0
1020

24 май 2022 г. – предпразнично и postпразнично

Антон Митов, Св. Климент Охридски, 1905 г.

Преди няколко дни участвах в национална среща на тема „Бъдещето на българските музеи – дигитализация и други съвременни възможности за устойчивото им развитие“. Срещата се състоя в зала 1 на СУ „Св. Климент Охридски“, т.е. в онази зала с прочутия портрет на св. Климент, нарисуван през 1905 г. с маслени бои от Антон Митов. Имаше представители, макар на ниско ниво, на няколко министерства: на туризма, на електронното управление, МОН (тръгна си след откриването), на иновациите и растежа (цял зам.-министър!, вероятно защото е с историческо образование) и т.н. Единствено Министерството на културата не бе представено, въпреки че музеите са под неговата юрисдикция и по различни програми се финансира щедро дигитализацията им или създаването на виртуални музеи…

На срещата присъстваха експерти по музейно дело, представители на академичната и дидактична общност, на неправителствени организации и най-общо хора, заинтересовани най-сетне и в България музеите да станат средище за образование, разпространение на култура и социална интеграция, каквито са били например в Германия още през епохата на Просвещението. Установи се, че дигитализацията е безсмислена, без да е съобразена със световните стандарти, без мисъл за съвместимост на дигитализираните материали с други подобни бази данни и с оглед на тяхната достъпност и съхранение, както че например след приключване на финансирането поддържането на един дигитален музей е по-скъпо от издръжката на един конвенционален музей. Нямаше кой да чуе тези констатации от ресорните министерства – от Министерството на културата и от Министерството на образованието и науката, което донякъде отговаря например за академичните музеи и четирите музея на СУ „Св. Климент Охридски“…

И така под втренчения в Евангелието поглед на св. Климент Охридски се замислих докъде я докарахме с културата, образованието и науката си в навечерието на този 24 май. Слава Богу, навреме преименувахме празника, въпреки яростната съпротива на носталгично настроените към епохата на социализма интелектуалци и политици. Преди поредното изостряне на спора ни със Северна Македония и най-вече преди рухването на идеята за панславизма и цялото Православие под егидата на Третия Рим (патриарх Кирил Московски) чрез войната в Украйна на Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. И вероятно това е единственото ни достижение през последните години, но отразено в Кодекса на труда, а не в някое ведомство, ресорно за културата, образованието и науката. Всъщност имаме и още едно достижение – НИНКН се възпротиви срещу металните решетки, които миналата седмица се появиха на парадния вход на Народното събрание. Вероятно това ще е начало на епохална битка между блюстителите на недвижимото ни културно наследство и НСО, но се надявам същите бдителни експерти от НИНКН да не подминават и бутафорните възстановки на археологически и други паметници, каквито продължават да никнат и след проф. Божидар Димитров (мир на праха му!). Толкова за културата напоследък.

В изкуството: никога не съм харесвал социалистическия реализъм, а конкретно Паметникът на съветската армия никога не ме е възторгвал и като дете, и по-късно като историк на изкуството. Професионално обаче не съм очарован и от Вика на украинската майка, нито от претенцията на автора да се превърне в български Едвард Мунк.

И понеже св. Климент Охридски като човек на духа и словото е покровител на най-стария ни и престижен университет, се замислих и за състоянието на образованието и науката ни в навечерието на 24 май. Ще могат ли писанията му да оцелеят, без да са индексирани в Web of Science и Scopus, но пък и да имат и квартили между 1 и 4? Ще е значимо ли неговото дело, без да е регистрирано в НАЦИД, без няколко чуждестранни търговски дружества да са признали дейностите му в областта на хуманитаристиката, където би трябвало да попадне неговият принос според съвременните стандарти, при прилагане на критерии, почерпани от точните науки? И тук говоря за поредната честитка преди празника, която ни подготви Министерството на образованието и науката – Проект за изменение и допълнение на Правилника за прилагане на Закона за развитието на академичния състав в Република България особено в частта му за хуманитарните науки. Според този документ, изготвен под ръководството на представители на природо-математическите специалности, тотално се неглижира и унижава заниманието с националното културно и историческо наследство, дискриминира се българистиката, възпитанието в патриотизъм и не на последно място се посяга на автономията на висшите училища и научните организации. На практика с този документ се връща тоталитарният ВАК; въвежда се имуществен ценз за академично израстване (публикациите с висок импакт фактор са платени, като някои такси достигат до 1200 паунда); установява се монопол на няколко издателства да публикуват научна литература и цели създаването на тънка прослойка от хабилитирани учени, които могат да участват в научни журита, което пък създава условия за корупция и субективизъм.

В образователната ни система пък липсва час по родолюбие, концепция за утвърждаване на националната ни идентичност, все повече класици от литературата ни отпадат от учебниците, а общата култура и начинът на изразяване на младежите ни са все по-катастрофални. Но какво очакваме от тях, щом от медиите ни залива уж словото на светите братя, артикулирано от политици, общественици и журналисти, които вече от десетилетия не употребяват на място пълен или непълен определителен член; говорят на „ходиме“, „правиме“, „мислиме“; всичко за тях е „реално“ или е снабдено с наречието „наистина“ и ако от синтаксиса на техните изречения се извадят преводните бюрократични клишета, ще останат само безсмислени подчинени изречения, в които липсва основно сказуемо. И това е в резултат от системното подценяване на хуманитаристиката, на речта, на духовното, с което се губи комуникацията, професионалният разговор и етиката в общуването.

Денят на светите братя Кирил и Методий при появата си през XIX в. е замислен като школски празник от Найден Геров. Такъв трябва да бъде и днес – на учениците и техните учители, но предимно на онези, които имат общо с възрожденския даскал, който преподава четмо, писмо, история и катехизис. Химиците, математиците, биолозите, макар овластени в наши дни, нямат историческото право да водят шествия, тъй като тяхното знание не е национално, не е изиграло роля в опазването на идентичността, езика и културата ни. Те и книжнина не създават извън платени статии на английски език, които заради цитатите си са попаднали неизвестно с каква конотация в класациите на Станфорд. Пуснете децата напред и онези, които все още пишат книги на български!

Не ми бе празнично на 24 май. Особено заради няколко линии на експертност на манифестиращи в медиите колеги. Нападнаха един клет депутат, който поиска от Скопие да ни върне костите на цар Самуил, уточнявайки, че те са в Солун, но без точно да знаят къде се съхраняват. Ей така, само да покажат колко романтично е отношението им към Македония… Неподозираните експерти по автентичност на мощите на св. св. Кирил и Методий съвсем допринесоха за празничния парад на учеността и интелектуалния скепсис. Иска ми се обаче да им припомня, че християнинът вярва най-вече в чудесата, които мощите извършват, а не мисли нужно ли е те да бъдат подложени на ДНК анализ, за да им се покланя. Те са плод на магическото мислене, на ирационалността и предпоставка за чудото на вярата. Другото можем да си го кажем в делничен ден на конференции или да напишем в статия за списание с висок квартил. По възможност на друг език, което възприемам и като postистина.

И днес не ми е празнично. Даже като представител на историческото познание мисля, че в доста по-трудни епохи културата, образованието и науката ни не са били в такъв колапс. И нека не виним за това пандемията или войната в Украйна, корумпиращата Русия или пресиращите ни за Северна Македония Европейски съюз, САЩ и НАТО. Причината е в нас, в разделението ни кому да угодничим, в желанието да блеснем с отрицанието си, в липсата на харизматични лидери и в тоталното ни освирепяване заради материалното и копирането на клишета, привнесени отдругаде. Ако не духовни, то поне одухотворени, речевити и културни лидери ни трябват в момента. Такива, каквито са били светите братя и техните ученици през IX в. Спешно е!

Части от този текст са публикувани от БГНЕС на 24.05.2022 г.

Проф. д-р Емануел Мутафов е български византолог, преводач, професор по средновековно и възрожденско изкуство, директор на Института за изследване на изкуствата при БАН.