„Голи са народите без книга” – с тези думи на свети Кирил-Константин Философ искам да започна обръщението си днес, на най-светлия, най-обичания, най-вълнуващия български празник – празника на живото слово. Защото тези думи са живо слово – автентични, верни, точни, сърдечни – думи едновременно на констатация и на призив.
Трудно е да се говори за равноапостолните просветители, трасирали пътя на България за векове напред, до днес и за в бъдеще, двамата братя пред монументалните образи на които сме застанали и пред които всички оставяме букет с цветя и пред които се молим да ни вдъхнат дух, разум, дръзновение и смирение.
Иска ми се да мисля с техния ум, да усетя трепета на тяхното сърце, да говоря с техните уста и зная, че само тогава няма да говоря сухо или маниерно. Иска ми се, но е трудно. Непосилно е. Затова нека заедно насочим умовете и сърцата си към тях. Така, както те насочиха умовете, сърцата и волята си към нас. Толкова мощен е техният дух, че ни се струва, че те виждат и разбират по-добре нас, отколкото ние тях. Те от своя далечен девети век виждат по-ясно двадесет и първия век, отколкото ние от двадесет и първото столетие можем да проникнем в техния век. Да, това е парадоксално, но духовните явления винаги се разбират най-добре през парадоксите. Ако те не се обръщаха към нас така прозорливо, но и така сърдечно, тяхното дело нямаше да ни докосва така директно, щеше да ни е далечно, чуждо и непонятно. А ние го усещаме близко и насъщно, както сънародниците ни от всички досегашни векове. Ние живеем в словото и чрез словото, в словесността, в думите, в азбуката, в писмеността, която те създадоха.
Всяко споменаване на свети свети Кирил и Методий предизвиква трепет у нас. Същият трепет на трогателната Вазова героиня Райна, когато Огнянов я пита:
– „Нашето А, Б, кой го написа?”
Онова приказно-радостно вълнение на Райна, когато сочи с очи към иконата на Солунските братя, тя няма сили от притеснение дори да произнесе имената им, а само посочва към техните образи, които благосклонно я гледат. Трепетът и сиянието на тази мъничка Райна, когато се втурва към прегръдката на майка си и тя я обсипва с целувки и сълзи, този трепет ще се предава от поколение на поколение по невидимите пътеки на българската ни кръв и българския ни дух.
И същото вълнение изпитваме от призивните думи на химна „Върви народе възродени” – един от малкото наши химни, думите на който всички знаем и спонтанно запяваме и лицата ни се одухотворяват, когато го пеем.
Де да можехме за съхраняваме този призив по-дълбоко в съзнанието си и наистина да живеем устремени към нашите светли бъднини. Какво ни липсва днес? Защо не сме така устремени, както химнът ни повелява? Върви, народе! И тук, на втората дума се сещаме за онова друго „Народе” с четирите въпросителни, изписано от Апостола Левски в неговото тефтерче. Четирите въпросителни, които спират дъха ни. Четирите въпросителни – неговият Страшен съд над нас. Четирите въпросителни, на които ние не само че не сме отговорили до днес, но към тях непрестанно прибавяме още и още, и още. „Върви, народе!”…Народ възроден ли сме или народ унизен. И тук радостта и възторгът от днешния празник притихват, помръкват, и се смълчаваме, и свеждаме засрамено глави. Но нека! Нека да се позасрамим! Как иначе ще подновим съдбите си!
Не искам, не трябва на този лъчезарен ден да изпадаме в униние, искам да си спомним думите от предсмъртната молитва на св. Кирил: „Господи, Боже мой …съхрани в Твоята вяра стадото, което си ми поверил…, събери всички в единството и стори народът, който си избрал, да бъде единомислен в истинската вяра”. Вярата, която ни е съхранила в продължение на векове без държава, без училища, без университети, без войска, без полиция, без институции. Това са толкова много поколения, които не са подивели в онези непосилно тежки условия, а са съхранили добротата, достойнството и духа си.
През 1980 г. папа Йоан Павел ІІ провъзгласи светите братя Кирил и Методий за духовни покровители на Европа. В днешните времена на духовна оскъдица Европа и България повече от всякога се нуждаят от тяхното покровителство. Да не забравяме, че те сътвориха славянските букви с една единствена цел – да преведат Свещените книги на разбираем за народа език. Тяхното дело беше продължено от Светите Седмочисленици. След това то беше поето от техните ученици – и така до днес.
Затова наш дълг е да не прекъсваме делото им. Да не предаваме делото им. Да не подрязваме корените си, за да продължаваме – възродени и възраждащи се – към своите бъднини…
Още през далечния девети век славянските просветители работиха в европейски мащаб и положиха не само основите, но и жалоните на европейска България. Утре ние сме призовани да гласуваме на европейски избори. Затова искам да завърша с призив и чрез нашия глас да допринесем за святото дело на приятелството и разбирателството между всички народи.
Слово, произнесено на 24 май пред паметника на Св. св. Кирил и Методий в София
