел до Коринтяни: Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.

Любовта никога не отпада; другите дарби, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.

Сега познавам отчасти, а тогава ще познавам напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии