0
5138

24 май и денят на нацията

Аргументите в един стар спор

Eдин национален празник не е просто ден в календара. Повод за патетични речи или за себевъзвеличаване на фигури, които по стечение на обстоятелствата играят временна политическа роля. Той трябва да е носител на памет, която структурира настоящето с оглед на бъдещето. Да е истинският „ден за размисъл“, но и ден за радост на българите. Защото ако имаме национален празник, който не ни сплотява, а ни разделя и ще продължи да ни изправя едни срещу други, тогава е налице сериозен проблем. Не с датата, а със самите нас. В такъв случай логично е да преосновем избора си – да се потърси ново решение, задаващо нов хоризонт, който да почива върху автентичен национален консенсус.

Всяка година на 3 март водим един и същи, втръснал на всички ни спор. За началото на българската свобода, строшила вековни окови, но и за нейната „ущърбност“ оттук насетне, дължаща се на попадането ни в окото на руския имперски интерес. Периодично биваме назидавани от първенците на новата руска империя или от местните им емисари като „неблагодарници“. Отправят се и по-тежки обиди, че и нескрити апетити към нашето Черноморие от представители на руската Дума като някой си Пьотър Толстой. В същото време част от сънародниците продължават да веят руски знамена на 3 март. А настоящият държавен глава, вместо да реагира на чуждите попълзновения, което е и негово конституционно задължение, оказва се, че бил най-вече обезпокоен от „опитите да се изтрие 3 март от националния календар, което е покушение срещу историята“.

Неизбежната историческа рамка

Никой няма намерение – а и не може – да заличи дата като 3 март от българската политическа история.

Веригата от събития е ясна – 3 март 1878 г.6 септември 1885 г.22 септември 1908 г. Ала нека премислим историческите аргументи внимателно. Казват ни: ако го нямаше 3 март, нямаше да го има и всичко „останало“. Но щом го има „останалото“, а то е от огромно значение, няма ли тогава някакво романтично заслепление около самия 3 март, някакъв мит около тази дата, който умишлено се преекспонира? Целият този „санстефански блян“, измислен от граф Игнатиев, който е руска политическа химера, но за българска сметка. Макар и трудно, нашите предци в края на XIX в. започват да го осъзнават. Просветлението настъпва едва около Съединението, когато им се налага да се изправят срещу самата Русия. И най-вече след детронирането на княз Александър I Батенберг, когато Стамболов и регентите прозират, че планът на Руската империя е да предизвика размирици и кръвопролития в България, за да ни отнеме крехката и тъй дълго жадувана свобода.

Може ли тогава Съединението да стане денят на нацията? То е велик ден в нашата история. Но истината е, че броят на „лъжесъединистите“, сред които има и големи исторически фигури, също е доста голям. Всичко това пак и пак заради Русия. А и още нещо важно: Съединена България все пак „де юре“ си остава трибутарно княжество на Османската империя. Не бива да пропускаме този детайл при избора на национален празник.  

Остава 22 септември 1908 г. – важен дипломатически успех, скрепил с печат българската независимост. Показателно е, че тази дата е била заличена след 1944 г.

Ако търсим политически смисъл на своя национален празник – това може да е само 22 септември. Ала истината е, че нито една от изброените три дати в политическата ни история не е самодостатъчна.

Духовната мисия на България

Тогава? Нека се върнем към самото начало на аргументацията. А щеше ли да го има 3 март и „останалото“, ако я нямаше общността от хора, помнещи своята вяра, род и език? Ако ги нямаше българите? Представете си, че подобно на други етноси в историята, българите можеха да се претопят в Османската империя. Тогава въобще нямаше да водим всички тези спорове днес. И нямаше да го има езикът, на който да ги обговорим.

Възмутително и невъзможно ли ви се струва това? Но можеше, можеше да е факт. Ако не беше едно огромно културно-историческо дело от IX в., споменът за който сякаш брани българската общност. Ето защо, колкото и да сме хипнотизирани от датите, обагрени с кръв в календара – войни, въстания, битки или преврати – нека си дадем сметка за основополагащото значение на ден като 24 май (11 май по стар стил, посветен на паметта на светите братя Кирил и Методий). Ден, на който с достойнство можем да кажем кои сме, а и разполагаме с думите, с които можем да го изречем.

Покръстването на българите и приемането на учениците на Светите братя през 886 г. от княз Борис Покръстител е пролог или обрат в европейската история. Нека си го спомним на днешната дата, когато Църквата чества паметта на светите Седмочисленици. Защото в случая нещата опират не само до съдбата на България, а до един огромен залог: накъде – към Константинопол или Рим – е щяло да поеме безбрежното славянско море, което тогава е половин Европа? Залогът, дори с днешна дата, е огромен. И той е не само духовен, но и политически.

Защото кой би могъл – с ръка на сърцето – да подцени значението на църковнославянския език (като книжовна норма) – по своя произход говорѝм български език – за формирането на руската нация? Както и да се извъртат нещата, от колкото и кладенци да се черпят исторически аргументи. Нито един друг език – тъкмо поради своята периферност с Византия и леснодостъпност за южнославянските племена – не е бил в състояние толкова бързо да изгуби характера си на „чужд език“, за да стане общолитературен език и носител на християнското слово.

Ала онова, което мнозина не искат да видят до днес, е следното: въвеждането на българите в християнската цивилизация е съпътствано от колосално книжовно дело. Преведени са почти всички книги на Светото писание и на основните тълкувания към тях от отците на Църквата. С усилията на светите Седмочисленици и техните следовници като Йоан Екзарх, Константин Преславски и други са направени и преводите на „Шестодневите”, природонаучните енциклопедии на онова време. И не на последно място: появяват се всички оригинални творби на книжовниците от „Симеоновия век“, които Русия и останалите славяни получават наготово.

Известният руски философ Густав Шпет в своя „Очерк по история на руската философия” (1922 г.) признава с нескрита горчивина: Кръстиха ни по гръцки, но ни дадоха български език… Солунските братя изиграха за нас фатална роля… Ето защо новият московски самодържец Владимир Путин има исторически проблеми не само с Украйна (заради Киевската Рус), но и с духовното дело на „българите“, което той все препраща към други земи.

Затова и датата 11/24 май е не просто някакъв „прекрасен празник“, както смята сегашният ни държавен глава. Е, вярно, „съкровен“, но пък по детински „сантиментален“. Това е истинският ден на Българското възраждане.

Като се тръгне от онзи 11 май 1857 г. в Цариград, за който се знае малко. Тогава български ученици просто изпяват църковни песнопения пред иконата на св. св. Кирил и Методий, без да си дават сметка, че тяхното възпоменание не само възкресява традицията, но и поставя едно ново начало – на таченето на словото, буквите, книжнината и всенародното просвещение

Същото потвърждава и в един късен спомен Иван Вазов, отбелязал като дете първия си 11 май в Сопот:

Има някаква великденска тържественост в този ден, светъл и благодатен. Защото и 11 май е един Великден, Великден на духа и на просветата, на възкресението на новите надежди през векове заспалите сили на един народ, лишен от велики традиции и жаден от тях.

За да се стигне до онзи 11 май 1867 г. в Калофер, когато един местен даскал, син на най-почитания просветен деец в града, решава да политизира цялото това честване. Речта на Христо Ботев взривява духовете и скоро след това баща му, даскал Ботьо Петков, прави всичко възможно, за да му осигури стипендия за Одеса, ала буйният деветнайсетгодишен младеж решава друго и поема към емиграция в Гюргево. Какво е съдържанието на тази реч, можем да съдим по една късна Ботева публикация във в. „Знаме“ (9 май 1875 г.):

Днес почти сичкият славянски мир празнува денят 11 майя и днес секи славянин въздава чест и хвала на двамата наши солунски братия Кирила и Методия. Тие са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история… Като българи и проповедници на свободата, на братството и на сближението между славяните, наша длъжност е да видиме какво значение има и тряба да има за назе денят, в който ние празнуваме памятта на нашите равноапостолни братя.

Виждаме как за Ботев и Вазов денят на равноапостолните братя сплотява в едно просвета и политика, възраждането и бъдещето.

Националният празник е завет от миналото, но и път в бъдещето. Кои ще са ориентирите и основанията ни в този път? Разделението? Развяването на чужди знамена? Или единението около езика, който ни прави част от националната общност и задава хоризонта на идентичността ни?  

Националният празник предполага въодушевление и радост, участие на стари и млади. Най-вълнуващото на 24 май е, че това е ден, в който родителите застават редом с децата си, а пък „азбукарчетата“ повеждат родителите си, тъй като са най-близо до знанието. И в този смисъл това е денят на бъдещето. Нуждаем се от този ден в един все по-бързо променящ се свят, в който трябва да знаем кои сме и накъде вървим като народ.    

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)
Предишна статияЗащо разказваме истории
Следваща статияОтглеждане на падащи звезди